Ричард Лури
На лов за дявола (20)

Осемнадесета глава

Инспектор Костоев разбра, че е допуснал сериозна грешка, още преди да доведат Чикатило в понеделник сутринта.

Бе получил тревожен доклад от надзирателите в изолационния затвор на КГБ. В неделя по време на периодична проверка на Чикатило през шпионката на килията един от надзирателите забелязал как Чикатило увил очилата си в пешкир и ги счупил.

Това беше нелепо и нямаше да доведе до нищо. През изминалата седмица Чикатило бе с очилата си на няколко от разпитите. Нови очила можеха да му се набавят за десетина минути.

Постъпката на Чикатило може и да бе излишна, но имаше своя смисъл. Тя явно бе израз на предизвикателство, знак, че Чикатило е решил да преустанови да сътрудничи с Костоев. Чикатило не можа да удържи на първоначалната атака, но уикендът му бе дал време да направи преценка на нанесеното поражение и да организира силите си за нова стратегия.

Въведоха го заедно с адвоката му Милосердов.

Костоев забеляза, че изглежда по-уверен, но и леко засрамен. Все още избягваше да гледа Костоев в очите. А това означаваше победа за Костоев, която до известна степен щеше да намали увереността на Чикатило. Единственият начин да се провери доколко солидна е тази увереност бе, като се предизвика сблъсък.

Костоев поздрави затворника си с бащинска ирония.

— На 23 ноември — започна Костоев — вие заявихте, че на 26 ноември ще дадете подробни и точни показания за престъпленията си. Желаете ли да ги дадете по време на настоящия разпит?

— Не съм извършвал никакви престъпления — заяви Чикатило. — Наистина съм се возил често по местните влакове, но не съм извършвал никакви убийства. На 23 ноември действително написах собственоръчно, че днес — 26 ноември — ще дам показания за престъпленията си. Никой не ме е насилвал да напиша това, но днес официално заявявам, че няма за какво да давам показания. Не съм извършвал никакви престъпления.

Изражението на Костоев беше нещо между смях и намръщване, като с това искаше да покаже на Чикатило, че никога не е чувал нещо по-смехотворно. Забравил ли бе основните факти, а именно че се намира в затвор на КГБ и че го разпитва шефът на управлението за престъпления от особена важност.

— Бяхте ли на перона на гара „Кирпичная“ преди изгрев-слънце на 31 октомври 1990 година и ако да, какво правехте там?

Костоев извади този коз, защото той бе един от малкото, които имаха някаква тежест. Трима свидетели бяха видели висок мъж с отпуснати рамене, с очила и превързан пръст да се появява внезапно от гората и да се нарежда до тях на перона. Било четири часът сутринта. Тримата работници от първа смяна ежедневно пътували с този влак, други чакащи нямало. Според тях у него имало нещо плашещо — в начина, по който куцал и подскачал, сякаш е ранен.

На Костоев му беше известно, че вечерта преди появата му на гарата Чикатило бе убил предпоследната си жертва — Виктор Тишченко, якото и атлетически сложено момче, което той подозираше, че е отхапало върха на пръста на Чикатило и може би го е ранило в крака по време на схватката.

Какво е правил Чикатило в часовете между убийството вечерта и появата му на перона на отдалечената гара в четири часа сутринта?

— Не — каза Чикатило, — не съм бил на гара „Кирпичная“ на 31 октомври 1990 година.

Това бе идеалният отговор, точно както го желаеше Костоев. Ако беше казал: „Да, наистина бях там, и какво от това…“ — щеше да се изяви като истински майстор-играч. Такава стратегия, следвана докрай, щеше да се окаже непобедима. Именно това Костоев разбираше много добре.

Но Чикатило каза „Не“, с което разкри на Костоев всичко за силата и лукавостта, скрити зад тези отричанията.

— Колко често ходите на плажа в Новочеркаск? — сухо попита Костоев.

— Никога не съм ходил на плажа в Новочеркаск. Дори не знам къде се намира.

Костоев го изгледа тъжно, сякаш искаше да каже: „Нима отношенията ни дотолкова се влошиха, та допускаш, че бих могъл да ти повярвам, че не знаеш къде е плажът в Новочеркаск, след като и на двама ни е известно какво си направил с момчето в тръстиките?“

След дълга пауза, с леко гневна нотка в гласа, Костоев попита:

— Можете ли да ми кажете къде бяхте по време на празниците 6, 7 и 8 март 1990 година?

— На празниците 6, 7 и 8 март 1990 година си бях вкъщи в Новочеркаск, а не в Ростов на Дон.

Този път Чикатило не само каза къде е бил, но и къде не е бил.

А на тези дати Чикатило е бил в Ботаническата градина с момчето, което просеше стотинки и цигари на Ростовската гара и чието сърце бе изтръгнал с ръце, след като го бе разпрал.

— Къде и кога се сдобихте със сгъваемия нож, конфискуван от вас при арестуването? И защо е толкова остър?

— Беше някъде през 1987 година. Бях в командировка в Свердловска област в Сибир, в един завод за цветни метали в Камено-Уралск. В завода имаше общежитие и там намерих този нож за дране на лисици. Оттогава го нося със себе си и го използвам за ежедневни нужди. Не помня кога последно съм го острил.

Костоев не го интересуваше как Чикатило се е сдобил с ножа. По-скоро искаше да му напомни за някои от местата, където бе извършил убийства, а след това отново да повдигне въпроса за оръжието на престъплението. Чикатило можеше да отговаря на въпросите по какъвто си иска начин, но Костоев беше този, който щеше да контролира възникналите в ума му асоциации. Именно Костоев щеше да води задълбочен разговор, докато въпросите и плоските лъжи кръжаха около тях.

Сега бе моментът да покаже на Чикатило, че разполага със сведения за по-предишни негови убийства, че знае кога и къде са били извършени.

— Бяхте ли в Москва по време на фестивала през юли 1985 година?

— Да, бях в Москва през юли 1985 година. Отидох там в командировка и бях сам. Бях в завода „Москабел“ в централната част на града. Останах по служба за около две седмици и живях в заводското общежитие. Присъствах на манифестацията на стадион „Динамо“. До Москва и обратно пътувах с влак.

— Били ли сте някога на летище „Домодедово“? — продължи Костоев, защото там Чикатило бе извършил убийство.

— Не си спомням да съм бил някога на летище „Домодедово“.

Чикатило беше готов да признае, че е бил в Москва по време на убийството, но не и че е бил на това московско летище, където бе станало убийството. Щом се споменеше конкретно местопрестъпление, той незабавно се скриваше зад отричанията.

Миризмата се бе върнала — по-слаба, но все тъй уникално отвратителна. Този път Костоев я сравни с мириса на пържен чесън, но и това не беше точно описание.

Костоев написа резюме на разпита, което Чикатило оцени като точно, и сложи подписа си в долната част на листа наред с Костоевия. Адвокатът излезе, но Костоев задържа Чикатило за малък разговор — нищо официално, само между тях двамата.

— Не носехте ли очила миналата седмица, Андрей Романович? — попита Костоев.

— Не, може би само един ден. В последно време не слагам очила — отговори Чикатило, който изведнъж осъзна, както Костоев забеляза със задоволство, че са го наблюдавали през шпионката на килията.

— Знаете ли, Андрей Романович — започна Костоев с малко безразличен тон, — мислех, че сме започнали да работим добре двамата, но явно съм се излъгал.

Костоев замълча — той не очакваше Чикатило да отговори. Знаеше, че противникът му не е толкова глупав, че да се конфронтира директно. Борбата между тях двамата не преставаше нито за секунда.

Костоев нарочно бе провокирал у Чикатило спомени за извършени убийства. Тежестта на престъпленията му трябваше постоянно да го притиска и да му напомня за съществуващата вероятност да бъде екзекутиран.

— Сега вече ще ми е трудно да ви вярвам, дори когато казвате истината. Не аз се нуждая от признанията ви, Андрей Романович. Вие имате нужда да направите признания и аз ви казах защо — заключи Костоев с нотка на разочарование.

Като остави тази картина за миг да повитае във въздуха — болници, чисти чаршафи, самият живот — Костоев рязко приключи сеанса с думите:

— Изборът е ваш, Андрей Романович.