Ричард Лури
На лов за дявола (5)

Трета глава

От самото начало животът на инспектор Иса Костоев беше белязан от престъпление — срещу неговия род, неговото семейство, срещу самия него.

На 23 януари 1944 година по заповед на Сталин един цял народ — ингушетският, бе наблъскан в конски вагони и изпратен на заточение на изток. В официалното обвинение се казваше: „… Много ингуши извършиха предателство, преминаха на страната на нацисткия завоевател и се вляха в редиците на саботьори и шпиони, изпратени от германците зад фронтовата линия на Червената армия…“ Ингушетските земи не бяха окупирани и много ингуши се биха и загинаха в защита на Съветския съюз. Безсмислието на обвинението само правеше наказанието още по-жестоко.

По онова време Иса Костоев беше само на година и половина. Много малък, за да помни глада, унижението и смъртта през този месец, когато влаковете напуснаха зелените поля на Северен Кавказ и се отправиха в безводните степи на Казахстан. Но възрастните помнеха и непрекъснато разказваха за случилото се, докато то се превърна в част от собствената памет на Иса.

Въпреки че операцията отне само няколко дни, в паметта на ингушите се вряза една дата — 23 февруари, Денят на Съветската армия, празник за всички останали. Тайната съветска милиция по това време, НКВД, бе натоварена с операцията по „преселването“. Камиони изпълниха площадите на малките градчета и села. На хората им дадоха само един час да се подготвят. Много бяха причините, принудили ги да се подчинят. Беше военно време, имаше заповед на съветското правителство, а тайната милиция бе неин изпълнител.

На Иса щяха много пъти да му разказват как тези, които не били в състояние да пътуват или са живеели, твърде далеч в планините, за да могат да бъдат превозени до влака, са били наблъскани като добитък в разни сгради, след което ги запалили и ги обстреляли с автомати. Ала това беше Русия — вярно, съветска, но все пак Русия. А това означаваше, че дори тъмата на насилието може да се освети, макар и за миг, от внезапен изблик на състрадание. Руски войник догони един от камионите с шевна машина в ръце.

Запъхтян, той я подаде на притежателката й — жена с двегодишно момиченце в ръце.

— Ей, жено, по-добре я вземи, може да ти потрябва.

Жената я взе. С тази шевна машина тя щеше с много труд да си изкарва прехраната в дивите степи на Казахстан и по този начин щеше да спаси живота на двегодишното момиченце, което един ден щеше да се омъжи за Иса Костоев и да прибави този разказ към останалите, които той беше чул.

Разказът за пътуването с влака, започнало в онзи ден в края на февруари, щеше да се преразказва много пъти: срамът, който сънародниците му, всичките мюсюлмани, изпитвали от това, че се налагало да ходят по нужда пред очите на всички останали, тъй като конските вагони имали само една дупка на пода; пломбираните врати, които периодично ги отваряли колкото да изнесат труповете. Понякога пазачите просто ги изхвърляли, а друг път позволявали на хората да организират погребение покрай железопътната линия. Пазачите, покатерили се по покривите на вагоните, стреляли по онези, които не успявали навреме да се върнат.

Не било желателно всички да измрат. Напротив, имало нужда тези, които докажели, че са достатъчно издръжливи, да оцелеят. В Казахстан има поля за засяване и златни мини за разработване, а работната ръка не достигала. Като обвини в предателство цял един народ и като го плени, Сталин превърна хората в затворници, а в сталинска Русия нямаше по-евтина работна сила от затворническата.

Но защо? През цялото си детство в изгнание Иса много пъти чуваше да се задава този въпрос. Някои казваха, че Сталин не бил истински грузинец, защото грузинците са весели и сърдечни до немай-къде, а това едва ли можеше да се твърди за Йосиф Висарионович. По характер приличал повече на осетинец — грубоват и затворен в себе си. Казваха, че майка му била осетинка. А нали поетът Манделщам писа за Сталин, че „всяко убийство е като почерпка за широкоплещестия осетинец“, което всъщност му коства живота. И не дадоха ли ингушетските земи на осетинците? И защо така изведнъж стана толкова щедър? Не, нямаше начин да се предвиди как би постъпил един умопобъркан престъпник.

По характер Иса Костоев беше силен, упорит, любознателен и наблюдателен. Колкото повече растеше, толкова повече любопитстваше за всичко, като се започне от въпроса защо целият му народ е бил несправедливо наказан и се стигне до значението на собственото му име. За баща му беше по-лесно да отговори на последния въпрос. Той разправи на Иса, че в зелените пасбища на високите кавказки планини всеки род си построявал своя кула. Те били почти 30 метра високи и така разположени в долината, че да има видимост към всички останали кули. Стъкмявали огън на върха, за да предупреждават за нахлуване. Защото кулите ги имало още от времето на Чингис Хан. Средната им част била предназначена за отбрана, а в долната в мирно време живеели хората. Костоеви някога принадлежали към друг род, но се отцепили, образували свой, построили си собствена кула. На техния език Костоев означавало „тези, които са поели по собствен път“. На Иса му казаха, че ингушите възприели руската практика да се обръщат един към друг с бащиното презиме. Малкото име на бащата на Иса беше Мохамед, затова бащиното презиме на Иса бе русифицираната форма Могамедович. А малкото му име? Така ингушите наричали спасителя на християните — Исус. И тъй Иса разбра кой е той — Исус, син на Мохамед, от онези, които поели по собствен път.

Храната никога не достигала, имали едва колкото да не умрат от глад, а понякога дори и това нямали. Хората отслабвали, разболявали се и умирали. Често пъти не било възможно да се отиде на погребение на близък роднина; на „специалните заселници“ не им било позволено да пътуват по-далеч от три километра от мястото на въдвореното им местожителство без разрешението на местния комендант. Наказанието за нарушаване на този ред било двайсет години каторга, а тези, които приютявали някой престъпил три километровата граница, получавали пет години затвор. Но дори и онези, които не правели никакви опити да бягат, живеели постоянно под заплахата да получат осем години затвор за „бягане от общественополезен труд и водене на паразитен начин на живот“. И пострадвал този, когото комендантът нарочвал.

Въпреки че Иса бил четвъртото от шестте деца, неговата храброст скоро привлякла погледа на по-големите момчета и на мъжете, които неизменно следели кой е смел и кой страхлив. Момчетата били не само държани под око. Тяхната смелост била подлагана на изпитания. За това си имало ритуал, както и за почти всичко друго в техния живот. Едно момче ще отиде при друго, ще изскубне косъм от косата си и ще го тикне, в лицето му. Ако това момче духне косъма, значи то приема предизвикателството за юмручен бой. Имало само две правила: никога не отказвай и никога не плачи.

Един ден Иса се бил съблякъл гол и чакал майка му да изпере единствените дрехи, които бе ушила от остатъците на бащините му панталони, протрити от товаренето на руда в мините. Едно от по-възрастните момчета се провикнало пред къщата:

— Изпрати Иса навън да се бие.

— Остави момчето — казала майка му със сълзи на очите. — Пера му дрехите и той няма какво да облече.

— Изпрати го навън.

Майка му изстискала дрехите, но от ризата и панталоните му все още капела вода, когато той излязъл навън. Това едва ли били най-подходящите дрехи за ръкопашна схватка. Вън чакало момче от друго село. То откъснало косъм от главата си и го тикнало в лицето на Иса. Какво значение има, че мокрите дрехи ще затрудняват ръцете и краката ти, какво, че майка ти плаче, а най-малко значение въобще има какво на теб ти се иска. Той имал само един избор — или да го заклеймят като страхливец, или да се бие, и то за победа.

Майка му трябвало да го пусне да излезе и да се бие. В тази страна си обречен, ако не можеш да се биеш. А и как е можела да го спре майка му? Едва шестгодишен, той скачал в движение във влаковете с въглища заедно с по-големия си брат Осман. Двамата изхвърляли въглища, доколкото било по силите им, преди влаковете да наберат голяма скорост, след което скачали в двуметровите преспи сняг, покриващи зиме Казахстан. После двете момчета отнасяли у дома въглищата с шейна, която сами си били измайсторили. Хвърляли въглищата в тумбестата желязна печка и били героите на деня. Нощем без въглища в колибата ставало страшно студено.

Майката на Иса спазвала традициите на своя народ, а и какво друго би могло да поддържа жива паметта на един народ в тази пустош? Тя безропотно се съгласила мъжът й Мохамед да се ожени втори път, след като накара рускинята Мария да приеме ислямската вяра, смятана за най-висше благо. Всички ингуши приели Мария, когато ги депортирали, защото Мария би могла да каже: „Аз не съм от тях, аз съм рускиня“ — и нямало да бъде принудена да дели мъките и опасностите. Но Мария казала: „Щом те заминават, и аз тръгвам с тях.“

Бащата на Иса, Мохамед, бил много уважаван за способността му да помирява скарани хора. Единствено Мохамед умеел да открие баланс за противопоставящите се позиции. Понякога разправял някоя история за Настрадин Ходжа — герой на хиляди анекдоти, в които ислямът бе прошепнал мъдростта си за тези, които имаха уши да чуят. Друг път Мохамед цитирал Корана, който знаел наизуст, защото не можел да чете. Каквито и да били средствата му, целта винаги била една и съща, а именно да открие единствената справедливост.

През 1949 година мълнията на сталинската злонамереност ударила отново. Ново изселване, почти без време за подготовка, камиони, влакове. Този път от трън, та на глог. На досегашното място поне разполагали с изба в кирпичена колиба, докато на новото място нямало нищо, освен златните мини, където трябвало да работят, и няколко палатки. Хората веднага построили къщи от кал, след това започнали да правят тухли за по-солидни постройки, издържащи на зимата. Ингушите не се плашели от работа, а тук само тя можела да спаси живота им.

Но времето не достигало, също както и храната. За един месец Иса изгубил двама от братята си — Осман, с когото крадял въглища, и Израел. И двамата били изтощени от глада и покосени от болести. През същия месец втората жена на баща му, рускинята Мария, загубила дъщеря, която била за Иса като родна сестра. Подобно било положението и в другите семейства.

В разговорите си мъжете никога не обвинявали руснаците. Не обвинявали и болшевиките или революцията, която бяха приветствали през 1917 година, защото комунистите обещали да им върнат заграбените от царете и казаците земи. Единствено обвинявали Сталин, защото той бе момче от тяхната среда, чиято нагласа те познавали.

Мъжете се хранели сами, по-младите ги обслужвали, което за тях било чест. Да се обслужва зле било позор. Този урок бил даден на Иса само веднъж. Той се бил облегнал на стената и чакал следващата заповед от баща си или знак, за да налее питие на гостенина, когато чул баща си да нарежда на друг младеж да донесе възглавница. Иса си помислил, че някой от възрастните гости не се чувства удобно.

Когато младежът донесъл възглавницата, бащата на Иса казал:

— Дай я на Иса, за да се обляга по-удобно на стената.

Вечерно време често разговаряли за Сталин и винаги с омраза. И не само мъжете. Жените пеели за него, докато работели по полята, уверени, че никой руснак не им разбира езика и никой от техните няма да ги предаде.

Иса слушал песните им, докато изминавал шестте километра до училище:

Ти разруши домовете ни,

открадна Родината ни,

никога покой да не намериш

в гроба, гдето първом те положат.

Престъпленията на Сталин бяха толкова големи, че след смъртта му хората можеха само да го проклинат.

Иса си припомнил тези напевни думи през 1961 година, когато тялото на Сталин било извадено под булото на нощта от мавзолея на Червения площад, където първоначално бе положено редом с Ленин.

Иса тръгнал на училище осемгодишен през 1950 година. Четял много, по-възрастните харесвали това негово качество. Каквото и парче вестник да се промъкнело в тази забравена от Бога част на Казахстан, веднага го носели на Иса да прочете всеки ред и да види дали няма нещо за връщането на ингушите по родните им огнища. Но по този въпрос нямало и дума написана.

Бащата на Иса, изглежда, не разбирал колко далеч е Казахстан от родните места, които ингушите наричат Ингушетия.

Веднъж Иса попитал баща си:

— Ако ни пуснат да си идем вкъщи, как ще стигнем дотам?

— Ако ни кажат, че ни пускат да си ходим — отвърнал баща му, — ще се измия, ще си облека чисти дрехи и ще поема пеш.

— Тате, не знаеш ли, че цял живот да вървиш пеша, пак не би стигнал?

— Дори ако е само за да умра там и там да ме погребат, остатъка от живота си ще извървя пеша.

Иса не само слушал какво говорят мъжете за живота и хората, за Сталин и Русия, но и четял книги, които за тях си оставали затворени, не представлявали нищо повече от черни точки на бяла хартия. Той бил силен и по математика, понякога прекалено силен, все пръв давал отговора, въпреки че учителката му казвала да не прави така. Но литературата и историята били предметите, които му дали в най-голяма степен онова, което искал да научи — някакъв намек, някаква следа, някаква снимка на страната, в която се е родил, но която не помнел. За руските писатели от деветнайсети век Кавказ бил като Дивия запад за Америка — пълен с диваци, които трябвало да бъдат покорени, въпреки че се възхищавали от тяхната доблест. Ако откриел в поема на Лермонтов или разказ на Толстой някое название на местност, Иса тичал при баща си да го пита дали не се намира близо до родното място, откъдето са дошли.

Най-голямото му откритие обаче бил Шамил, който в средата на миналия век в продължение на 20 години се опълчвал срещу армиите на царя. Значи неговият народ има и свои герои, за които е писано в книги, брадати мъже от планините, отказали да се крият, да бягат или да се предават, сражавали се до последен дъх, макар да са знаели, че никога не ще спечелят.

Иса не бил виждал обаче своя народ другояче, освен, като поробен. Всеки пазач можел да те нарече „черна мутра“, да удари майка ти с камшик, задето отмъкнала малко зърно, което и без това гниело, но било забранено за тях. А ти нищо не можеш да направиш, няма и към кого да се обърнеш.

Все пак някаква справедливост има на този свят. Иса разбрал това на 5 март 1953 година, когато умрял „Бащата на народите“, най-големият гений на всички времена — Йосиф Висарионович Сталин.

Учителите строили децата в коридора на бараките, служещи за училище. Със сълзи в очите им казали:

— Умря нашият учител, нашият вожд.

Нито едно от ингушетските деца не заплакало, с изключение на едно момче на име Сатаров, което стояло редом с Иса.

Учебните часове били отменени за деня, децата ги разпуснали. Щом излезли вън на снега, Иса се доближил до Сатаров и го попитал:

— Защо заплака за смъртта на Сталин?

След това, нарушавайки ритуала с откъснатия косъм, се нахвърлил върху момчето, защото със сълзите си то било извършило предателство спрямо своя народ. Започнали да се търкалят в снега, когато за зла участ се появил комендантът Курбански. Всяко дете го познавало, и той познавал всяко от тях.

— Елате с мен — наредил им комендантът и ги повел към щаба.

По пътя Иса прошепнал на момчето:

— Кажи му, че се бием ей така, без повод.

Глупчото обаче отново ревнал.

Когато почти стигнали, комендантът срещнал мъж и жена, негови познати, и се спрял да поговори. Междувременно отпратил момчетата да го чакат пред входа. Когато стигнал входа, Иса се обърнал, видял, че комендантът се е увлякъл в разговор, и продължил да върви. Ускорил крачка, накрая побягнал.

Чак късно през нощта събрал кураж да се прибере у дома. Къщата била пълна с плачещи хора — майка му, брат му, съседите.

— Какво става? — попитал той.

— Прибраха баща ти.

Вместо да им каже какво е направил, той попитал:

— Кой го прибра?

— Дойде един милиционер.

Никой не знаел къде и защо са го отвели. Късно през нощта Мохамед се завърнал.

— Какво стана, Мохамеде? — попитали всички в един глас.

— Къде е Иса? — беше неговият отговор.

Иса влязъл в стаята.

— Е, Иса, ти днес помогна ли на семейството си? О, да, голяма помощ ни оказа. Какво си смятал, че Сталин ще оживее, ако не набиеш момчето?

Може би защото милицията не била сигурна какво ще е бъдещето без Сталин, та определила на Мохамед само глоба от сто рубли — една, символична сума, но доста сериозна за ингушите. Всички дали по малко, за да я съберат. Платили на милицията, получили подписан и подпечатан документ.

Иса бил засрамен, но не кой знае колко, защото, всеки ингуш би предпочел да е баща на сина, който се е бил, отколкото на онзи, който е ревал.

Много съветски хора оплакали смъртта на Сталин, малцина се радвали. Скоро обаче всички те били обединени от страха за бъдещето, защото има само едно нещо, по-страшно от това Русия да бъде управлявана от тиранин — никой да не я управлява.

Тези, които имали смелостта да се надяват на по-добро след смъртта на Сталин, скоро се оказали реалисти, макар и не за дълго. Берия, този мазен изнасилвач с пенсне, оглавявал тайните служби, бил арестуван. Говорело се, че бил екзекутиран от заелия неговото място. Управляващата страната тройка скоро се оказала под властта на плешивия самомнителен Хрушчов, който въпреки че отдавна бил известен като един от Сталиновите насилници, все още се държал бойко, имал вкус към живота и това го разграничавало от останалите безлични апаратчици.

Пуснал се слухът, че освобождавали хиляди от лагерите, дори вестниците сякаш били списвани с по-свободно мастило. През 1956 година Хрушчов заклеймил Сталин на тайно партийно заседание и това се разчуло. Уж всичко било тайно. Същата година първата вълна на новата свобода стигнала до Иса и семейството му в Казахстан. Три километровото ограничение било премахнато. Ингушите вече можели свободно да пътуват из Казахстан, но не и извън границите му.

Иса бил вече четиринайсетгодишен и припечелвал по малко, като товарел и разтоварвал влакове, газейки в калта с боси нозе. Въпреки това все намирал време да чете и да учи. Бил разбрал, че доброто познаване на руския език е необходимост за всеки, решил да си проправи път в съветското общество. По-възрастните продължавали да му досаждат, като го карали да чете вестника от начало до край, за да види дали някъде не пише, че им разрешават да се върнат у дома. В продължение на цяла година обаче по въпроса се мълчало. Едва през 1957 година излязло официално съобщение: тяхната страна се обединявала със съседна Чечения и се възстановявала Чечено-Ингушетската автономна област. Като част от Руската република, тя щяла да има известен контрол върху местни проблеми, някакъв минимален суверенитет.

Някои ингуши изровили костите на близките си от земята на заточението, за да ги погребат в родните земи. Други просто се втурнали към Кавказ. Когато през 1958 година бащата на Иса стигнал със семейството си до казашкия град Целиноград на път за вкъщи, преустановили връщането на ингушите. Премного се били върнали изведнъж, появила се жилищна криза, понеже част от осетинците се били нанесли в ингушетските домове и вече ги имали за своя собственост.

Мъка било да те спрат насред пътя, когато се завръщаш у дома, но нищо не можело да се направи. Бащата на Иса все още бил в разцвета на силите си и не се съмнявал, че пак ще види Кавказ. Вече поне живеели като човешки същества в град, в апартамент, а не в мазе или кирпичена къща. Освен това били живи, били оцелели… повечето от тях.

Иса продължил образованието си в Целиноград и получавал добри бележки по всички предмети. По времето на Сталин висшето образование било забранено за специалните преселници, но сега забраната била премахната и Иса не само можел, но и трябвало да крои планове за бъдещето си.

Той знаел точно какъв иска да стане — летец-изпитател, да счупи звуковата бариера, неговият МИГ да лети през небесната синева със скоростта на свободата. Нищо не може да е по-величествено.

Бил вече седемнайсетгодишен, в десети клас, когато му се предоставила възможност да припечели малко пари като преводач в районния съд. Няколко ингуши били арестувани за кражба от железопътни контейнери. Те знаели само своя език и имало нужда от човек, който да знае ингушетски и руски.

Докато Иса превеждал въпросите на прокурора, адвоката и съдията, той почувствал как се откъсва от обстановката и с вълнение си помислил: „Не бих задал този въпрос по такъв начин. Би могло да се подходи от съвсем различен ъгъл.“

Тази работа му се сторила привлекателна и примамлива. Но не дотам, че да го отклони от главната му цел — Куйбишевския авиационен институт, където се явил през лятото на 1960 година, за да държи приемни изпити. Град Куйбишев бил на неколкостотин километра югоизточно от Москва, близо до един от завоите на река Волга. През Втората световна война там била прехвърлена по-голямата част от съветското правителство, дори мумията на Ленин била откарана там за по-сигурно.

От цялата страна се били стекли младежи за изпитите и съвсем естествено било комбинацията от възбудено състояние и съперничество да доведе до сблъсъци. Иса вероятно щял да се въздържи, ако някой не го бил нарекъл „черна мутра“ — обида, която заседнала дълбоко в паметта му от преживяната несправедливост. Последвалото сбиване било достатъчно сериозно и привлякло вниманието на милицията. На кандидат-студентите, участвали в мелето, им бил отказан достъп до института.

Съкрушен, че никога няма да стане летец-изпитател, Иса решил да учи право, което било второто му предпочитание. Може би някой ден той щял да задава въпросите.