Робърт Б. Паркър
Бурята (8)

8

Това помещение бе започнало съществуването си като библиотека и още утре отново можеше да се превърне в такова, но точно в момента беше параклис — до последния сантиметър. Таванът беше аранжиран с тъмни воали, така че изглеждаше скосен. Гостите седяха на истински дървени пейки, а не на сгъваеми столове. На пейките имаше песнопойки с църковни химни. На всяко място беше оставена отпечатана програма. Библиотечните шкафове бяха покрити със същите тъмни воали, които висяха от тавана. Бяха сложени и прозорци със стъклописи. Помещението беше осветено със свещи. Отпред имаше покрит с резба дървен олтар, който сякаш току-що беше доставен от някоя средновековна църква в Нотингам. Навсякъде имаше цветя в огромни вази, високи колкото мен, които бяха поставени точно там, където трябва. Цветята бяха толкова много, че олтарът приличаше на джунгла.

В далечния ляв ъгъл на залата седеше струнното трио, което отговаряше за музиката. Сред гостите имаше хора, които познавах. Една известна двойка от света на киното, един актьор от Ню Йорк, един тенисист, двама сенатори. Много от жените изглеждаха добре — парите явно винаги помагаха в това отношение. Всички бяха облечен като за последно. Като мен. В залата се долавяше уханието на скъпи парфюми, но цветята почти бяха успели да се справят с него. Никъде не видях Сивия. Сюзан преглеждаше програмата.

— Фамилията на булката е Ван Миър — прошепна ми тя. — Баща й сигурно е вторият съпруг на майката, Питър ван Миър.

Кимнах.

— Смяташ ли, че изглеждам по-добре в смокинг, отколкото младоженецът? — прошепнах на Сюзан.

— Не — прошепна ми тя.

— Лъжеш — прошепнах аз.

Сюзан вдигна пръст към устните си и кимна към олтара. Свещеникът беше там, в пълно църковно снаряжение, и държеше отворен молитвеник в ръцете си. Той отвори уста и започна:

— Скъпи младоженци…

В ролята си на параклис залата беше почти звукоизолирана. Но въпреки воалите, които заглушаваха всички звуци, и въпреки помпозния глас на свещеника гръмотевицата ясно се чу. Някои от хората в параклиса леко подскочиха. Бурята беше съвсем близо. Всъщност сигурно беше стигнала до нас. Но си оставаше там, вън, тъй като бяхме добре защитени от стените и завесите, воалите и богатството. Церемонията продължи, все едно не се бе чуло нищо.

— … можете да целунете булката — завърши свещеникът.

Двамата се целунаха. Нито младоженецът, нито булката изглеждаха особено въодушевени. Отзад настъпи леко раздвижване. Някой беше пристигнал току-що, вероятно с хеликоптера. В параклиса влязоха шестима мъже, облечени с мокри шлифери. Трима поеха наляво, а трима — надясно.

Докато заемаха позиции, се появи и Ругър — без шлифер, със съвършено сух сив костюм, с изключение на долните ръбове на панталона му. Обувките му също бяха мокри. Леко пошляпваха, докато той крачеше по пътеката към олтара и младоженците. Шестимата мъже едновременно извадиха автомати изпод шлиферите. Аз инстинктивно посегнах към кобура на глезена си, но после осъзнах, че идеята не е добра — залата беше пълна с гости, а шестимата бяха въоръжени с полуавтоматични карабини MP9. Свещеникът все още не ги беше забелязал. Беше се вторачил в Ругър и едва сдържаше раздразнението си.

— Извинете ме, сър — каза му той. — Предпочитам…

Ругър извади пистолет, който приличаше на глок, и застреля свещеника между очите. Свещеникът падна назад пред олтара. Тялото му се сгърчи, после застина. Ругър се обърна към гостите, отпуснал ръката с пистолета до тялото си. Беше облечен с идеално скроен сив костюм, сива риза и сребриста копринена вратовръзка.

— Всички да запазят спокойствие и да не помръдват — нареди той.

После се обърна към мен, все едно знаеше точно къде да ме намери.

— Особено ти — добави той.

Кимнах едва забележимо. Трябваше да се почувствам поласкан.

— Ако някой се опита да ми попречи, ще бъде убит — продължи Ругър. — Ако някой се опита да излезе от тази зала в рамките на следващия час, ще бъде убит. Ако реша, че някой ме дразни, ще бъде убит.

Тишината в залата беше оглушителна. Ругър хвана булката за ръката.

— Ела с мен — нареди той.

Тя погледна към майка си. Майка й беше застинала като статуя. Младоженецът беше пребледнял. Забелязах, че се опитва да си поеме дъх.

„Не го прави, момче. Няма да й помогнеш. Само ще ги накараш да те убият.“

Но той беше твърде млад. Беше гледал твърде много филми, в които от главния герой се изисква да бъде герой и никога не го убиват.

— Не можеш да направиш това! — каза той.

Ругър се усмихна почти тъжно, поклати глава по същия начин, вдигна пистолета си до основата на носа на момчето и натисна спусъка. Куршумът пръсна главата му откъм темето и навсякъде се разхвърча кръв и мозък. В залата пробяга сподавена въздишка, докато момчето се свличаше на пода. Аделаида се вторачи в него за миг, после припадна. Ругър я подхвана без усилие, после я остави да се свлече на пода и се огледа безизразно.

— Някой друг? — попита той.

Никой не проговори. Усещах напрежението на Сюзан в рамото й, което се притискаше до моето рамо. Ругър погледна надолу към Аделаида.

— Спенсър — каза той. — Ти си едър и силен. Ти ще я носиш.

Сюзан сложи ръка на бедрото ми.

— Имам цяла зала, пълна със заложници — продължи Ругър. — Мога да убия някои от тях, ако се наложи.

Сюзан ме потупа по крака и отдръпна ръката си.

— Ще я нося — казах аз.