Робърт Б. Паркър
Бурята (12)

12

Високо на стената в далечния край на постройката, точно под линията на покрива, имаше прозорец. През него се процеждаше малко сива светлина. Сюзан беше заспала от изтощение на пода до мен. Изправих се сковано и отидох до вратата. Конете се размърдаха и изпръхтяха. Може би аз ги стреснах, а може би животните просто огладняват много рано. Когато погледнах навън, светът сякаш беше започнал на чисто, като се изключат изкоренените дървета, разпръснатите клони и подгизналата земя. Въздухът беше прозрачен и неподвижен, понесъл соленото ухание на океана. Нищо не помръдваше. Небето на изток беше осветено от приближаващото слънце. Заобиколих постройката с револвер в ръка. Ръбът на скалите беше пред мен. Вляво забелязах автомата, който се беше изгубил в схватката снощи. Беше потънал в калта, така че само дулото му се виждаше. Оставих го там. Трябваше да се почисти, за да може да се използва. От другата страна на постройката, на известно разстояние, се чуваше шумът от двигателя на хеликоптера. Пристъпих до ъгъла и погледнах натам. Хеликоптерът беше доста по-близо, отколкото ми се беше сторило в пълния мрак снощи. Витлата му се въртяха. В следващия миг той се издигна от земята, увисна за момент във въздуха и се понесе на север, към континента.

Проследих го, докато не се изгуби от поглед, после се върнах в постройката. Конете се взряха в мен.

— Ще накарам някой да ви нахрани — казах им аз.

Сюзан се беше изправила до седнало положение, с гръб към стената.

— На кого говориш? — попита тя.

— На конете — обясних. — Искат да закусват.

— И какво им каза?

— Казах им, че ще накарам някой да ги нахрани.

Сюзан ме погледна по-внимателно. Вече беше будна.

— Господи — изохка тя. — Надявам се, че изглеждаш по-зле от мен.

— Аз винаги изглеждам по-зле от теб — отвърнах.

— Приличаш на топка кал — съобщи ми тя.

Погледнах се. Всичко, което виждах, беше покрито с кал и трева. После погледнах нея. Косата й беше засъхнала на главата. Единственият грим, който й беше останал, беше очната линия, а тя се беше разтекла по цялото лице. Широко се усмихнах и заявих:

— Искам винаги да си останеш такава.

— Какво правеше навън? — попита тя.

— Гледах как хеликоптерът излита — обясних.

— Тръгнаха ли си?

— Така мисля.

— Всички?

— Не мога да си представя защо ще оставят някого тук — отвърнах.

Освен онзи нещастник под скалите.

Почудих се дали все още беше там или, което беше по-вероятно, морето го беше отнесло.

— Значи момичето сигурно е с тях? — попита Сюзан.

— Сигурно.

— Какво ще правим?

— Ще отидем на разузнаване — отвърнах.

— Имам нужда от кафе — каза Сюзан. — И баня, и огледало, и храна.

— Зависи кога ще пуснат тока — казах аз.

— Божичко — простена Сюзан. — Няма кафе? И топла вода?

— Може да имат генератор — предположих.

Двамата излязохме от постройката.

— Искаш ли да дойдеш с мен, докато огледам острова? — попитах. — Искам да проверя какво става.

— Да — отвърна тя. — Не искам да ходя никъде без теб.

— Да тръгваме тогава — предложих.

Двамата обиколихме острова. Не беше голям. Не ни отне много време. Държах револвера в дясната си ръка, отпуснат до тялото. Бях почти сигурен, че всички злодеи са си тръгнали. Но все пак нямаше причина да не бъда предпазлив. На половината от обиколката намерихме труп. Беше на един от охранителите. Сюзан спря. Аз продължих, приклекнах до него и огледах тялото, подгизнало от бурята. Доколкото можех да преценя, беше убит с един изстрел в челото. Кимнах на себе си, изправих се и се върнах при Сюзан.

— Мъртъв е — обявих. — Подозирам, че ще намерим и останалите в същото състояние.

— Ругър? — попита Сюзан.

— И още как — отвърнах. — Не е стоял със скръстени ръце. Докато всички други са се подготвяли за сватбата, той е обиколил острова и е пречукал тези момчета, едно по едно.

— Те не са подозирали нищо — каза тя. — Толкова добре облечен и изискан човек, гост на сватбата, който просто си се разхожда.

— Аха.

— Един по един — каза Сюзан. — Какъв човек трябва да си, за да направиш това?

— Мизантроп? — предположих.

Продължихме и намерихме още един убит зад параклиса. Имаше същата дупка от куршум в челото. Самият параклис беше празен, с изключение на двата трупа до олтара. Вратите си стояха отворени, свещниците бяха съборени на земята, цветята се бяха посипали навсякъде, а воалите бяха провиснали и мокри.

Продължихме към голямата къща. Слънцето вече беше изгряло, но вътре светеше. И се чуваше генератор. Сигурно беше от онези модели, които се включват автоматично, когато спре токът. Входната врата беше заключена, все едно това можеше да спре Ругър, ако беше решил да влезе. Тръгнах покрай фасадата на къщата и погледнах през високите прозорци в дневната. Гостите на сватбата бяха вътре — някои бяха заспали по креслата, други по пода, а някои тревожно отвърнаха на погледа ми през прозорците. Повечето изглеждаха така, все едно бяха прекарали дълго време навън в бурята. Хайди седеше мълчаливо в един голям фотьойл до камината, но когато ме видя, се изправи. Посочих към входната врата, тя кимна и отиде да ми отвори.

— Боже господи — каза тя. — Мислех, че си мъртъв. Знаеш ли къде е Аделаида?

— Хеликоптерът излетя — обясних. — Предполагам, че е била в него.

— Господи — повтори Хайди.

— Те я отвлякоха — казах аз. — Ако искаха да я убият, можеха да го направят тук.

Хайди кимна.

— Имаше ли някаква възможност да я спасиш? — попита ме тя.

— Не.

— Сигурна съм, че си направил каквото можеш — каза тя.

Кимнах.

— Някой обади ли се на ченгетата? — попитах.

— Да. Няколко души имаха мобилни телефони. Веднага щом свещите в параклиса угаснаха, всички избягахме и се скрихме навън. Хората с телефоните се обадиха в полицията. Разбира се, те нямаше как да стигнат дотук.

— Ще дойдат — казах аз.

— Тръгнаха ли си престъпниците? — попита Хайди.

— Току-що огледах целия остров — отвърнах. — Не открих никого.

— Поне това е някакво малко успокоение — каза тя.

— Или голямо — отвърнах аз.

— Добре ли си, доктор Силвърман? — попита Хайди.

— Да — отвърна Сюзан.

Хайди ни погледна по-внимателно. Лицето й беше изпито и смъртнобледо. Но тази жена в никакъв случай нямаше да позволи да се поддаде на емоциите си.

— Има топла вода — каза тя. — Отивам в кухнята, за да проверя дали можем да направим някаква закуска. Ще потърся някой от персонала.

Двамата със Сюзан отидохме в нашия апартамент и аз за пръв път се погледнах в огледалото. Изглеждах така, все едно се бях спуснал през комина.

После отидохме в трапезарията, където подът беше от камък, и свалихме всичко от себе си.

— Да се опитаме ли да спасим нещо от твоите дрехи? — попитах.

— Не — отвърна Сюзан.

Тя намери една голяма зелена найлонова торба в шкафа, двамата събрахме дрехите на топка и ги пуснахме вътре. Аз си запазих револвера и един сгъваем нож, който носех в джоба на панталона си. Сюзан не си остави нищо.

Ако не друго, поне разполагахме с две бани. Влязохме едновременно в тях и се заехме с основното почистване. На мен ми отне около половин час. На Сюзан — много повече.