Робърт Б. Паркър
Бурята (15)

15

Хийли влезе в офиса ми, без да почука, и седна на един от столовете за клиенти, които оптимистично бях подредил пред бюрото си. После отвори куфарчето, което носеше, извади синя папка за документи и я подхвърли на бюрото.

— Цялата история — каза той. — Резултатът от подробното ни проучване.

— Не ми изглежда много — отбелязах аз.

— Знаех си, че ще ми бъдеш благодарен — каза Хийли.

Дръпнах папката към себе си, но не я отворих.

— Нямам търпение да прочета всичко — казах. — Има ли вече искане за откуп?

— Поне аз не знам.

— Мислиш ли, че ще ти кажат, ако има?

— Мисля, че да.

— Дори ако специално са ги предупредили да не го правят? — попитах.

— Повечето хора толкова се шокират от подобно преживяване, че въпреки всичко предпочитат да го оставят на нас.

Кимнах.

— Освен ако не могат да наемат някой като теб — добави той.

— Няма други като мен — отвърнах аз.

— А ти не знаеш нищо за откуп.

— Не — отговорих.

— И щеше да ми кажеш, ако знаеше? — попита Хийли.

— Вероятно — отговорих.

— Ех — въздъхна Хийли. — Хубаво е да се работи в екип.

— Какво друго имаш? — попитах.

— Последното преброяване на труповете — отвърна той. — Ако не броим онзи, който според теб е паднал от скалите, са общо шестима.

Преброих ги на пръсти.

— Свещеникът, младоженецът и четиримата от охраната? Всички ли са застреляни?

— Аха — потвърди Хийли. — С един изстрел в главата, един по един.

— С един и същ пистолет? — попитах.

— Сигурно — отвърна той. — Не можахме да намерим някои от куршумите, а онези, които намерихме, са толкова смачкани от рикошетите в черепа на жертвата, че в лабораторията не могат да направят нищо с тях. Но тези, които стават, са от един и същ деветмилиметров пистолет.

— Ругър имаше глок — спомних си аз.

Хийли кимна. После каза:

— Шестима души.

— За един следобед — добавих аз.

Той отново кимна.

— Разбрахте ли къде е кацнал хеликоптерът? — попитах аз.

— Не.

— Не е лесно да кацнеш с хеликоптер, без да те забележат — отбелязах аз.

— Лесно е, ако кацнеш на място, където постоянно кацат хеликоптери — отвърна Хийли.

— И ти си прав — съгласих се аз.

— Свещеникът е глава на някаква влиятелна епископална църква в Ню Йорк — продължи Хийли. — Младоженецът е от много богато семейство във Филаделфия. Притежават фармацевтична компания. Бащата е активен републиканец. Бил е посланик някъде, а после министър на нещо си.

— Така ли ти се отплащат, ако си активен републиканец? — попитах аз.

— Направо се чудя как ги наказват — съгласи се Хийли.

— Ужасно, нали? — казах аз. — Добре че не се случва на нас. А с какво се е занимавало момчето?

— Заместник-директор в една от компаниите им — отвърна Хийли.

— На колко години е бил?

— Двайсет и три — каза той. — Личи си, че е започнал от обикновен работник.

— Роднините са с предимство в семейния бизнес — казах мъдро аз. — Къде е учил?

— В Университета на Пенсилвания — каза Хийли.

— Как са се запознали с Аделаида?

— Общи приятели — каза Хийли. — Има го в папката.

— А момчетата от охраната? — попитах аз.

— Обичайната история. Двама са били полицаи в Уестпорт, един е бил в морската пехота и един — във военната полиция. Всички са завършили някакъв колеж, колкото да могат да разговарят с богати хора, без да се спънат и да паднат.

— Нещо необичайно? — попитах аз.

— Нищо. Не можахме да открием никаква връзка със случая. Нито един от тях няма криминално досие. Наети са през охранителна агенция.

— Някой от тях успял ли е да стреля? — попитах.

— Не.

— А да си извади пистолета?

— Не.

И двамата помълчахме.

— Бива си го този — заключи накрая Хийли.

— Ругър?

Хийли кимна.

— Шестима души. За няколко часа.

Двамата пак замълчахме.

— Е, какво мислиш? — попитах след малко.

Хийли поклати глава.

— Това е най-тъпият начин да отвлечеш някого, който съм виждал през живота си.

— А няма и искане за откуп — добавих аз. — И как така не са знаели, че ще има такъв проклет тайфун?

— Аз проверих — каза Хийли. — Синоптиците са казали, че тайфунът ще ни подмине.

— Естествено, че така са казали — отвърнах аз.

— Цялата история вони — каза Хийли. — И има една-единствена причина да не вони още по-лошо: всичко е толкова откачено, че има шанс да пропускаме нещо.

— Ругър не е аматьор — отбелязах аз.

— Което също ме притеснява — каза Хийли. — И ти също ме притесняваш. Какво си правил там, по дяволите?

— Внушавах усещане за сигурност — обясних.

— Нещо друго? — настоя той.

— Не знам — отвърнах. — Попита ли я?

— Да. Надрънка ми същите глупости как искала да има мъж до себе си, които е казала и на теб.

— На бас, че познава много други мъже — казах аз.

— Толкова ли си личи?

— И още как — потвърдих.

— Тогава защо й трябва да си наема мъж? — попита Хийли.

— Може би е искала мъж, който притежава моите специфични умения — предположих.

— Сигурно — съгласи се той. — Но тя си има охрана на острова. Защо е наела точно теб?

— Защото съм по-мощен от парен локомотив?

— Да, но не си толкова умен — каза Хийли. — Интересно ми е какви специфични умения си мисли, че имаш.

— Мога да я попитам — предложих.

— Можеш и да попиташ кой те е препоръчал — предложи Хийли.

— Което също е интересно — съгласих се аз.

— Нали си детектив? — каза Хийли. — Защо не пробваш да разбереш?

— Добре — казах аз. — Ще поразпитам тук-там.