Робърт Б. Паркър
Бурята (5)

5

Сюзан се обърна към мен и прошепна:

— Може би не ни видя.

— Видя ни — отвърнах аз.

— Откъде знаеш?

— Ругър вижда всичко.

— Мислиш ли, че наистина се казва така?

— Това беше името, което използва последния път.

— В Маршпорт ли?

— Аха — потвърдих. — Преди две или три години.

— Когато ти помогна?

— Аха.

— А онзи път, когато едва не те уби?

— Тогава пак беше Ругър — кимнах аз. — Преди десет години.

Ругър пое през ливадата право към нас, като носеше малкото си куфарче.

— Доктор Силвърман — обърна се той към Сюзан. — Радвам се да ви видя отново.

Сюзан кимна, без да отговори. Ругър беше облечен със сиво спортно сако, сив спортен панталон, сива риза с английска яка, сапфирени копчета за ръкавели, въгленовочерна вратовръзка със сапфирена игла и черни обувки с остри върхове.

— Спенсър — каза Ругър.

— Ругър — казах аз.

Той се усмихна.

— Пътищата ни постоянно се пресичат.

— Съдба — заявих аз.

— Надявам се, че задачите ни тук няма да си противоречат — продължи Ругър.

— Кажи ми защо си дошъл и ще ти кажа дали ще има конфликт — отвърнах аз.

Ругър отново се усмихна. Правеше го по-скоро автоматично, а не за да изрази някакво истинско чувство.

— Би могъл да ми кажеш — каза той. — Но няма да го направиш.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Защото аз не бих го направил — обясни Ругър.

— Не съм сигурен, че си приличаме толкова, колкото смяташ — направих опит да се противопоставя аз.

— В Маршпорт ми се стори, че доста си приличаме — настоя Ругър.

— Първия път, когато се запознахме, ти почти ме уби — напомних аз.

— Почти, но не го направих — каза той. — А ти почти ме прати в затвора.

— Но не го направих.

— Значи тук започваме на чисто — обобщи Ругър.

— Иска ти се — казах аз.

Той отново се усмихна по онзи начин, който не означава нищо.

— Никога не ти е липсвало самочувствие — отбеляза той.

— Никога не е имало причина.

— И сигурно изпитваш повече удоволствие от играта — продължи Ругър.

— Сигурно има вируси, които изпитват повече удоволствие от теб — отвърнах аз.

Ругър кимна.

— Но знаеш, че в нашата игра няма победители и победени — каза той. — Има само живи и мъртви.

— Знам — потвърдих аз.

— Вероятно точно в това е и смисълът й — каза той.

— Особено за живите — казах аз.

— „Щом любовта и нуждата едно са…“ — цитира Ругър.

— „… а работата е игра за ума…“ — продължих цитата.

— Значи знаеш този стих — отбеляза той.

— Ти предполагаше, че го знам — върнах му го аз.

— Точно така — потвърди Ругър.

— Ние, живите, сме много начетени — обясних аз.

— Да се надяваме, че нещата няма да се променят — заяви Ругър.

После кимна вдървено на Сюзан.

— Сигурно пак ще си побъбрим.

Проследихме го с поглед, докато се отдалечаваше по ливадата към къщата. Сюзан обви ръце около тялото си.

— Господи — каза тя. — Сякаш носи студа със себе си.

— Ако не греша, в „Ад“ на Данте Сатаната е замръзнал в лед.

— Сякаш Ругър няма душа — продължи с разсъжденията си тя.

— Най-вероятно няма — потвърдих аз. — Мисля, че има едно или две правила. Но въпросът за душата е отворен.

— Плаши ли те?

— Да, ако се замисля по-сериозно — отвърнах. — Той е доста страшен.

— Но това няма да ти попречи да си свършиш работата? — попита тя.

— Не.

Беше притъмняло. Погледнах нагоре. На небето се събираха облаци. Въздухът беше застинал. Нямаше абсолютно никакъв вятър.

— Брей — възкликнах аз. — Наистина става по-студено.

Сюзан също погледна нагоре и леко се сви. Но когато наистина разсъждаваше по някакъв въпрос, не беше толкова лесно да смениш темата.

— Дали е случайност, че и двамата сте тук едновременно? — попита тя.

— Трудно ми е да си представя как така не е случайност — отвърнах.

— Но смяташ, че е случайност? — настоя тя.

— Не — отвърнах. — Не смятам, че е случайност.

— Тогава какво означава тази среща? — попита Слоиш.

— Не знам.

— Значи просто ще продължиш със задачата и ще очакваш някакво развитие? — попита тя.

— Аха — потвърдих аз.