Ахмедхан Абу-Бакар
Снежни хора (12)

Необикновеното изцеление

Стара сакля, толкова стара, че, както казват планинците, мъгла да падне на покрива — и саклята ще се олюлее… Стопанинът отдавна я е изоставил, отишъл в равнината с цялото си семейство. И там, в равнината, отгледал син, когото в много аули на Дагестан познават под името Касум кореспондента. Изглежда, шубурумци би трябвало да се гордеят, че от аула им е излязъл, както тук се изразяват, „човек с голяма глава“. Но шубурумци не се гордеят. Защо? Какъв шубурумец е той, възразяват те, щом не живее в Шубурум?!

В тази сакля Айшат наскоро откри селска болница с четири легла. Дим на вълни плува над всичките четири легла, мирише на изгорени листа, мъх, махорка, тютюн, лекарства… Болните от нямане какво да правят философствуват; уверяват се един друг, че коренът на всички болести е в проклетия навик да се пуши, но веднага се съгласяват, че все пак над главата на мъжа, ако той е истински мъж, трябва да има дим — тютюнев или барутен. Преди петдесетина години шубурумци не пушеха и даже не бяха виждали тютюн. Но разказват, че веднъж в Шубурум пристигнал един турчин направо от Стамбул. На пазара турчинът предлагал на всеки желаещ поне веднаж да дръпне, хората опитвали, кашляли и си отивали, махайки с ръка: санким, на кого е нужна такава гадост?! Поомърлушил се турчинът, но скоро се ободрил и обявил пред целия пазар трите великолепни свойства на тютюна: първо, който пуши, никога няма да остарее; второ, пушещия никога няма да го ухапе куче; трето, никога на пушещия саклята няма да бъде ограбена. Хората повярвали и разграбили тютюна, без даже да помолят турчина за обяснения. Оттогава именно шубурумци станали страстни пушачи.

— Сега разбрах думите на турчина, който докара това проклето биле, шейтаните да го разкъсат дано! — каза един от болните.

— Разбрал си, казваш?

— Да. Той обяви: който пуши, няма да бъде ухапан от куче. А знаете ли защо?

— Кажи де!

— Защото пушещият е слаб — ето като мен, — прегърбен и ходи с тояга. А може ли куче да ухапе човек с тояга? А?

— Вярно бе! — възкликна третият болен. — Интересно… Турчинът казвал още, че саклята на пушещия никога няма да бъде ограбена. Това пък как да се разбира?

— Много просто. Пушачът цяла нощ кашля, а крадецът мисли, че стопанинът не спи.

— Вах, вах, вах! Вярно, ей! — Четвъртият болен седна на леглото си. — Излиза, турчинът ни е измамил?

— Така излиза…

— А той казал още, че пушачът никога няма да остарее?

— Да. Който пуши, рядко доживява старост.

— Виж го ти, дяволския син, как излъгал хората, за да си продаде отровата! Кълна се, щом се пооправя, ще зарежа пушенето!

— Трябва да зарежете пушенето, за да оздравеете по-скоро! — каза, като влизаше, Айшат: в съседната стая тя вписваше историите на болестите. — Фу, задимили сте! А пък как мирише! Нима пушите говежда тор?

— Тор не тор, какво да правим, скъпа, щом няма вече тютюн? Кадим кой каквото е измислил, само дим да има…

— Сякаш огън сте запалили в стаята! Как да ви лекувам след това? — Разсърдена, Айшат отвори прозореца. — А вие се завийте, да не се простудите. — И като гледаше как димът на струи изпълзява през прозореца, добави: — Руснаците казват, просто брадва да закачиш!

— Къде да закачиш?

— На дима.

— Нима си нямат гвоздеи?! — закиска се един старец, жълт като есенен лист. — Какво само не измислят хората — брадва да закачиш на дим! Цял живот няма да повярвам…

— Може да не вярвате, но благоволете да се лекувате — строго отговори Айшат, като разглеждаше термометъра. — Още не ви е спаднала температурата.

— Докторе, кажете, моля, чувал съм… Вярно ли е, че под крилете на патицата има до четиридесет и пет градуса?

— Не зная. А ако вие не престанете да пушите всякакъв боклук, аз няма да отговарям за вас…

— Интересно, щом патицата е такава гореща, колко ли градуса може да има под мишниците на снежния човек? А?

— Не зная. Не съм мерила — отвърна Айшат, като се премести при друг болен. Бърборенето на болните й досаждаше, но Айшат се въздържаше: всички те са много по-възрастни, пък и да лежиш в болница е скучно…

— А какво ново се чува за каптаря, докторе? Семейството ми просто умира от страх, моли по-бързо да се върна в къщи…

— Ще се върнете, когато оздравеете.

— Казват, че нашият ветеринарен лекар… А, ето го и него! — Хамзат тъкмо влезе в стаята. — Ей, Хамзат, вярно ли е, че си решил да изучиш снежния човек и да напишеш книга? А какъв е той, каптарят де? Ти виждал ли си го?

— Първо, това не е човек, а животно — възрази Хамзат — и, второ, не съм дошъл да ви забавлявам за печалба. Дойдох да попитам кога най-после нашата прелестна Айшат ще те изпише, нужен си ми до смърт.

— Ще го изпиша след около месец — строго отговори Айшат. — Ако, разбира се, всичко бъде благополучно.

— Невъзможно! Нужен ми е сега.

— А ти го погледни: нима не виждаш?

— Че какво толкова: жълтеница! Глупост. Детска болест. Ставай и се обличай!

И Хамзат смъкна одеялото от стареца.

— Да не сте помислили да ставате! А вие, Хамзат, незабавно напуснете болницата. Още сега!

— Айшат, скъпа, разбери ме: той четиридесет години е работил във фермата…

— Не, не, не мога!

— Айшат!

— Хамзат!

— А между впрочем, колко си хубава, когато се сърдиш!

И едва тогава болните разбраха, че ветеринарният лекар е дошъл съвсем не за да отведе стареца… И старецът обидено пак се зави с одеялото.

Айшат беше твърде сърдита, за да се смути.

— И това ли си забелязал?!

— Ах, колко си прелестна! Защо, Айшат, защо не вярваш на чувствата ми?

— Какво-какво? — попита един възглух болен.

— Чувства.

— А какво е това? Ти донесе ли й подарък, момче?

— Да.

— Какво?

— Сърцето си, ето какво.

— Ти, Хамзат, по-добре да оставиш сърцето си в гръдния кош, че ще станеш безсърдечен. Върви, върви, не губи напразно времето си, пиши дисертацията, доказвай, че каптарят е животно.

— А ти мислиш, че е човек? Смешно!

— Няма нищо смешно! Без вятър и тръстиката не се люлее. Не току-тъй са го нарекли снежен човек.

— Какво ме интересува названието! Ето, една пеперуда я наричат „адмирал“! А тя даже се бои да лети над водата…

— Слушай, Хамзат, остави ме най-после да работя. Отивай си!

— Добре, добре, ще си отида. Няма ли да ме изпратиш, Айшат?

— Не.

— А защо така грубо, яребичке моя!

— Вървете си.

— Отивам си. До нова среща, Айшат.

— Много си му харесала, красавице — забеляза старецът, когато Хамзат излезе.

— На кого ли не се е харесала! — добави друг.

— Вижте какво, болни, стига! Почивайте. Аз много сериозно ви говоря: ще ви осиротеят децата без време, ако не ме слушате.

— А ние отдавна да сме се разотишли по домовете си, красавице, ако не беше ти. Така ни е приятно, когато чуруликаш в тази стая. Домъчня ни за красотата, макар и понякога да ни е неудобно…

— А от какво ви е неудобно? — поруменя Айшат.

— Как да ти кажа, дъще… Неудобно е, защото сме такива побелели, стари. Навярно така парчето лед се срамува да лежи край кокичето. Като те гледахме, ние разбрахме какво нещо е красотата.

— Завиждаме на този, който ще се докосне до твоите рамене — въздъхна друг и притегли одеялото. — А имаш ли ти такъв джигит? Навярно имаш…

— Нямам, нямам, скъпи.

— А ако изведнаж, като в приказката, този снежен човек се окаже красавец и те грабне, както е грабнал красавицата Зубари…

— Защо ме плашите? Не бива! Почивайте! — Айшат затвори старателно прозореца и излезе, като притвори вратата зад себе си.

— Добра, красива, мила… — продума старецът. — Четиридесет години живея с жена си, а не съм знаел, че жените имат такива красиви крака, бедра…

— А гърди? — каза възглухият.

— Ама ти вече си съвсем… безсрамен! — засмяха се всички.

— Да, ако младостта се продаваше, бих си купил на първия пазар…

— Ако… ако…

— А какво, приятели… Докторът си отиде, въздухът е чист. Може да запушим? А?

— Какво пък, да запушим. Само че ти почерпи от твоя тютюнец, че то моята смес я бива само пушка да зареждаш или на каптаря лулата да натъпчеш. Попушиш, а после цял ден в гърлото ти като че ли котка си мърда опашката.

Като охкаха и кашляха, болните измъкнаха изпод възглавниците кесиите си.

— Я почакай! Какво е това? Като че ли синигер почука с човката си по прозореца…

Като сдържаха кашлицата, те се ослушаха.

— Ето пак! Чувате ли?… Ей, почтени, ти си по-близо: погледни що за птица е това…

— Сега — отвърна старецът, като се подигна и се долепи до стъклото.

Прозорецът хлопна и се отвори; всички чуха припрян тревожен шепот:

— Дядо… Ой, дядо… Кажи на моя татко да си дойде в къщи… по-скоро да си дойде… Мама се страхува сама… малките реват колкото им глас държи… Толкова е страшно! То-о-лкова е страшно!

— Какво е страшното? — запита учуденият старец в стаята и под прозореца се дочу прибързан шепот:

— А вие не знаете ли?… Ой! Каптарят се появил! Всички го видели на Шейтан-проход. Самият „селсъвет“ Мухтар го видял… Бяга на ръце и крака направо по скалите… Всички, всички го видели.

 

 

Когато след два часа Айшат влезе в болничната стая, в нея лежеше само жълтият като есенен лист старец.

— А къде са… останалите?! — попита Айшат, като се оглеждаше.

— Оздравяха — намусено отвърна старецът. — Оздравяха и отидоха да защищават семействата си от каптаря.

— Какво сте полудели всички с този каптар!

— Не се сърди, дъще. Но сега всички са видели каптаря. На Шейтан-проход. Попитай баща си. — И като помълча, добави: — „Селсъвета“ Мухтар е такъв човек: ако каже, че съседът ми има магарешка опашка, ще повярвам, без да проверявам!

— А вие защо не оздравяхте, дядо? — нерадостно се усмихна Айшат.

— Какъв защитник съм аз! Сега и от куче не мога да се отбраня…

— Не, дядо! Не скромничете, вие просто сте най-умният човек в този полудял аул — решително каза Айшат. — Дайте да измерим температурата.