Робърт Б. Паркър
Бурята (6)

6

Докато се справя със смокинга и си защипя папийонката (въпреки енциклопедичните си познания в областта на модата, така и не усвоих изкуството на връзване на папийонката), светлината от високите прозорци окончателно посивя. Облаците бяха тъмни и ниски. Океанът беше в същия оловен цвят и не помръдваше. Човек трябваше да се загледа, за да различи линията на хоризонта между небето и водата. Все още беше тихо, но във въздуха се усещаше, че ще има буря.

Бях вдигнал единия си крак на някаква табуретка от слонова кост и слагах револвер .38 калибър с къса цев в кобура на глезена, когато Сюзан се появи в бяла рокля, която много й отиваше. Изглеждаше така, все едно излиза на сцената, за да получи наградата на Академията за изумителна женска роля. Вдигнах крака си от табуретката, стъпих на пода и спуснах крачола на панталона върху оръжието.

— Еха! — проточих глас аз.

Тя се усмихна.

— И аз си помислих същото, когато се видях в огледалото.

— А аз? — попитах.

— Помислих си, че и ти ще кажеш „Еха“ — отвърна Сюзан.

— Не, имам предвид мен — обясних. — Не ти ли приличам на Кари Грант?

— Много — каза тя. — С тази разлика, че той изглежда добре.

— Преди един час не ми говореше така.

— Преди един час ти се опитваше да ме съблазниш — напомни Сюзан.

— Не беше много трудно — уточних аз.

— Не, не беше — съгласи се тя.

Застанахме един до друг и се загледахме навън през прозореца.

— Мислех, че бурята трябва да ни подмине — отбеляза Сюзан.

— Човек не може да вярва на прогнозите за времето — отвърнах аз.

— А в какво друго ни остава да вярваме? — попита тя.

— Не ми пробутвай екзистенциални номера — изрекох възмутено аз.

Сюзан се усмихна и ме погледна по-внимателно.

— Не приличаш на човек, който има собствен смокинг — отбеляза тя.

— Там, където дават смокинги под наем, обикновено нямат моя номер.

— Предполагам, че никъде нямат — отвърна Сюзан. — Ти ли завърза тази папийонка?

— Не, не умея — казах аз. — Ако си купя истинска папийонка, ще ми я вържеш ли?

— Не умея — каза Сюзан.

— Е, ти компенсираш този пропуск с другите си умения — казах аз.

— Изобщо не си личи, че е с щипка — увери ме тя.

Двамата пак погледнахме през прозореца.

— Какъв е планът? — попита Сюзан.

— Ще се срещнем в параклиса в четири — отвърнах аз. — Ще стоим до Хайди Брадшоу, ще седим при нея по време на церемонията и ще останем наблизо по време на приема.

— В параклиса? — повтори Сюзан.

— Мисля, че обикновено се използва като библиотека — обясних. — Но сватбеният организатор на Хайди го е повишил в параклис специално за случая.

Някъде далеч над океана проблесна вертикална светкавица.

— Рядко се виждат по това време на годината — отбелязах аз.

Сюзан кимна. Бяхме застанали толкова близо, че рамото й се притискаше в ръката ми. Въздухът навън беше замрял, сякаш появата на светкавицата беше засилила напрежението.

— Как мислиш, защо е тук? — попита Сюзан.

Разбрах за кого говори.

— Той не е социален тип — отвърнах. — Предполагам, че е дошъл по работа.

Тя кимна.

— Всъщност ние не знаем и истинската причина ти да си тук.

— Отговорът е същият — отвърнах.

— Може би и той не знае — каза Сюзан.

— Може би — съгласих се аз.

Светкавицата отново проблесна в далечината. Листата в короните на дърветата близо до къщата бяха започнали да потреперват. Сюзан изведнъж се обърна към мен, прегърна ме и притисна лице към гърдите ми. Стори ми се немислимо, че ме прегръща в такъв момент, с риск да измачка роклята си. Леко я прегърнах.

— Ако те убие, и аз ще умра — прошепна тя почти спокойно.

— И аз мисля така — отвърнах. — Но той няма да ме убие.

— Ще умра — повтори Сюзан.

Първите дъждовни капки се посипаха по прозореца.

— Все още никой не ме е убил — обясних аз.

— Преди десет години той почти успя — напомни ми Сюзан.

— „Почти“ не се брои — отвърнах аз.

Леко я потупах отзад. Тя кимна и се изправи.

— Не можеш да се откажеш, така ли? — попита ме тя.

— Не — отвърнах.

— Разбирам те.

— Знам, че ме разбираш.

— Всичко е заради револвера — каза тя. — Защото те видях как си го слагаш.

— Винаги нося оръжие — отвърнах.

— Знам.

— Трябва да тръгваме — казах.

— Да, добре — кимна тя.

Останахме още малко прегърнати, докато дъждът по големия прозорец се усилваше. Сюзан отстъпи крачка назад и ме погледна.

— Готово — усмихна се тя. — Само да проверя дали след тази миниатюрна нервна криза не изглеждам по-зле.

— В никакъв случай — успокоих я аз.

Сюзан отиде до голямото огледало в дъното на коридора и се огледа в него.

— Знаеш ли? Прав си.