Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (36)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rough Weather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Бурята

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2008 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ОБСИДИАН

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-191-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15692

История

  1. — Добавяне

60

Бях качил краката си на бюрото в офиса и четях сутрешното издание на „Глоуб“. Бях си направил кафе, от което пиех. Навън беше слънчево, температурата беше около пет градуса, а слънчевите лъчи се отразяваха от прозорците на сградата от другата страна на улицата и осветяваха офиса ми. Четях внимателно. Сутрешният вестник беше станал един от ритуалите ми още преди години и аз винаги започвах от първата страница и стигах чак до последната. С всяка година имаше все повече статии за обувки, звезди и модерни ресторанти, така че с всяка година четях все по-малко. Но прочитах всички заглавия. Продължавах да чета все така внимателно и комиксите: „Дунсбъри“, „Танк Макнамара“ и „Арло и Дженис“. Продължавах да се зачитам и в спортните страници, макар че дори там отделяха все повече място на финансовите аспекти на спорта, които ме интересуваха горе-долу толкова, колкото годишният отчет на националната банка.

Задълбочено изучавах един комикс на име „Супа от камъни“, който изглеждаше почти толкова добър, че да запълни празнината, оставена от „Калвин и Хобс“, когато в офиса ми влезе Маги Лейн. Беше облечена с джинси, ботуши и късо кожено яке. Косата й беше спусната и изглеждаше някак мека. Носеше повече грим, отколкото си спомнях, и по някакъв начин беше по-малко наточена и делова, отколкото на остров Таштего. Не усетих някаква страст или нещо подобно, но поне вече не приличаше на футболен защитник.

Предложих й да седне. Тя прие. Предложих й кафе. Тя го взе. Върнах се зад бюрото си, седнах и се облегнах назад.

— Какво става? — попитах.

— Вече не работя за семейство Брадшоу — отвърна тя.

— Семейство Брадшоу? — повторих аз.

— Моля?

— Семейство? — повторих. — Брадшоу?

— Да — каза тя. — Точно затова исках да поговорим.

— Добре — казах аз.

— Когато разбрахме, че горкият мистър Брадшоу е застрелян… — поколеба се Маги Лейн и после продължи. — Островът вече е като някаква крепост. Хайди живее в ужас. Не напуска острова освен с цял отряд бодигардове.

— Знам — отвърнах. — От какво се страхува?

— Предполагам, че от човека, който е убил съпруга й — отвърна Маги Лейн.

Кимнах.

— Трябваше да се махна оттам. Най-просто казано, изплаших се. Аз съм способна на лоялност и останах с тях дори след онази ужасна сватба. Но сега мистър Брадшоу го няма. Не чувствам Хайди толкова близка, а и заплатата ми, честно казано, не е достатъчна да компенсира тези тревоги.

— И напусна, така ли? — попитах.

— Подадох си оставката — каза тя. — Да.

— А защо преди каза, че си работила за семейство Брадшоу?

— Защото беше така — отвърна Маги. — Аз бях асистент и на двамата. Организирах домакинската работа, пътуванията им, прането и химическото чистене, готвачите, гостуванията им, всичко… с изключение на финансите.

— Кой организираше финансите?

— Мистър Брадшоу — каза тя.

— Сам? — попитах.

— Да, той държеше сам да се разправя с парите.

Кимнах.

— Това ли дойде да ми кажеш? — попитах. — Че си работила и за двамата?

— Ами, да… и не. Не знам. Първоначално ме нае мистър Брадшоу. Но всъщност май исках да ви кажа, че те в действителност не бяха разделени.

— Разкажи ми повече за тях — казах аз.

— Той често идваше на острова. И те… когато той идваше на острова, те почти винаги…

Лицето на Маги порозовя. Тя се поколеба.

— Бяха заедно? — подсказах аз.

— Да — каза тя. — При това изобщо не се криеха, поне според мен.

— Ужас — казах аз. — А защо се преструваха, че са разделени?

— Така и не ми обясниха точно, но официалната версия беше, че тя го е изгонила.

— Не мислиш ли, че честите гостувания са били някакъв опит да се сдобрят?

— Не. Те внимателно ми обясниха, че всъщност не се разделят. Но го правят заради работата на мистър Брадшоу.

— И когато Брадшоу загина…

— Реших, че това може да е важно — каза тя.

— Но не беше важно, когато отвлякоха Аделаида и загинаха шестима души?

— Не. Знам, че звучи глупаво, но аз съм лоялна към работодателите си.

— Може ли да се каже, че изпитваше повече лоялност към мистър Брадшоу, отколкото към съпругата му? — попитах аз.

— Аз много се възхищавах от него — отвърна тя.

— Докато беше на острова, как се разбираше с доведената си дъщеря?

— А, да — каза Маги Лейн. — Аделаида.

— Да, Аделаида — казах аз.

— С нея не беше лесно да се разбереш. Тя беше толкова злобна и заядлива.

— От гняв и самосъжаление?

— Предполагам — отвърна Маги. — Знам, че мистър Брадшоу се опита да се сприятели с нея. Но…

— Но ти също не я харесваше особено?

— Не. Винаги съм се държала професионално, но тя беше много труден характер.

— С кого се разбираше Аделаида? — попитах.

Маги помисли малко и поклати глава отрицателно.

— А Морис Лесард? — попитах. — Мимолетният й съпруг?

— Почти не съм го виждала, нито пък съм ги виждала двамата заедно — отвърна Маги.

Кимнах.

— Тя беше ли близка с майка си?

Маги изсумтя нещо, което доста приличаше на презрение.

— Хайди никога не е демонстрирала майчински инстинкти — заяви тя.

— А съпружески?

— Не съм забелязала — отвърна Маги. — Мисля, че всичко се въртеше около секса и парите.

— И тя ли е такава? — въздъхнах.

— Но мисля, че мистър Брадшоу се опитваше да бъде добър баща за Аделаида и добър съпруг за Хайди.

— А за теб? — попитах.

Лицето й, което беше порозовяло при споменаването на отношенията между мистър и мисис Брадшоу, сега почервеня.

— Той беше много мил работодател — каза тя.

— Не се съмнявам — отвърнах. — А в интимно отношение?

Лицето й придоби някакъв невъзможен цвят.

— Моля?! — каза тя.

Усмихнах се.

— Добре. Няма да те карам да го казваш на глас. Но и двамата знаем, че е имало интимност. И двамата знаем, че си била влюбена в него. И двамата знаем, че поради тази причина си го премълчала, докато е бил жив.

Тя отпусна глава в ръцете си.

— Не се обвинявай — подхвърлих. — На всички ни се е случвало да не мислим с главата си.