Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (36)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rough Weather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Бурята

Преводач: Богдан Русев

Година на превод: 2008 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ОБСИДИАН

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-191-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15692

История

  1. — Добавяне

3

Остров Таштего си имаше собствен ферибот — скоростен катамаран, който всеки ден отиваше дотам. Катамаранът тръгваше от пристанището в Ню Бедфорд и пътуваше около четирийсет минути. Самият остров се издигаше като черна канара от водата на Бъзардс Бей, а къщата сияеше на върха му. Беше построена от бял мрамор и обградена с жилави дървета.

— Някой да пусне музиката от „Камелот“ — подхвърли Сюзан.

Сюзан си беше донесла толкова много багаж за един уикенд, че можеше да облече целия състав на трупата на Сирк дю Солей. На пристанището на острова обаче ни очакваше предостатъчно обслужващ персонал, така че слязох от ферибота, без да влача нищо. На кея имаше малка постройка от същия бял мрамор, от който беше построена и голямата къща. До постройката беше паркиран бял джип. В белия джип седяха двама мъже в тропически костюми, издокарани с пилотски очила и пистолети в кобури от лъскава кожа. Пред постройката ни очакваше открит файтон. Двата едри коня, впрегнати в него, също бяха бели. Кочияшът беше с късо подстригана руса коса. Беше облечен със спортно сако и бели спортни панталони и приличаше на едър колежанин. Сигурно играеше като защитник от средната линия във футболния отбор. Потупах единия кон по хълбока.

— Каква порода са, клайдсдейл ли? — попитах.

— Белгийска порода — отвърна младежът. — В средновековието са ги използвали като бойни коне.

— Едри са — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се той.

До файтона стоеше жена с квадратна челюст, мъжка бяла риза и сиви спортни панталони. На колана си носеше мобилен телефон. Изглеждаше твърде възрастна, за да учи в колеж, и всъщност не беше толкова едра, но също приличаше на защитник. Зачудих се дали „Смит“ наистина няма футболен отбор.

— Мистър Спенсър? — каза тя. — Аз съм Маги Лейн, секретарката на мисис Брадшоу.

Двамата си стиснахме ръцете. Представих й Сюзан. Двете си стиснаха ръцете. Единият от конете се обърна и ни изгледа безучастно. Маги Лейн кимна към файтона.

— Качете се, моля.

— А багажът? — попита Сюзан.

— Ще го донесат в стаите ви — отвърна Маги Лейн.

Мисълта, че нейният багаж е попаднал в чужди ръце, беше почти съкрушителна за Сюзан. Въпреки това тя само се усмихна и се качи във файтона. Дрехите й прилягаха и аз се възхитих на ловкостта, с която се качи. Както и на задните й части. Последвах я, а Маги Лейн се качи при кочияша.

— С изключение на патрулните джипове, на острова няма коли — обясни тя.

— Много подходящо за атмосферата — каза Сюзан.

— Да, и за въздуха — каза Маги Лейн.

— Освен това осигуряват и тор, нали? — обадих се аз.

Маги Лейн кимна с усмивка, но усмивката й не ми се стори твърде топла. Пътят нагоре от пристанището не беше толкова стръмен, че да затрудни едрите белгийски коне, или поне така ми се стори. Виеше се по скалата, океанът ни се падаше отдясно, а южният бряг на щата Масачузетс продължаваше да се вижда на хоризонта зад нас, докато не стигнахме до равното било, където се намираше къщата. Беше обградена с дървета и градини, които несъмнено дължаха съществуването си на щедрото съдействие на конете. Подобна зеленина нямаше как да се озове случайно на върха на голата скала, нито пък да оцелее без чужда помощ.

Самата къща приличаше на нещо, проектирано от прочутия инженер и предприемач Корнелиус Вандербилт. Изглеждаше така, все едно от нея директно може да се хване нощният влак за Чикаго. Имаше колони, фризове и прозорци с арки, високи по шест метра.

— Приготвили сме ви малък апартамент в североизточния ъгъл — каза Маги Лейн. — Недалеч от личните покои на мисис Брадшоу.

Помислих си, че покоите по определение бяха лични, но реших да не го правя на въпрос.

— А багажът? — обади се Сюзан.

— Би трябвало вече да е там — обясни Маги Лейн. — Разопакован и внимателно подреден.

Сюзан леко пребледня. Но Маги Лейн беше обърната към къщата, така че не забеляза. Знаех, че мисълта за отваряне и внимателно подреждане на багажа й беше непоносима за Сюзан.

— Прекрасно — изрече тя почти без да отваря уста.

Алеята пред къщата беше от натрошени мидени черупки, блестеше на утринното слънце и се извиваше пред грамадната мраморна постройка, за да мине под парадната арка, висока два етажа. Младеж със спортно сако и бели панталони, който сигурно беше полузащитник, дойде да ни помогне да слезем. Сюзан мрази някой да й помага. Затова бързо скочи на земята, преди той да стигне до нея. Аз слязох по-спокойно, но също толкова атлетично. Пред нас, до къщата, беше паркиран още един бял джип с двама души, издокарани с тропически костюми, слънчеви очила и кобури. Носеха едва забележими слушалки, точно както и двамата на кея.

Маги Лейн ни поведе през входната врата, през която можеха да минат цяло стадо жирафи. Спряхме във фоайето, в което можеше да се събере платото Серенгети. Пред нас имаше гигантско вито стълбище, което сигурно се издигаше до небесата.

— Стой близо до мен, да не се изгубим — измърморих на Сюзан.

Изкачихме се по стълбището и поехме по един коридор, който беше по-тесен — около десет метра. В далечния му край имаше огромни френски прозорци, през които весело нахлуваше слънчевата светлина. По стените висяха маслени портрети в скъпи рамки, които изобразяваха богати и самодоволни хора. Когато стигнахме до средата на коридора, Маги Лейн спря, извади някакви ключове и отвори една врата от лявата страна.

— Ето тук — каза тя и ми подаде два ключа. — Ще ви оставя да се освежите.

После извади една визитка от джоба на ризата си.

— Всичко би трябвало да е осигурено — обясни тя. — Но ако имате нужда от нещо, каквото и да е, обадете ми се. Икономът ще мине, за да вземе поръчката ви за обяд.

Взех визитката. Двамата влязохме. Маги Лейн затвори вратата зад гърба ни. Първо се спогледахме, после тръгнахме на обиколка. Отне ни известно време. Може да се каже, че имаше дневна, две спални, две бани и трапезария. По същата логика може да се каже, че Ниагара е водопад. Дневната беше толкова голяма, че в нея можеше да се играе баскетбол. Беше отделена от трапезарията с бар от полиран махагон. Коридорът беше с черни и бели плочки и водеше към спалните, към всяка от които имаше отделна баня. Срещу вратата на дневната имаше прозорци с арки, високи по шест метра, от които се откриваше изглед към ливадата зад къщата, а след това и към Атлантическия океан, който се простираше чак до Стария континент. Самата дневна беше издържана в пясъчножълто: стените, таванът, килимите, диваните и фотьойлите с кожена тапицерия. Дървените части на мебелите бяха от махагон. Цветните акценти бяха във венге и в черно.

Известно време двамата просто се оглеждахме, затаили дъх. Когато се върнахме в дневната, Сюзан се обърна към мен.

— Мили боже — въздъхна тя.