Ричард Лури
На лов за дявола (26)

Двадесет и четвърта глава

През януари 1991 година Костоев остави на Яндиев да продължи разпита на Чикатило, а той се зае да разследва трагичната грешка с екзекуцията на Александър Кравченко.

Съдилищата, които го бяха осъдили на смърт, не можеха да бъдат лесно убедени да признаят грешката си. Костоев знаеше, че трябва да изгради неоспорима, солидна и ясна аргументация.

Но може би и това нямаше да бъде достатъчно…

Притежаваше подробното описание на Чикатило за убийството на Лена Закотнова, тъй като той все още живо пазеше спомена за нанесените от него рани. Бяха заснели на видео как Чикатило извървява краткото разстояние от тайната си къща на улица „Граничная“ до къщата, в която бе живял Александър Кравченко. Вървейки, Чикатило носеше кукла, която представляваше момичето, стигна до малкото възвишение над папурите и демонстрира как е хвърлил тялото в реката и къде е метнал училищната чанта. Съпругата на Кравченко и приятелката й, която бе прекарала вечерта с тях, бяха готови да свидетелстват, че са променили показанията си под натиск. Можеше също да се докаже, че един тип от подземния свят, на име Мирошниченко, специално е бил поставен в килията на Кравченко, за да изтръгне с бой от него признания, тъй като полицията не можеше вече да прави това както в миналото.

Въпреки че Костоев беше съсредоточил усилията си върху връщането на случая Кравченко в съда, за да може присъдата да бъде отменена и това да се превърне в част от обвинението срещу Чикатило, той следеше отблизо и разпитите, които се провеждаха в същото време, най-вече на Яндиев с Чикатило.

Преди да се заеме с Чикатило, Яндиев беше разпитал жена му Феня и бе прекарал толкова много време с нея, че Костоев дори започна да прави шеговити намеци за това.

Истинската причина обаче се криеше в това, че Феня Чикатило бе така изплашена и ужасена от своето и на децата си бъдеще, че не бе в състояние да говори. Тя бе ужасена от извършеното от съпруга й и още по-ужасена, че някой може да я сметне за съучастница.

Яндиев се оплакваше, че давала показания „на час по лъжичка“. Когато Феня се убеди, че съпругът й наистина е убиецът, тя поиска да се откаже от него.

— Не искам да го видя повече, не знам кой е той, не искам дори да говоря за него.

Но Костоев непрекъснато напомняше на Яндиев:

— Много е важно тя да не се откаже от него. Чикатило трябва да знае, че все още има семейство.

Ако Чикатило изпаднеше в депресия при мисълта, че семейството му се е отказало от него, щеше да се превърне от сравнително доброволен участник в разследването, какъвто бе сега, в дълбоко депримиран затворник без полза за следствието.

На Чикатило му позволяваха да пише доста често на жена си, но тази привилегия можеха да му я отнемат.

„Ти си най-светлото нещо в живота ми, моята чиста, обична и свещена съпруга. Защо не те послушах, мила моя, когато ми казваше: работи близо до вкъщи, не се заемай с работа, която ще те кара да пътуваш в командировка. Защо не ме постави под домашен арест, нали винаги ти се подчинявах? Сега щях да съм си вкъщи, на колене пред теб, да ти се моля, о, светлина на моя живот. Как можах да изпадна до такава зверщина, до такова първично състояние, когато всичко около мен бе толкова чисто и възвишено! Изплаках си сълзите през тези нощи. Защо Господ ме е пратил на тази земя — мен, който съм толкова любящ, нежен и разсъдлив, но напълно беззащитен спрямо слабостите си…“

Яндиев успя да убеди Феня да пише кратки писъмца до съпруга си в затвора. Понякога тя беше толкова парализирана при мисълта да пише на този човек, че дори най-простите думи не й идваха на ума, та Яндиев трябваше да й диктува какво да пише: тя е добре, дъщеря им е добре, синът им също.

— Само толкова ли? — попита Чикатило, едновременно зарадван и обезсърчен от първото й писмо.

— Толкова й е позволено да пише — каза Яндиев, доволен, че Чикатило е готов да приеме странностите на разпоредбите.

Друг път Яндиев уреди да прехвърлят на Феня пари от спестовния влог на Чикатило, тъй като тя бе загубила не само съпруг и целия си живот, но и доходите си. Чикатило трябваше да съчини документ за прехвърляне на парите, а тя трябваше да го отнесе в банката. Това също беше начин за поддържане на контакт вътре в семейството.

Когато Яндиев усети, че разпитът на Чикатило започва да се протака (повече от два месеца), той реши да използва дългото си познанство с Феня.

— Бих желал да се срещнете със съпруга си.

Феня категорично отказа.

— Няма да отида в този затвор на КГБ, ще ме видят хората и ще почнат да говорят, че през цялото време съм знаела нещо. Няма да отида.

Яндиев обаче умееше да играе на струната на най-големия й страх — съучастничеството. Без да го каже направо, той даде на Феня да разбере, че най-важното в случая е какво мислят за нея следователите, въпреки че и той, и Костоев я смятаха за напълно невинна и наивна до простоватост. В края на краищата Феня отстъпи. Висока, с кестенява коса, Феня се облече за срещата. Докато чакаха да доведат Чикатило в стаята за посетители, Яндиев я предупреди да говори само за семейството, да казва, че всички са добре. Той продължи да привлича вниманието й към разговора, за да й помогне да овладее тежестта на чувствата, за които той не можеше да има дори най-малка представа.

Въведоха Чикатило. С наведена глава той отиде до жена си, прегърна я и я целуна по врата с мляскащ влажен звук, който напомни на Яндиев за малко котенце, търсещо цицката на майка си. След това двамата се отдръпнаха един от друг, Феня го гледаше с изпитателен поглед, който той отбягваше.

— Андрей, как можа?

— Феня, фейечка, така се случи. Ти все ме караше да отида на лекар, но не те послушах, не те послушах.

Чикатило се присви, като че ли очакваше тя да го удари.

— Вярно е — намеси се Яндиев, за да отпусне напрежението, и отново размаха обещанието за медицински грижи. — Той наистина се нуждае от лечение, скоро ще го пратим в Института „Сербски“.

— Как е Юрка? — попита Чикатило, като използва умалителното име на сина им Юрий. Той зададе въпроса тихо, с нотка на вина, като че искаше да покаже, че какъвто и въпрос да зададе, той все ще звучи чудовищно.

— Юрка е добре — каза Феня, — но не слуша.

Яндиев си помисли, че непослушанието на сина, въпреки отрицателния си заряд, е, общо взето, от полза.

Това бе нещо, за което в семействата често се говори. Зад казаното от Феня Яндиев обаче знаеше истината, а именно че синът им често го обхващат изблици на ярост срещу баща си и майка си:

— Ако не беше се оженила за този мъж, той нямаше да ми е баща!

Синът си имаше приятелка, която никога повече нямаше да види, и нищо не можеше да очаква занапред, освен живот, прекаран в постоянно криене. Дъщерята Людмила никога нямаше да може да побере в сърцето си факта, че мъжът, който бе разхождал нейната дъщеря и негова внучка, бе водил други деца на други разходки.

Срещата бе нагласена да бъде кратка. Не можеше да се разчита на нервите на Феня, а и на този етап Чикатило заслужаваше да почувства съвсем малко компанията на жена си, за да се подхранва мечтата му, че ще бъде излекуван и ще се върне при Феня в края на дните си. Чикатило и Феня се сбогуваха по същия начин, по който се поздравиха — с непохватна прегръдка, а очите му нито за миг не се решиха да срещнат нейните.

 

 

— Ало! — каза Костоев, като вдигна телефона от бюрото си в Ростов.

Беше надзирателят, който охраняваше Чикатило при посещението му на едно от местопрестъпленията.

— Не можем да намерим тялото. Дори прелетяхме над мястото с хеликоптер.

— Там ли е затворникът? — попита Костоев.

— Да.

— Дай го на телефона.

— Гледах навсякъде — каза Чикатило виновно, — но оттогава са минали толкова години, а и тук има нещо построено.

— Слушай какво, кучи сине! — изрева Костоев. — След всичко, което направих за теб, да не си посмял да се върнеш без проклетия труп!

И Костоев веднага тръшна слушалката, за да не може Чикатило да чуе как той се смее гръмогласно. Само в черните комедии на професията му можеше човек да нарежда на канибал да намери труп.

 

 

Първият протест срещу смъртното наказание на Кравченко, написан от Костоев и връчен на Главния прокурор на Русия, бе отхвърлен и трябваше да се напише втори. Това бе бавен процес, измерващ се с месеци, и когато пролетта дойде в Ростов, протестът все още не беше тръгнал по реда си. Разпитът на Чикатило пое към своя край през юли 1991 година. Следствието — вече бе изцяло попълнено с показания на негови познати от родното му село в Украйна, на хора, които го помнеха от училище, с които бе служил в армията, състуденти, колеги. Една жена, с която бе работил в една стая през 1984 година, по време на върховия период на убийствата, си спомни, че тогава от него се излъчвала ужасна миризма, каквато тя никога през живота си не била срещала.

Бяха събрани двеста и двайсет тома доказателства и показания. Дойде време Костоев да напише обвинителния акт. Това означаваше да се филтрират най-важните неща в един-единствен том, в който с ясна и желязна логика да се изложи всяко едно от 53-те убийства от общо 55 — по такъв начин, че тяхното извършване да бъде доказано, както и пет обвинения в сексуален тормоз над деца. Тази последна задача не можеше да бъде изпълнена докрай, преди да се получат заключенията на института „Сербски“, където щяха да прехвърлят Чикатило през август за около три месеца. Но Костоев можеше да работи и в дома си в Москва както по обвинителния акт, така и по протеста срещу присъдата над Кравченко. За последен път се върна да прибере багажа си в стая 339 на хотел „Ростов“, в който по правило през лятото нямаше студена вода, а през зимата — топла.

Върбата със зелените си плачещи клони се бе извисила високо над балкона на стаята.

На 19 август 1991 година Съветският съюз бе разкъсан от криза, когато малка група висши правителствени ръководители поставиха съветския президент Горбачов под домашен арест в дачата му в южната част на страната и взеха властта. Асфалтът по улиците на Москва бе изровен от танковете, отправили се към Белия дом, където се помещаваше щабът на президента на Русия Борис Елцин, който, за разлика от Горбачов, беше избран на този пост. Това бе сблъсък между Русия и Съветския съюз. На втория ден от преврата, когато московчани излизаха от шока и разгневени, започваха да се събират и да строят барикади около Белия дом, Андрей Чикатило бе прехвърлен в института „Сербски“ с кола, която го взе от летището и успя да избегне танковете и хаоса.

 

 

Чикатило бе прегледан от цяла армия психиатри, шестима от които щяха да подпишат заключенията на института. За това щяха да са нужни повече от три месеца. Докато се правеха първоначалните изследвания на Чикатило, за да се установи, че наистина е страдал от органична импотентност и че има съществена разлика между кръвната и спермената му група, битката по улиците на Москва достигна апогея си. Изправен върху бронетранспортьор, Елцин обедини страната, точно както в миналото го бе сторил Ленин. КГБ не атакува, както бе планирано, редовните войски едва откриха огън, въпреки че един младеж бе разкъсан от автомат, а други двама бяха смазани от танковете. Сблъсъкът приключи на 21 август, превратаджиите бяха победени. Русия спечели. Горбачов се върна като президент на страната, която бързо отиваше към края си.

През 1970-те години институтът „Сербски“ си бе спечелил печална слава и международна изолация, задето бе позволил на психиатрите си да изписват лекарства за наказване на дисиденти, някои от които бяха достатъчно силни да се съпротивляват, въпреки че други бяха лоботомизирани с химически средства. Сега, както много други съветски институти, и той се опитваше да стане „нормален“ — шлагерът на деня, в който се съдържаше повече надежда, отколкото опит.

Чикатило още веднъж с удоволствие разказа историята на своя живот, още повече че това бе институт, който можеше да допринесе да го оставят жив, като го обяви за невменяем. Той изтъкна ужасите от детството си: войната, бомбите, труповете и най-ужасното — по-големият му брат Степан, изяден по време на големия глад през 30-те години. Не се намериха обаче документи, които да потвърдят раждането на Степан Чикатило, а и хората от родното му село не си спомняха за такова момче. Въпреки това сестра му Таня бе свидетелствала, че майка им многократно му разказвала като малък тази история, без да може да сдържа сълзите си.

Това може да е било истина или пък майката е използвала тази история, за да го накара да се пази от непознати хора по време на глада след войната. Така или иначе, историята се бе превърнала в част от измисления от Чикатило живот, както и версията, че е бил партизанин в горите. А самият Чикатило казваше за себе си:

— През целия си живот съм фантазирал и понякога не можех да различа фантазиите си от действителността.

Той охотно споделяше за фантазиите си, но убийствата разискваше „спокойно и хладнокръвно“ — както бе отбелязано в доклада. Когато се сещаше, правеше формални заявления, че се разкайвал, но това не се случваше често. От време на време обаче правеше интересни разкрития, като например че използвал пръстите си или ножа, за да вкарва спермата в ануса или влагалището на жеравите си, за да изглежда, че е имало „нормален секс“. Разпорването на стомах го довеждало до втора и незабавна еякулация.

Във всичко, което каза или написа, Чикатило се представяше за „отровен вълк“, за мъж, вбесен от импотентността, поради което си отмъщавал върху гениталиите на жертвите. Той гледаше на себе си като човек на „крайностите, чиито аспирации били много големи и чието падение било много низко“.

Психиатрите от института „Сербски“ обаче го имаха за предпазлив садист без душевни разстройства, които да му попречат да осъзнае порочността на деянията си. Според тях те са били предумишлени и ни най-малко не са били резултат на случайност или внезапно обзела го необходимост. На 25 октомври 1991 година институтът даде заключенията си, като избра главни букви за думите, които имаха най-голямо значение:

„ДУШЕВНО ЗДРАВ ПО СМИСЪЛА НА ЗАКОНА.“

Чикатило беше зашеметен, когато прочете заключението и стигна до думите с главни букви.

— Не мога да понеса процеса, ще се обеся — заплаши той Костоев, който го изчака да прочете деветнайсетте гъсто изписани страници на доклада в затвора „Бутирки“ в Москва. Чикатило бе преместен там, преди да бъде върнат в Ростов.

— Съдът решава, а не институтът „Сербски“ — каза Костоев, който искаше за процеса Чикатило да бъде жив и с ясна мисъл. — В показанията си казвай само истината, съдът ще претегли всичко. Единствено съдът е овластен да вземе решение по въпроса за съдебната вменяемост на обвинения.

— Искам още веднъж да прочета обвинителния акт — настоя Чикатило. Костоев бе имал възможност да му предостави почти пълно копие без заключенията на института „Сербски“ и собствената му последна редакция на личностния анализ на Чикатило. В началото на ноември Върховният съд на Русия беше отменил смъртното наказание на Александър Кравченко и Костоев можа да включи това първо убийство на Чикатило в обвинителния акт. Борбата между Главния прокурор и съдилищата бе продължила от януари до ноември, но доказателствата бяха много ясни, силни, а след опита за преврат имаше промяна и в обществото по посока към по-голямо спазване на закона. Чикатило бе имал възможност да се запознае с дългия документ, в който бе обвинен за 53 от признатите лично от него 55 убийства — две тела така и не се намериха. Включени бяха също и пет обвинения за сексуален тормоз на деца.

— Не! — каза Костоев. — Вие ми казахте, че сте го чели вече три пъти. Това е достатъчно. Време е да си кажем сбогом, Андрей Романович.

Костоев виждаше, че на Чикатило не му се иска да приключи тази фаза от живота му, в която той беше обект на голямо внимание, добре хранен, даваха му вестници и получаваше бележки от жена си. Скоро щеше да бъде изправен пред хората, в съдебна зала, лице в лице с родителите на децата, които бе убил.

— След няколко дни ще ви изпратя обратно в Ростов — продължи Костоев. — Ще бъдете в същия изолатор на КГБ. Това е най-сигурното за вас място. Ако имате някакви желания, уведомете служителя на КГБ Ермоленко и той ще ми се обади. Ще кажа на Феня да изпраща писмата и колетите там, не се безпокойте, ще стигнат до вас. И още нещо, Андрей Романович, ще имам пълна информация за това как се държите по време на процеса, така че съветвам ви — бъдете разумен.

Стиснаха си ръцете за последно сбогом в затвора „Бутирки“ в Москва. Очите на Чикатило леко се навлажниха. „Състраданието не е напълно умряло в него, помисли си Костоев, изпитва го в немалка доза към самия себе си.“

 

 

Анулирането на смъртната присъда на Кравченко бе голяма победа за Костоев и за всички следователи, които работиха за това. Същевременно то постави нова и мъчителна задача, защото трябваше да се уведоми майката на Кравченко, че екзекуцията на сина й е било грешка.

Костоев прецени, че той и хората му са твърде емоционално вързани със случая, за да се заемат с тази задача. Повика секретарката си и попита:

— Има ли някои от Украйна, който да работи тук с нас?

— Да, има — отвърна тя. — Сергей Гребеншчиков.

— Свържи ме с него — каза Костоев, изчака пращенето и превключванията в телефона да спрат и гласът в слушалката да потвърди, че Сергей Гребеншчиков слуша.

— Откога не си бил по родните места? — попита Костоев.

— От доста отдавна.

— Мога да ти уредя няколко дни отпуск, ако ми направиш една услуга, докато си там.

— Съгласен. Ще дойда да уточним подробностите.

Гребеншчиков беше висок, рус, със сиви очи и имаше репутацията на добър следовател. Той бързо схвана основното по случая Кравченко. Синът бил екзекутиран през 1983 година и сега майката трябваше да бъде уведомена, че Руският върховен съд е отменил присъдата. Костоев го инструктира също да провери дали майката не би могла да даде някои интересни сведения за поведението на сина си след арестуването.

Майката се казваше Мария и беше на 63 години, жена от народа, която изглеждаше много по-стара за възрастта си. Простовата по природа, тя имаше едва четвъртокласно образование. Не можа да каже на Гребеншчиков нищо съществено за поведението на сина си след арестуването му за убийството на малкото момиченце в Шахти. През цялото време синът й казвал: „Не съм го направил.“

— Нямам никакви вести от него от доста време — каза Мария Кравченко на Гребеншчиков. — А когато сънувам, че вали дъжд или сняг, почвам да се тревожа за него.

— Дошъл съм да ви уведомя — рече Гребеншчиков, който започна да подозира немислимото: че никой не е уведомил майката за екзекуцията на сина й, — че присъдата, произнесена срещу сина ви, е отменена от Върховния съд на Руската федерация.

— А момчето ми? — попита Мария Кравченко, като се усмихна слабо на абстрактните за нея думи. — Къде е то сега?