Робърт Б. Паркър
Бурята (51)

51

Доктор Емил Росели имаше много хубав кабинет в един бизнес център на магистрала 9 в Честнът Хил. Във въздуха се носеше ухание на цветя и приглушена музика. Килимът беше много скъп, а секретарката имаше много хубави крака. Мисля, че и двамата бяхме доволни от този факт. Тя ми ги демонстрираше през цялото време, докато чаках докторът да ме приеме.

След като почаках колкото трябва, ме заведоха в кабинета. Той беше издържан в бяло, с точково осветление и много растения. Самият доктор беше висок и красив и приличаше на бащата, който много хора биха искали да имат — с вълниста посивяла коса, сресана назад, равни бели зъби и спокойни очи. Приличаше точно на човек, който може да ти помогне, ако имаш някакъв проблем. Тъмносиният му костюм контрастираше с белия му кабинет.

Докторът ми посочи един стол и седна мълчаливо, като сплете пръсти на бюрото си. Бюрото му беше празно, с изключение на един футуристичен телефон.

— Аз съм доктор Росели — представи се той.

Оставих визитната си картичка на бюрото му, така че да я прочете.

— И аз така предположих — отвърнах. — Казвам се Спенсър. Аз съм частен детектив.

Той тържествено кимна.

— Вие лекувате Аделаида ван Миър, нали? — попитах аз.

Росели не отговори. Просто повдигна вежди.

— На всеки две седмици ходите на остров Таштего — продължих аз. — И го правите от момента, в който тя се е опитала да се самоубие преди пет години.

Росели сви устни.

— Интересува ме нейното състояние — завърших аз.

Този път Росели направи и двете едновременно — сви устни и повдигна вежди. Правеше го доста изкусно. Аз замълчах. Той също замълча. Аз имах богат опит в това. Той очевидно също имаше богат опит в това. Срещата ни започваше да се превръща в състезание по надчакване, когато той явно се сети, че времето му е пари, и реши да го прекрати.

— Аз съм лекар — каза той. — Ако наистина лекувах тази жена и тя наистина имаше проблем, лекарската тайна щеше да ми попречи да говоря за нея.

Аз помълчах още малко, колкото да му покажа, че мога. После заявих:

— От нейното състояние не се интересувам само аз. А също така полицията в Бостън, щатската полиция на Масачузетс и Федералното бюро за разследвания.

Росели леко се усмихна.

— Ако искате, можем да го обсъдим насаме, без никакви последствия за вас — продължих аз. — А ако предпочитате, мога да докарам представители от трите изброени институции, които да ви съсипят живота.

Росели ме изгледа вторачено. После каза:

— Може би трябва да се обадя на адвоката си.

Повдигнах вежди, но не отговорих. Той се наведе напред и посегна към телефона на бюрото си. Аз свих устни. След известно време той се отдръпна от телефона.

— Какво по-точно искате да знаете? — попита ме той.

— От какво я лекувате?

— Неврастения.

— Хората все още ли страдат от тая болест? — попитах аз.

Той поклати глава, все едно искаше да ми каже да продължа със следващия въпрос.

— Как точно я лекувате? — продължих аз.

— С консултации и медикаменти — отвърна той.

— Какви са медикаментите?

— Имената им няма да ви говорят нищо, уверявам ви — отвърна Росели.

— Несъмнено — съгласих се аз. — Напишете ми ги.

— Защо?

— За да ги покажа на някой, на когото му говорят нещо — обясних.

Росели поклати глава.

— Съжалявам, но това е прекалено.

— На кои ченгета да се обадя? — попитах аз. — Градските, щатските или федералните?

Росели поседя мълчаливо още известно време. Помислих си да повдигна вежди и същевременно да свия устни, но реших да не преигравам. Накрая той се наведе към телефона и натисна един бутон.

— Бетси? Донеси ми картона на Аделаида ван Миър, моля те.

Двамата почакахме минута, после госпожицата с хубавите бедра влезе в кабинета и подаде един разпечатан лист на Росели. Той поклати глава и кимна към мен. Тя го изгледа с широко отворени очи и ми подаде разпечатката. Изглеждаше истинска. Сгънах листа и го прибрах във вътрешния джоб. Госпожицата с хубавите бедра грациозно напусна стаята.

— Смятате ли, че неврастенията е причината тя да се опита да се самоубие?

— Тя отрича, че се е опитала да се самоубие — отвърна Росели. — Но неврастенията със сигурност може да подтикне човек да го направи.

— Смятате ли, че е била жертва на сексуален тормоз? — попитах.

Росели едва не се дръпна, все едно му бях показал нещо отвратително.

— Сексуален тормоз? — повтори той.

Кимнах с ентусиазъм.

— Разбира се, че не — каза той.

— Откъде сте толкова сигурен? — попитах.

— За петте години, през които я лекувам, със сигурност щях да разбера.

Кимнах.

— А какво причинява тази, хм, неврастения? — попитах.

— Изтощение на нервната система — каза той. — Вероятно се дължи най-вече на характера й.

— И как се проявява?

— Хронична умора, депресия и неразположение без обективни причини.

— Благодаря ви, доктор Росели — изправих се аз.

Той също стана, за да ме изпрати до вратата.

— Надявам се, че няма нужда да се намесва полицията — заяви той.

— Разбира се, че не — отвърнах. — Няма никаква нужда.

Росели ми отвори вратата и аз излязох, като пак минах покрай госпожицата с хубавите бедра.