Робърт Б. Паркър
Бурята (35)

35

Пърл беше дошла на гости в моя офис, както често прави, когато Сюзан има работа цял ден, а след това има и планове за вечерта. Когато Хийли влезе в кабинета ми, я видя и се спря да я погали. Пърл размаха опашка, но не стана от дивана.

— Въвеждаш кучето в работата ли? — попита ме той.

— Понякога съм толкова самотен — обясних аз.

— Получихме искане за откуп — съобщи той. — За Аделаида ван Миър.

— Кой го получи? Майка й?

— Аха. Пет милиона долара. Искането беше в бележка, написана с печатни букви, очевидно с лявата ръка.

— Какви са инструкциите за откупа?

— Ще ги изпратят по-късно — отвърна Хийли.

Той извади едно ксерокопие от вътрешния си джоб и го разтвори на бюрото пред мен.

АКО ИСКАШ ДЪЩЕРЯ СИ, НАМЕРИ 5 МИЛИОНА.

ИМАШ 1 СЕДМИЦА. ЩЕ ТЕ ПОТЪРСИМ.

— Как е пристигнала бележката? — попитах.

— Тя твърди, че с обикновена поща — каза Хийли. — „Без да иска“, изхвърлила плика, преди да се сети, че може да е важен. Нямало обратен адрес. Пощенското клеймо на марката май било от Бостън.

— Смята ли да плати откупа?

— Да. Каза, че ще говори с бащата на Аделаида.

— Нали й каза, че дори ако плати, няма гаранция, че ще види дъщеря си? — попитах аз.

— Да — потвърди Хийли. — Казах й също, че ако не плати, няма гаранция, че ще види дъщеря си.

Изправих се. Пърл надигна глава. Може би разходка? Или бисквитка? Отидох да я погаля.

— Каза ли ти нещо друго? — попитах аз.

— Нищо, което заслужава да се повтори — отвърна Хийли. — Била „ужасно притеснена“ за дъщеря си.

Кимнах. Пърл осъзна, че няма да получи нищо повече, и отпусна главата си обратно на дивана. Върнах се до бюрото, застанах до прозореца и погледнах навън.

— Какво мислиш? — попитах.

— Мисля, че това са глупости — каза Хийли.

— Адски много време им отне да изпратят една бележка — отбелязах аз.

— Може да е някой луд — предположи Хийли. — Кретен, който няма нищо общо със самото отвличане.

— И иска да изкара няколко долара от чуждото престъпление?

— Разни неща се случват — отвърна Хийли.

— Знам. Мислиш ли, че случаят е такъв?

— Обикновено такива хора също се обаждат по-рано — каза той.

— Аха — съгласих се аз. — И аз така мисля.

— Имаш ли теория? — попита Хийли.

— Откупът е нещо, за което са се сетили допълнително — предложих аз.

— Какво е това отвличане, в което отначало не се сещат за откуп? — попита Хийли.

— Отвличане с друга цел — отвърнах аз.

— Повечето други отвличания са с цел да се получат правата за отглеждане на детето — каза Хийли. — Или сексуално насилие, или пък някаква друга форма на откуп.

— „Дайте ни плановете на атомната бомба, ако искате да видите дъщеря си отново.“

— Да, нещо такова.

— Нашият случай не е нито едно от тези неща — отбелязах аз.

— Не. Изглежда така, все едно импровизират в движение — каза Хийли. — Ти нали познаваш този Ругър? Подобно поведение в негов стил ли е?

— Не.

Хийли смени темата.

— Разбрах, че някакви хора са се опитали да те очистят, но са се провалили.

— Как разбра? — попитах аз.

— Нали съм детектив — каза Хийли. — Ругър така ли работи?

— Не.

— Но Ругър извърши самото отвличане, нали? — попита Хийли.

— Видях го с очите си — отвърнах аз.

— Може точно затова да си бил там.

— Мислиш ли? — попитах.

— Не мисля — отвърна Хийли. — Измислям си. Ако знаех нещо сигурно, може би щях да започна и да мисля.

— Ако съм бил там по някаква причина, свързана с отвличането, значи Хайди е знаела какво ще стане — казах аз. — Нали тя ме нае.

— Е, и?

— Значи твоята хипотеза гласи, че тя е поръчала да убият шестима души, включително зет й, да отвлекат дъщеря й и е наела и мен, за да гледам?

— Поне е някаква хипотеза — каза Хийли.

— А мотив? — попитах аз.

— Недей да се заяждаш сега — каза той.

Двамата помълчахме. Осъзнах, че не знам какво гледам през прозореца. Обърнах се и пак седнах на бюрото.

— Ами ако зетят е имал завещание? — попитах аз.

— Естествено, че е имал. Хората от тази класа винаги имат завещания, предбрачни споразумения и каквото още се сетиш.

— Няма да е лошо да погледнем предбрачното споразумение и завещанието — казах аз.

Хийли помълча, докато помисли за това.

— Няма да е лошо — потвърди накрая той. — Но дори ако всичко е за пари, закъснялото искане за откуп пак не се връзва.

— Значи може би е време да пуснеш финансовата полиция по следите на престъплението — предложих аз. — Можеш ли да го направиш?

— Аз съм капитан от Масачузетската щатска полиция — изтъкна Хийли.

— Това „да“ ли означава? — попитах.

— Уха — отвърна Хийли.