Робърт Б. Паркър
Бурята (24)

24

Питър ван Миър живееше в мезонет на последния етаж на хотел „Четири сезона“, с изглед към парка и безкрайността. Имах достатъчно време да разгледам безкрайността, защото Ван Миър ме накара да го чакам поне двайсет минути там, където ме остави камериерката. Стаята беше голяма, с тежки мебели и книги с кожена подвързия. Много от книгите имаха заглавия на латински и изглеждаха отпечатани през деветнайсети век. Ван Миър сигурно наричаше тази стая „кабинет“. Всичко беше скъпо, идеално подбрано по стил и цветове, подредено и подравнено и излъчваше горе-долу толкова уют, колкото някоя витрина на етажа с мебелите в „Блумингдейлс“.

Когато той влезе, аз се обърнах от прозореца.

— Извинявай, че се забавих, приятелю — каза той и протегна ръка към мен, докато се приближаваше. — Пийт ван Миър.

Беше едър, с голямо квадратно лице, сива коса и страхотен слънчев загар. Беше с черна риза, разкопчана на гърдите, черно спортно сако и перленосиви панталони. Двамата си стиснахме ръцете и аз седнах на креслото с тъмнокафява кожена тапицерия до ниска масичка от махагон с дебели, извити крачета. Ван Миър застана до бюрото си.

— Питие? — попита ме той.

— Не, благодаря.

Ван Миър се ухили.

— Нали няма да ти преча?

После отиде до един шкаф, в който имаше вграден хладилник, и си наля коняк „Курвоазие“ и сода във висока чаша. Взе питието си и седна на ръба на бюрото. Вдигна чашата към мен и отпи голяма глътка.

— Първото питие за деня — обяви той.

— Винаги е най-вкусно — отвърнах аз. — Двамата с Хайди Уошбърн сте били женени, нали?

Той щастливо ми се усмихна от бюрото.

— Беше страхотно преживяване, човече.

— Разкажи ми — предложих аз.

— Тази жена можеше да изчука пантите от портала на пожарната — каза Ван Миър.

— Колко полезна информация — отбелязах аз.

— Майко мила! — възкликна той и пак отпи от коняка си.

— Как се запознахте? — попитах аз.

— Меган, съпругата ми по онова време, беше голям меценат, сещаш ли се? И двамата бяхме на откриване на изложбата на някакъв откачен, който замеря платното с боята, нали ги знаеш?

— Аз повече харесвам картини, на които се познава, че конят е кон — вметнах аз.

— И аз, братче — каза Ван Миър. — Както и да е, тогавашната ми съпруга Меган развеждаше този капут напред-назад и го представяше на гостите, а аз се опитвах да се напия с бяло вино, за да издържа. И изведнъж се оказва, че съм застанал точно зад тази страхотна мацка. Виждал ли си я?

— Да — потвърдих.

— Значи разбираш какво имам предвид — каза той. — И тогава тя ме погледна и каза: „Скучно ли ти е?“. А аз й викам: „Твърде слабо казано“. А тя ми вика: „А обичаш ли бяло вино?“. И аз казвам: „Не“. И тя казва: „И аз не обичам. Хайде да се омитаме и да си намерим някакво истинско пиене“. И точно така направихме.

— Кога стана тази работа?

— През осемдесет и втора — каза Ван Миър.

— Значи тя още е била омъжена за Уошбърн? — попитах.

— Професорът по история на изкуството, да.

— А Аделаида е родена през 1985-а? — попитах аз.

Той кимна.

— Успя ли да я намериш? — попита ме той.

— Все още не — отвърнах.

— Но ще я намериш, нали?

— Да — уверих го. — Ще я намеря.

Той отиде до шкафа и си наля още едно.

— Аз съм пиянде — обясни той. — Но от добрите.

Ван Миър отпи от коняка със сода. После лицето му потъмня.

— И обичам дъщеря си.

Кимнах.

— Съжалявам. Но се налага да те попитам дали си сигурен, че е твоя.

— Никога не сме правили ДНК тест — каза той.

После отпи от чашата си и продължи:

— Но знаеш ли какво ще ти кажа? Дори ако сега й направим ДНК тест и се окаже, че е дъщеря на Уошбърн или нещо подобно, няма значение. Тя си остава моя дъщеря.

Очите му бяха влажни. Помислих си, че може да се разплаче.

— Вярваш ли, че още е жива? — попита ме той.

— Чухте ли се с похитителите?

— Не.

— Няма смисъл да организират толкова сложно отвличане и после да я убият — казах аз. — Значи е жива.

— Какво искат? — попита Ван Миър.

— Все още не знам.

— Аз имам ужасно много пари — каза той.

— Това със сигурност ще помогне — отвърнах.

— Мога да те наема да я откриеш — предложи Ван Миър. — Цената няма значение.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Аз вече съм започнал да я търся.

— Ако се нуждаеш от нещо, което може да се купи с пари, обади ми се.

— Ще го имам предвид — отвърнах. — Колко време бяхте женени?

— С Хайди? Разведохме се, когато Аделаида стана на пет.

— През деветдесета?

— Да.

— Защо се разведохте? — попитах.

Ван Миър бавно вдигна чашата към устните си и сви рамене.

— Появи се Брадшоу — каза той.

— Тя имаше ли връзка с него?

— Аха. Е, не беше чак такъв проблем. Тя ми изневеряваше и преди. Аз също, по дяволите. През цялото време на брака ни. И двамата го правехме. Но Брадшоу…

Той довърши питието си и отиде до шкафа, за да си напълни чашата.

— Тя прекалено затъна с него — продължи той. — Спря да се прибира. Не искаше да правим секс. Не беше забавна. А когато поискаше, Хайди можеше да бъде страхотно забавна.

Ван Миър остана прав до шкафа, с чаша в ръка.

— Труден ли беше разводът? — попитах.

— Не. Аз я харесвах. Дявол да го вземе, сигурно съм я обичал.

— Значи й остави голяма издръжка?

— И още как — отвърна той. — Оставих много пари и на Аделаида. Осигурена е за цял живот. А Хайди получи компенсация наведнъж вместо издръжка. Така искаше. Издръжката й щеше да бъде спряна в момента, в който се омъжеше за Брадшоу.

— Познаваш ли го? — попитах аз.

— Не.

— Знаеш ли нещо за него?

— Не — каза Ван Миър. — Хайди никога не говореше за новата си любов. Нито дума.

— Кой поиска развод? — попитах.

— Тя — отвърна Ван Миър. — Каза ми, че е влюбена в Брадшоу и иска развод, за да може да се омъжи отново.

— И той е бил мъжът, с когото се е срещала?

— Така излиза.

— Но не си сигурен — казах аз. — Не си наел частен детектив да я следи или нещо подобно, нали?

— Не — отвърна той. — Но съм сигурен, че се срещаше с някого. В редките случаи, когато се съгласяваше да правим секс, веднага разбирах. Не знам как. Просто разбирах, че не съм първият за деня, нали се сещаш?

Кимнах.

— Знаеш ли моминското име на Хайди? — попитах.

— Не.

— Знаеш ли къде е родена?

Ван Миър поклати глава. Гледаше зад мен, към парка и полегатия склон на Бийкън Хил.

— Защо някой ще отвлече Аделаида? — попита той. — И няма да иска пари?

Не можех да му отговоря. Но предполагам, че това не беше проблем, защото той, така или иначе, не питаше мен. Ван Миър надигна чашата си. По лицето му се стичаха сълзи. Продължаваше да гледа навън, през скъпите прозорци на скъпия си кабинет.

— Някой да ми каже защо — каза той.