Робърт Б. Паркър
Бурята (11)

11

Вътре имаше коне. Сигурно бяха големите животни белгийска порода. Беше прекалено тъмно, за да ги видим, но докато вървяхме опипом покрай стената, ги чувах как мърдат в конюшнята си, чувах и онзи премляскващ звук, последван от пръхтене, който конете понякога издават и само те си знаят защо. Постройката беше от камък и отлично ни пазеше от бурята. Намерихме си едно празно място, седнахме с гръб към стената и почакахме да си оправим дишането. Аз продължавах да стискам револвера в дясната си ръка и дланта на Сюзан — в лявата.

— Мислиш ли, че ще ни намерят тук? — попита ме Сюзан.

Въпросът действително изразяваше интерес. Сюзан не го зададе само защото я беше страх. Когато нещо не беше наред с косата й, можеше направо да изпадне в истерия. Но в случаите, когато имаше истински проблем, тя се успокояваше и разсъждаваше ясно и проницателно. Ако имаше вероятност да ни открият тук, най-добре беше да сме подготвени.

— Не мисля, че ще ни търсят — отговорих. — Съмнявам се, че някой в параклиса въобще е разбрал какво стана. Представи си. Вратите се отварят. Свещите угасват. Някой стреля. Хората започват да пищят и да бягат навън. Повечето от заложниците им вече са се пръснали по целия остров.

— А какво всъщност стана? — попита ме Сюзан. — Предполагам, че имаше нещо общо с теб.

— Да — потвърдих. — Но сигурно ти си единствената, която го знае. От тяхна гледна точка вратите просто се отвориха, а онова, което последва, бе в резултат на това.

— Тогава какво ще направят?

— Важното е какво ще направи Ругър — отвърнах. — След като се ориентира в обстановката, ще събере всички заложници, които са му останали, и ще ги премести до хеликоптера. И в първия миг, в който бурята го позволи, ще зареже заложниците, с изключение на Аделаида, ще се качи на хеликоптера със своите хора и ще изчезне.

— Сигурен ли си?

— Почти — отговорих.

— Защо?

— Защото аз бих направил така — отвърнах.

— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да го спрем? — попита тя.

Хареса ми, че говореше в множествено число.

— Аз имам един трийсет и осем калибров револвер с пет патрона и петсантиметрова цев — отвърнах. — Ругър разполага с петима души, всеки от които има поне по трийсет патрона, а самият той може да простреля бълха в топките от сто метра разстояние.

— Не мисля, че бълхите имат топки — отбеляза Сюзан.

— Толкова по-зле за тях — казах аз.

— Да — потвърди тя.

В постройката не беше студено. Конете излъчваха топлина. Както и уютна конска миризма.

— Всички тези обстоятелства вече бяха налице, когато дойде да ме вземеш — отбеляза Сюзан.

— Точно така — съгласих се аз.

— Значи съм получила специално отношение — каза тя.

— Точно така.

— Ако се измъкнем оттук, хората може би ще те критикуват, че не си спасил младоженката — каза Сюзан.

— Може би — казах аз.

— Тогава какво ще им кажеш?

— Никога не се оплаквам — отвърнах. — И никога не се обяснявам.

— Не, аз искам да знам — настоя Сюзан.

— Ще им кажа, че съм можел да спася само теб, а опитът да спася някой друг е щял да застраши тази възможност.

— А ако някой ти каже, че си пожертвал Аделаида заради мен, какво ще му кажеш?

— „Абсолютно си прав, приятел.“

— И не си можел да спасиш и двете?

— Точно така.

— Това е една от най-силните ти черти — каза Сюзан. — Откакто те познавам, правиш каквото можеш и не се обвиняваш, че не правиш повече.

— Все пак не нося тениска с червено „S“ отпред — отвърнах аз. — И не мога да прескачам небостъргачи без засилка.

— А по-ниски сгради? — поинтересува се Сюзан.

— Естествено — отвърнах аз.

— А не съжаляваш ли?

— За небостъргачите? Не.

— А за другото?

— Понякога ми става тежко. Както онзи път, когато се провалих с Кенди Слоун. Но…

— Но? — настоя Сюзан.

Свих рамене, но после се сетих, че тя не ме вижда. Беше странно да си говорим така — два човешки гласа без тела, увиснали в мрака. Светкавиците бяха спрели да проблясват.

— Но направих каквото можах — казах аз.

— Добре е да си сигурен в това, когато губиш.

Двамата помълчахме, заслушани в успокояващото пръхтене на конете.

— Според теб какво е станало с патрулите? — попита Сюзан.

— Нищо добро — отвърнах.

— Мислиш, че Ругър ги е убил, така ли?

— Аха.

— Защото ти щеше да направиш същото ли?

— Ако бях Ругър, да.

— Интересният въпрос е защо не си.

— Защо не съм Ругър ли? — попитах.

— В много отношения приличаш на него — каза Сюзан. — Но в най-важните неща сте различни. Точно както и с Хоук. Тъй и не можах да го разбера.

— Хоук е различен от Ругър — казах аз.

— Знам — отвърна Сюзан. — Но и тримата имате правила.

— Така е.

— Но? — настоя тя.

— Ругър няма нищо друго — отвърнах.

— А Хоук има?

— Да — потвърдих.

— А ти?

— Аз имам теб — казах.

— Това ми харесва — каза Сюзан. — Но съм почти сигурна, че си бил различен от тях още преди да се запознаеш с мен.

— Може би — съгласих се. — Но определено не бях толкова щастлив.

Двамата отново замълчахме. Конете също. Нямаше как да съм сигурен, но все пак ми се струваше, че бурята също утихва.

— Косата ми е залепнала за главата — обади се Сюзан. — И съм убедена, че не ми е останал никакъв грим.

— Добре че е тъмно — казах аз.