Ричард Лури
На лов за дявола (28)

Епилог

В затвора Чикатило се върна към писането, и то към любимия си жанр — съчиняване на оплаквания.

Фотокопия от писмата му до Главния прокурор на Русия бяха незабавно изпращани на Костоев. Те го отвращаваха, забавляваха и дори го запленяваха.

Писмата бяха различни, но винаги съдържаха един и същ подтекст — Чикатило също бил жертва, жертва на комунизма.

„Отдадох четирийсет години от живота си за строителството на комунизма и двайсет и пет години бях активен член на комунистическата партия с желязна вяра в световната победа на комунизма… Мечтаех да стана ръководител на Съветския съюз. Аз съм жертва на тази престъпна нечовешка система, на глада, който Сталин предизвика в Украйна през 1933 и 1947 година, в резултат на което милиони измряха и имаше случаи на канибализъм. Жертва съм на Сталиновата несправедливост, на робските условия в колхозите и на Брежневите години на стагнация. Жертва съм на болшевишкия експеримент — извършените от мен престъпления съвпадат по време с годините на престъпната война в Афганистан. Как си представяте, че след всичко това човек може да остане нормален? Хвала на Бога, че дойде краят на тази система и на нейните убийци, зверове и престъпници.“

Костоев разбра, че разпадането на комунизма е дало на Чикатило нов аргумент, така както и на всеки друг в страната, който търсеше начини да оправдае своите престъпления и корумпираност. Костоев мразеше такива хора, защото те нямаха смелостта дори на обикновените престъпници, а твърдяха, че системата била възпирала тяхната вродена благородност.

Писанията на Чикатило бяха пълни с несъответствия. Престъпленията му не съвпадаха по време с войната в Афганистан, а я предшестваха с единайсет години. А когато пишеше как, без да жали себе си, се бил отдал на комунизма („Никога не съм ходил на почивка или в санаториум за медицинско лечение“), зад думите му, макар и верни сами по себе си, в действителност се криеха труповете на хора, които Чикатило бе убил през 1982 година, когато уж бе отишъл в санаториум да лекува артрита си.

Десетки милиони бяха пострадали от Сталин, включително и Костоев. Никога обаче не се откри доказателство, че Чикатило е имал брат, че той е бил отвлечен, убит и изяден. А Костоев имаше двама братя и сестра, загинали в продължение само на един месец по време на заточението в Казахстан. Системата можеше да бъде обвинявана за нанесените поражения, но не и за злото, което човек сам причинява.

Чикатило не бе жертва само на комунистическата система, а и на собствената си нервна система, която бе колабирала. „В отчаяние, преживявайки изблици на ярост, нервно изтощение и умопомрачение, аз нападах моите беззащитни жертви, които сами бяха заложници на тази перверзна и чудовищна система на геноцид.“

Чикатило дори винеше собствената си кръв, цитирайки статия от в. „Известия“:

„По мнението на някои чужди учени характерът на човек, неговият темперамент и здравословно състояние зависят от кръвната му група. Смята се, че хора от група АБ имат най-малко две души.“

Костоев трябваше да се съгласи с това. Чикатило наистина имаше две души, нищо чудно дори да е бил роден с тях. Но убиването, а не характерът отделяше втората душа и я правеше толкова ярко изразена.

Единствената друга нотка на искреност, която Костоев забеляза в тирадите на Чикатило, бе относно „мафията, блокирала прозорците на бедния дом на сина ми с външни тоалетни и частни гаражи“. На тази тема той просто бе откачил.

Като стигна дотам, да се представя за жертва на преследване поради религиозни убеждения, Чикатило писа, че той и семейството му били „безжалостно обиждани, тровени и бити“, задето се опитвали да ходят на църква. Сега той искаше не друг, а „патриархът на цяла Русия, Пресветия Алексей Втори, да ми позволи да се изповядам пред Господа за извършените от мен грехове“.

Но не само комунизмът, нервите и кръвта били виновни. За него хората бяха подли и злобни. „Макар че в работата се стремях да си изпълнявам съвестно задълженията, непрекъснато ме уволняваха, гонеха ме от къщи, откъсваха ме от живота и ме захвърляха по гари, влакове и горски пояси.“

Всичко, което Чикатило казваше или вършеше, бе явно насочено да спаси живота му или да го продължи, основният му инстинкт да оцелее оставаше непокътнат и читав.

Костоев не се подлъга. Във всичките оплаквания на Чикатило той виждаше единствено жестокостта и ограбването от убитите на последното, което им бе останало — уникалността им на жертви.

Едва когато един ден Чикатило му разказа следната история, Костоев най-сетне го опозна напълно:

— Една сутрин ме заведоха на душовете. Бяхме много. Един от затворниците ходеше наоколо и се хвалеше: „Тук съм, понеже пречуках петима.“ Нищо не му казах. Как ли щеше да се почувства, ако му кажех, че съм тук, задето съм пречукал петдесет й петима? — И Чикатило се смя гръмогласно и невъздържано на етиката на човекоубийството.

Едва тогава Костоев разбра какво представлява Чикатило в самата си същност, под маската на човек с внуци, на комунист, на обидения и наранения, и последно, под маската на неуравновесения.

Това, което Костоев видя, бе арогантността на самосъжалението. Отмъщението, за което мечтае слабият. Отхвърлянето на всичко човешко, което може да попречи. Капитулацията пред могъществото на злото — тайнствено като Бога и смъртта, реално като раните в детската плът.