Робърт Б. Паркър
Бурята (23)

23

Седнах да изпия едно на бара в хотел „Лок-Обър“ с директора на бюрото на ФБР в Бостън. Той беше дребен, с очила и не приличаше на човек, който се бори с престъпността. Което често работеше в негова полза. Казваше се Ъпстийн.

— Работите ли по отвличането на южния бряг? — попитах го аз.

— Дъщерята на Хайди Брадшоу? — отговори Ъпстийн. — Да, работим и по него.

— Знаеш ли нещо, което Хийли не знае?

— Не, разбрахме се да обменяме информация.

— Много мило — отбелязах аз.

— Опитваме се. — Той отпи от бърбъна си. — В последно време федералните агенции не са много популярни.

— Дали не е, защото ни управляват сбирщина нехранимайковци? — осведомих се аз.

Ъпстийн се ухили.

— Да, общо взето.

— Ще мине — уверих го аз. — Все пак минахме през Никсън.

— Знам — отговори той. — Имаш ли нещо за мен?

— Моминското име на Хайди Брадшоу вероятно е Хилда Грецки — отвърнах аз. — Може би е родена през 1959-а в Дейтън, щата Охайо.

— Поработил си, а? — попита Ъпстийн.

— Нямам друга работа — обясних аз.

Той кимна.

— Ходи ли вече дотам? — попита той.

— До Дейтън? Още не. Надявах се да помолиш някой от твоите колеги там да провери как стоят нещата.

— Откъде получи тази информация? — попита ме Ъпстийн.

— Говорих с първия съпруг на Хайди. Преподавател в колежа „Лидия Хол“ в Ню Йорк.

— Как се казва?

— Джей Тейлър Уошбърн.

Ъпстийн кимна. Никога не си записваше нищо, но аз знаех, че всичко се съхранява в паметта му.

— Добре, ще проверим как стоят нещата — каза той.

— Благодаря.

— Все пак и ние разследваме случая — увери ме той. — Значи тя е следвала в „Лидия Хол“?

— Не — отвърнах. — Но подозирам, че казва така.

— Промяна на биографията? — попита Ъпстийн.

— Това е американската мечта — отвърнах аз.

— Аха — каза той. — Каза ли на Хийли?

— Да, но и двамата решихме, че разполагаш с повече ресурси от него в района на Дейтън.

— Или от теб — изтъкна Ъпстийн.

— Много повече от мен — отвърнах.

— Ти беше на сватбата, когато се случи всичко, нали? — попита ме той.

— Аха.

— Защо?

— Тя ми обясни, че в момента няма съпруг до себе си и има нужда от заместник.

— Така че да има кой да се справи с проблема, ако например бялото вино не е добре изстудено? — попита Ъпстийн.

— Да, предполагам.

— Вярваш ли й?

— Не.

— Има и такива жени — изтъкна той. — Нали съм евреин, познавам много от тях.

— Това не е ли антисемитско изказване? — попитах аз.

— Само срещу семитките е — отвърна Ъпстийн.

— Значи не си имал късмет с жените от твоята раса? — попитах го аз.

— Или от която и да е друга — отвърна той.

— В такъв случай по-скоро си женомразец — уточних аз.

— Прав си, не се изразих правилно — каза той. — Някой плаща ли ти да работиш по този случай?

— Работя за собствено удовлетворение — отвърнах аз.

— Защото са отвлекли някого, докато ти си бил на пост — заключи Ъпстийн. — Така да се каже.

— Нещо такова — съгласих се аз. — Не свърших добра работа.

— Спасил си Сюзан — каза той. — Това е добра работа.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Защото тя е била там. Защото съм опитен детектив. И защото те познавам.

— Да, но не помогнах на жертвата на отвличането — казах аз.

— Доколкото разбрах, никой не е можел да помогне. Ако се наложи да го направиш пак, ще направиш ли нещо по-различно?

— Не — отговорих аз.

Ъпстийн се ухили.

— И аз така си помислих.