Ричард Лури
На лов за дявола (9)

Седма глава

— Ще убия този Костоев! — крещеше убиецът Володя Стороженко. — Ще му изтръгна гръкляна!

Следователят излезе от стаята. Той бе натоварен със задачата да уреди подробностите около признанията на Стороженко, след като Костоев бе разкрил и хванал — серийния убиец през лятото на 1981 година. Следователят се обади на Костоев, който обеща да дойде колкото се може по-бързо.

Стороженко беше бесен, защото току-що бе научил, че Костоев с арестувал брат му. Фактът, че брат му е участвал в няколко сериозни престъпления, в този миг нямаше значение за него. В яростта няма място за логика.

По време на разпитите Костоев бе започнал донякъде да симпатизира на Стороженко — красив млад мъж на двайсет и осем години, със силно изразени славянски черти. Но Костоев знаеше много добре, че Стороженко е крайно опасен човек, който е ограбил, изнасилил и убил дванайсет жени.

Костоев бе тръгнал тъй набързо, че дори си забрави шапката. Това не беше само въпрос на благоприличие. В Смоленск бе и много студено през зимата на 1981 година. През пролетта Руската главна прокуратура бе наредила на Костоев да поеме разследването на едно убийство, хвърлило Смоленск в ужас. Жените се страхуваха да отидат на работа в заводите, производството спадаше. От друга страна, убийствата, които продължаваха повече от две години, накърняваха партийния авторитет и пречеха да се поддържа редът.

Костоев пое ръководството на разследването и залови убиеца след четири месеца. От двайсетте жени, които Стороженко мислеше, че е убил, осем бяха оживели, а една от тях бе успяла да види и да запомни нападателя си. Въпреки това единственото обвинение, което Костоев можеше да предяви, бе за изнасилване и опит за убийство. Беше му необходимо и признание.

Стороженко беше як мъжага, лежал вече в затвора, с татуировка на снежен леопард на рамото — символа на руския бандит. Татуировката на гърдите му представляваше светлозелен ангел с разперени в полет криле. Изглежда, бе правена с игла в затвора.

Костоев бе запознат с играта, знаеше и за снежния леопард, познаваше и такива като Стороженко с мускулести вратове и безразсъдно перчене. Затова неговата стратегия щеше да е пълно доверие, което би подсказало, че ако се направи признание, би могло да се издейства по-леко наказание. Това бе „надеждата“, която в професията на Костоев наричаха „биберон“.

— Не е по моята специалност — каза Костоев, — но все пак имам чувството, че някои органи на нашето правителство биха могли да се възползват от човек като теб. Международното положение е много напрегнато. Хомейни, Рейгън, Папата… Чувал съм разни приказки. Понякога осъждат човек на смърт, после му издават фалшив смъртен акт. Получава ново име, че дори и ново лице чрез пластична операция и го изпращат в чужбина.

Колкото и примамливо да звучеше това за Стороженко, той продължи да упорства, понеже бе разбрал, че цената на един такъв нов живот е пълното самопризнание. Освен това ако се съдеше по начина, по който действаше инспектор Костоев, той явно разполагаше с предостатъчно доказателства, за да го осъдят на не по-малко от доживотен затвор за изнасилванията и опита да убие осемте жени, останали живи.

— Знаеш ли чужди езици? — продължи да пита Костоев.

— Не, но мога да науча — отвърна Стороженко.

След като заложи стръвта, Костоев постигна пълни самопризнания в двайсет изнасилвания, дванайсет убийства и осем опита за убийство, а след това, в свободното си време в килията, Стороженко започна да изучава английски език.

Още с пристигането си, без шапка и зачервен от студа, Костоев нареди да доведат Стороженко и въпреки възраженията на надзирателите нареди да ги оставят сами.

Стороженко все още беше вбесен и опасен. Костоев не издаваше никакъв страх по простата причина че не го изпитваше.

Като впи очи в очите на Стороженко, той го сгълча с едва сдържан гняв:

— Значи искаш да ме убиеш, защото съм арестувал брат ти. А щеше ли да бъдеш по-доволен, ако ти бях казал предварително? Преместих те от общата килия, където другите затворници се гласяха да ти сторят онова, което ти стори с тези невинни жени.

Стороженко не можеше повече да гледа Костоев в очите и главата му започна леко да се отпуска.

— Постарах се да ти осигурят тук добри условия. Затова ли искаш да ме убиеш? Или може би защото наредих да се грижат за жена ти и детето ти?

Стороженко заплака все така с наведена глава и каза:

— Извинявам се.

Сетне Костоев нареди на същия следовател да продължи разпита.

Вечерта го попита:

— Е, как мина?

— По мед и масло.

— Какво каза?

— Каза, че бил готов да убие Костоев, да му изтръгне гръкляна, но Костоев го подхванал и си играл с него като котка с мишка. Костоев не бил човек, а дявол.

След като подписа обвинителния акт на Стороженко, който със сигурност щеше да му осигури екзекуция, Костоев замина на почивка със семейството си. Две седмици по-късно, когато позвъни в Управлението за разследване на престъпления с особено важно значение към Главната прокуратура, Костоев научи, че го изпращат в Ростов по „един дребен въпрос, свързан с корупция“.

— Нищо особено, за два месеца ще приключиш — увери го Димитров, който бе Главен прокурор на Костоев и негов защитник от времето във Владикавказ. Сега Димитров бе Главен прокурор в Ростов.

— Да не си намесен и ти? — попита Костоев.

— Не, не, нищо особено. Дребни подкупи.

Това не изглеждаше като подходящо поръчение за Костоев след залавянето на серийния убиец Стороженко, но заповедта си е заповед. Той си нае стая в хотел „Ростов“. От балкона се виждаше антената върху сградата на КГБ, а под него имаше млада плачеща върба.

След като започна с делото по обичайния си задълбочен начин, Костоев се зае да разпитва мъжа, изискал подкупа. Казваше се Андрей Натолок и беше следовател в ростовската прокуратура. Беше отхвърлил едно обвинение в замяна на ремонт на колата си. Беше разменил правосъдие срещу нови калници. Дали защото искаше да облекчи положението си, като сам помогне на следствието, или защото не искаше да отиде в затвора сам, но така или иначе, Натолок издаде и няколко други служители. Получи се верижна реакция — всеки издаваше още двама или трима, които на свой ред издаваха други. Цялата съдебна система — от милиционера, патрулиращ по улиците, до съдията в съда — бе пропита от корупция. Ако цената бе приемлива, едно дело можеше да се изостави или да се намали присъдата — ясни са няколко неща.

Няколко неща се изясниха незабавно. Корупцията в Ростов бе стигнала до високи чинове и датираше от толкова време, че дори на Костоев не му се искаше да повярва. Разбра, че ще има нужда от двама помощници, след това броят им нарасна на пет, докато накрая станаха петнайсет. Това дело нямаше да приключи за седмици. Необходими бяха месеци, а може би години. Стая 339 в хотел „Ростов“ щеше да бъде негов дом доста дълго време, ако може да се нарече дом малка стаичка с късо и тясно легло.

Не след дълго всички следи по делото за корупция започнаха да водят към градския заместник-прокурор Анатолий Камски. Великолепен детектив, познавач на правото и майстор на разпита, Камски бе толкова корумпиран, че често не вършеше дори онова, за което му плащаха подкуп. Всички се страхуваха от него, защото имаше власт и нямаше скрупули.

До края на годината работи върху уликите срещу Камски, за да може делото да издържи на всяка атака. Междувременно до Костоев стигна слухът, че Камски предлагал голяма сума на онзи, който се реши да го убие. Костоев започна да спи с пистолет и да излиза навън, придружен от двама или трима от своите хора.

Тъй като разследваше корупция в съдебната система, Костоев не можеше да си позволи да задържа заподозрени или да държи затворници в предварителния арест или затворите на същата тази система, където те лесно биха станали жертва. Само КГБ предлагаше неутралност и херметична изолация, каквито бяха необходими в случая. КГБ се съгласи да помогне на Костоев. Бившият му шеф Юрий Андропов сега бе начело на страната и бе обявил борбата срещу корупцията за приоритетна задача. Така че КГБ разреши на Костоев да премести затворниците си в неговия изолатор и да ползва стая 211 за разпити.

Стая 211 донесе късмет на Костоев. Всички от близо седемдесетте души, уличени по делото в корупция, си признаха. Време бе да се заеме със самия Камски, майстор в тази игра. Камски бе на петдесет и четири години и бе по-опитен от трийсет и девет годишния Костоев.

На Костоев му попречиха да арестува Камски точно толкова, колкото бе необходимо, за да изчезнат златото и диамантите от скривалището зад шкафа с инструменти в гаража на Камски. С оредялата си светла коса, хладни презрителни очи и цигаре, Камски напомняше на Костоев за офицер от Гестапо. Всъщност една задълбочена проверка на биографията на Камски бе разкрила, че като младеж е сътрудничил на нацистите и дори получил мотоциклет за услугите си. През гладните години веднага след войната откраднал купонната книжка на една жена, което означаваше, че тя е умряла от глад, а той останал жив.

Веднага щом седнаха в стая 211, Камски, който се опасяваше от електронни подслушвателни устройства, се опита да подкупи Костоев, като с пръстите си му подсказа една цифра. Започна със сто хиляди, след това веднага скочи на двеста. Костоев се засмя.

— Не е достатъчно. Имаш къде-къде повече.

Като реши, че пръстите не са достатъчно адекватни за целта, но все още изпитващ опасения, че ги подслушват, Камски грабна лист хартия и написа „половин милион“.

— С мен няма да успееш. Има само една възможност — каза Костоев.

— Каква? — откликна веднага Камски.

— Единствено пълните признания ще облекчат присъдата ти.

— Нямам какво да признавам.

— Тогава защо се опитваш да ме подкупиш? — изведнъж повиши глас Костоев.

— Никакви подкупи не съм ти предлагал! — избухна и Камски и с това сложи край на първия ден на разпита.

Костоев проведе три такива, без да се сдобие с признания.

В някои отношения не беше толкова важно, че Камски няма да си признае. Той разполагаше с предостатъчно доказателства и улики. Камски щеше да получи не по-малко от двайсет години, може би дори и смъртна присъда. Беше по-скоро въпрос на професионална чест. А най-важното бе, че Камски и още седемдесет други, сред които и един, който се бе издигнал до министър на Съветския съюз, щяха да бъдат наказани. Те бяха бандити, открили най-сочните плодове, а най-дълбоко законспирираните от тях бяха в съдебната система.

В Ростов Костоев бе прочут и ненавиждан. Само няколко честни служители в съдебната система го гледаха без страх и омраза. Обикновените хора пък му приписваха подобренията в снабдяването с храна. Когато в магазините изведнъж се появяваха големи количества стоки, в Ростов се пускаше слухът, че Костоев планирал нова вълна от арести и големците се освобождавали от огромните си запаси от кафе и салами и ги пускали на пазара, да не би да им направят инвентаризация.

* * *

Един следобед през декември Костоев забеляза мъж с атлетическо телосложение на трийсетина години да пресича ниското и слабо осветено фоайе на хотел „Ростов“. Мъжът се обърна, Костоев зърна тъмната му коса и вирнатия нос и позна в него един колега от управлението в Москва — Володя Казаков.

— Володя, какво правиш тук? — учуди се той.

— Не си ли чул за психопата?

— Не. Ела в моята стая, ще пийнем и ще ми разправиш всичко.

Докато Костоев вадеше чашите, бутилката и малко мезе, Казаков му разказа всичко, което знаеше.

— Появил се е психопат, който убива жени и деца из цялата област, в Шахти, Ростов, къде ли не. Досега има двайсетина случая. Натовариха ме да ги обединя в една операция.

— И как се справяш? — попита Костоев, докато наливаше водката.

— Лошото е, че ростовската милиция е арестувала едно слабоумно момче на деветнайсет години, което си признало шест от убийствата. Та сега милицията пита кому е необходима една обща операция, когато те вече са заловили убиеца.

— Желая ти успех — вдигна Костоев чашата си за наздравица. — Ще имаш нужда от него тук в този град.