Ричард Лури
На лов за дявола (6)

Четвърта глава

Чикатило може и да беше глупав, но не дотам, че да не знае това, което всеки на негово място би следвало да знае. Убийството ти дава три възможности: да се върнеш, да останеш на място или да продължиш напред.

Да се върнеш означава отново да си сред човешкия род, най-сетне да сложиш край на чудовищната самота. Но човек се изолира не само поради природата си, а и поради своите действия. Престъплението поражда тайни, а тайните пораждат изолацията, която може да се прекъсне само по един начин — чрез признание. Това му бе известно от любимия му роман „Престъпление и наказание“, в който Достоевски възвръща героя си към живота, като го кара да излее душата си и да сподели убийствата си пред добросърдечната блудница Соня.

Но на кого би могъл да признае? Чикатило нямаше приятели, така че оставаха само жена му и милицията. Но неговата чиста по душа и добра съпруга не биваше никога да разбере, не можеше да си позволи да й нанесе такъв удар.

Вторият избор беше да спре, докъдето бе стигнал, да се закълне, че никога повече… Това е клетва, която трябва да се спазва до края на живота, за да има някакъв смисъл. Той би могъл да бъде човекът от разказа, който беше прочел като дете и никога не бе забравил. Красива светска жена спира с шейната си пред колибата на отшелник. Виждайки, че той е дълбоко благочестив, тя се опитва да го прелъсти, като се разсъблича. Отшелникът толкова се изкушил от вида на нейната великолепна гола плът, че се втурнал, грабнал брадва и отсякъл единия пръст на ръката си. Като видяла кръвта, жената изпищяла и побягнала.

Но той не беше отшелник, на всичкото отгоре бе се заклевал толкова пъти.

Остава третият, избор — да продължи напред.

Чикатило не бързаше с избора си, все още не беше изчезнал шокът от усещането, че е заподозрян.

Той ходеше на работа, връщаше се у дома, четеше вестници, гледаше телевизия. Напоследък не изглеждаше добре, сливаше думите, като говореше.

Дните ставаха по-къси и по-студени, беше вече зима. Стогодишнината от рождението на Сталин беше на 21 декември, след което дойде първата годишнина от онази нощ в тайната къща.

Изведнъж, на 24 декември 1979 година, съветските войски нахлуха в Афганистан и като че ли електрически ток разтърси съветското общество. На 22 януари, на път за семинар в университета, физикът Андрей Сахаров бе задържан от милицията и незабавно изселен в затворения град Горки, без дори и намек за съдебен процес. Защото той почти единствен, в една нация от 270 милиона, се обяви против нахлуването. При арестуването му носел със себе си стъклено шише, защото се надявал да са пуснали сметана в университетската менза.

Вестниците дадоха ясно да се разбере какво следва да е правилното отношение към Сахаров: наивен учен, който се бъркал в неща, от които нищо не разбира, подвеждан от жена си, еврейката Елена Бонер. Той би трябвало да се има за късметлия, че към него се проявява такова хуманно отношение. Онези, които изневеряват, когато страната е във война, заслужават по-строго наказание от удобния апартамент в добре снабдявания град Горки.

Не беше само Афганистан. Брежнев бе обявил Китай за голямата заплаха за световния мир, което означаваше, че е враг на Съветския съюз. А нима Иран на южния фланг не бе превзет от Хомейни и ислямските фанатици? В Турция бяха разположени ракети на НАТО. Това правеше цяла една непрекъсната полоса — Турция, Иран, Афганистан.

Западът не губеше време и използваше войната, за да се опита да унижи Съветския съюз. Като знак на протест срещу съветското присъствие в Афганистан, Америка, Западна Германия и Япония щяха да бойкотират Олимпийските игри през 1980 година в Москва, като с това щяха да ги очернят.

През този златен юли на помрачените Олимпийски игри вестниците предоставиха на Андрей Чикатило повече от обикновената информация. Те му донесоха удоволствие и вълнение. Всички в квартала знаеха какъв ревностен колекционер на вестници е учителят Чикатило, който не се разделяше дори с един брой — вестниците бяха натрупани на камари навсякъде из занемарения апартамент на улицата, която носеше грандиозното име „50 години Всесъюзен ленински комсомол“.

Един следобед три момиченца, две на шест и едно на тринайсет години, почукаха на вратата на учителя с надеждата той да им даде няколко вестника за подпалка на лагерния огън, подготвян за същата вечер.

Появата им беше неочаквана и го завари неподготвен. Той се почувства безпомощен пред детската красота, пред техните стройни, обгорели от слънцето крака и ръце, летните им дрехи и малките им бански костюми. Пусна ги да влязат, заключи вратата зад тях и каза:

— Вестници искате значи? Ще ви намерим вестници.

Едно по едно ги вдигаше на ръце, шляпаше ги по задничетата, завираше ръце в гащичките им и търкаше малкото, което имаха между краката си. Както винаги нищо не го възбуждаше повече от техните безпомощни напъни и нещастни викове.

— Не се тревожете — повтаряше той. — Няма нищо страшно. Ще ви намерим вестници.

Накрая момиченцата избягаха, засрамени и ужасени.

Той отново го бе извършил. Сега беше въпрос на време, преди милицията да дойде. Най-малкото щеше да е опозорен в очите на жена си, а най-лошото, което можеше да му се случи, бе да се възобнови разследването по участието му в убийството на Лена Закотнова. И отново нищо не можеше да прави, освен да чака. Нищо, освен да чете вестниците страница подир страница.

Дойде август. Водени от електротехника Лех Валенса, полски работници окупираха корабостроителниците „Ленин“ в Гданск. Полското правителство прие почти всички техни искания: неделната литургия да се предава по радиото, да се разреши създаването на независим профсъюз „Солидарност“. Но това явно бе стратегическа отстъпка, предхождаща някакъв вид нахлуване.

Отново настъпи декември, месецът с най-дългата нощ и рождения ден на Сталин, втората годишнина от смъртта на Лена Закотнова и втора годишнина за Чикатило, без да е извършил убийство.

Годината си отиде. Последното й въгленче проблесна в новогодишната нощ, която за руснаците е идеален повод да се напият до забрава. Андрей Чикатило обаче посрещна Новата година много по-скромно, както подобава на човек, горд със съветската непретенциозност, баща на петнайсетгодишна дъщеря и единайсетгодишен син, съпруг, чествал седемнайсетгодишнината от сватбата си. Той самият бе стигнал солидната възраст четирийсет и четири.

Новата година донесе промяна и надежди.

На втори март 1981 година Андрей Чикатило приключи с кариерата си на педагог и зае нов пост, който в известен смисъл му даваше някакво положение — старши инженер, завеждащ отдела по снабдяване на Ростовнерудския завод в Шахти. Новата работа означаваше, че той и жена му Феня вече няма да работят на едно и също място. С нея той беше постоянно под властта й, доволен да се остави на нейните грижи и презрение. Докато тя го командваше, той не можеше да попадне под друга власт. Но сега ставаше независим.

Сега щеше да се включи в снабдителската мрежа на съветската промишлена система, което изискваше от него често да пътува. Щеше да ходи от завод на завод, да изклинчва каквото може — приказки, пиене на чай, разни размени, сключване на сделки, а след това трябваше да се връща, за да прибере стоката, защото никой не я доставяше.

Когато работеше в училището ГПТУ-33 и живееше наблизо на улица „50 години Всесъюзен ленински комсомол“, животът му беше много ограничен. Почти не ползваше колата си. Сега вече не само беше свързан с промишлената система, но и с транспортната, с камионите и влаковете, които бяха двигателната сила на Съветския съюз.

Това, което той видя по гарите и автобусните спирки, го отврати. Скитници, проститутки, просяци, пияници. Нито ден не бяха работили, а имаха пари за шишчета и водка. Наблюдаваше ги как със смях отиват зад храстите, без да крият онова, което вършеха. Но най-много го измъчваше несправедливостта — природата бе дарила радостта от живота на отрепките, а на него му я бе отказала.

Той харесваше новата си работа, защото колегите му се отнасяха с него добре. Имаше и такива, които се смущаваха от скучния му вид. Беше винаги спретнато облечен, но предпочиташе сивия и тъмнокафявия цвят.

Не беше общителен, въпреки че понякога бе много приказлив, обичаше да разисква световните проблеми, по които винаги беше добре информиран и имаше свое мнение. И въпреки това от него лъхаше безцветност и мълчаливост, които хората намираха за чудновати или просто отегчителни.

Хубавото време означаваше повече пътувания до Ростов за доставки. Пътуваше сам с влака, за да договори сделките. След това се връщаше да вземе стоката, вече с шофьор, обикновено Гуков. Гуков се учудваше колко често Чикатило предпочита да остане в Ростов след натоварването на стоката, но това си беше работа на старшия инженер, той беше само шофьор.

Въпреки това като опитен шофьор Гуков разбираше, че не е правилно така да се вършат нещата. Правилното бе инженерът от снабдяването да се върне заедно с шофьора и да предаде стоката срещу подпис. По този начин в случай на несъответствие между приемането и предаването щеше да има отговорно лице, което да се заеме с въпроса. Рано или късно този начин на процедиране щеше да доведе до главоболия.

Но как да обвиниш някого, че искал да прекара малко време в Ростов? Кой не би искал да се поразходи по главната улица „Енгелс“ през хубав ранен септемврийски ден? След тежките августовски горещини градът започваше да се разхлажда. Жежките ветрове, за които местните жители говореха, че духат от Афганистан, стихваха. От време на време полъхът вдигаше жълто-кафяви облаци пепел, която като че ли се стелеше из целия град и само чакаше най-слабия ветрец, за да се понесе.

Винаги беше приятно да се разхождаш по улица „Енгелс“, покрай университета, където стройни руси красавици казачки се смесваха с черни африканки с ритуални белези по лицата. Африканките трябваше да знаят руски, за да могат да учат. Те говореха руски помежду си, ако бяха от различни племена или народи. Някои от местните жители не харесваха черните. Не им допадаше техният цвят. Не им беше приятно, че им отпускат стипендии, докато немалко руски младежи едва свързваха двата края. Не харесваха да виждат черните под ръка с руски жени, как ги водят на разни места с държавни пари.

Главното здание на университета беше ниско и бяло, в модерен стил и отдалече изглеждаше добре. Отблизо се виждаха липсващите големи ръбести парчета от стълбите, мръсотията по прозорците, слепнала се с жълто-кафявата пепел. Самотно разхождащият се мъж по „Енгелс“ имаше какво да види — останки от старинната крепостна стена, оръдия и гюлета, привличащи малките момчета, голяма табела, обясняваща, че Ростов е бил основан през 1749 година в рамките на руската кампания срещу Кавказ и Турция, оглавена от донските казаци. Така тези земи станали техни.

Самотният пешеходец щеше да види смеещи се ученички с бели панделки да ближат сладолед на пръчка и да подскачат по неравните тротоари, осеяни с локви.

Там беше и четиринайсететажният циментов блок на хотел „Интурист“, чиято фасада изглеждаше някак ръждясала. Разни съмнителни типове постоянно се навъртваха около хотела, търсеха лесно различаващите се чужденци с хубавите им обувки, равни бели зъби, добре подстригани, и се опитваха да купят долари. Някои младежи дори крадяха икони от бабите си и ги разменяха за джинси.

Веднага след хотела пешеходецът или трябваше да тръгне по тротоара, или да навлезе в малък парк със скамейки с дълбоко извити седалки, което подсказваше, че производителят е имал ясна представа кой ще ги използва. Двойките се разхождаха или сядаха по ръба на циментовите басейни, в които имаше само застояла вода, угарки и насекоми. В самия център на малкия парк се издигаше окислената сиво-зелена медна статуя на Сергей Киров. С ботуши, бричове и военна куртка, Киров беше вдигнал ръка за поздрав. Сърдечният му жест беше като отражение на собствените му слова на малко грубоват руски, който местните жители харесваха, изписани върху поставката:

НИЕ НАИСТИНА ПОСТИГНАХМЕ КОЛОСАЛНИ УСПЕХИ.

ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ, ПРАВИЧКАТА ДА СИ КАЖА,

ТОВА ТЕ КАРА ДА ИСКАШ ДА ЖИВЕЕШ И ДА ЖИВЕЕШ…

Тези думи действително са били казани от Киров и внимателно подбрани от някого или някои, преценили кое именно изказване да се издълбае върху светлокафявия мрамор. Посланието бе съвършено ясно: Киров бе добър комунист, оглавяваше ленинградската партийна организация, беше един от редовите руснаци, които просто искаха да живеят. А какво се беше случило? Троцкистите го убиха и Сталин трябваше да прочисти цялата земя от враговете. Винаги обаче се намираше кой да нашепне, че всъщност Киров е бил убит по нареждане на Сталин, защото го е смятал за съперник и защото убийството на Киров му е дало правото да ликвидира всички, които е сметнал за необходимо. Винаги се появяваха слухове и вицове, които не биваше да бъдат разказвани, нито дори чувани.

Ако пешеходецът погледнеше наляво, щеше да забележи много кранове, които строяха Ростовския оперетен театър. Ростов се развиваше и всички твърдяха, че не след дълго градът ще стане „милионер“. Така местните хора наричаха град с милионно население, а това означаваше, че градът щеше да има право на допълнителни облаги, може би и някои от най-полезните и престижните, като например метро.

Зад крановете се мержелееше върхът на триетажната сграда на съда. Построена от жълти тухли с класическите бели краища, каквато беше модата за официалните сгради в Русия, тя представляваше смесица от солидното и елегантното. Ростов беше известен със своята развихрила се престъпност още от дните на Гражданската война, когато разбитите и бягащи белогвардейци ставаха лесна плячка. Оттогава винаги предупреждаваха посетителите на града да внимават, че всичко се краде, че крадците се катерят по покривите на влаковете, чупят прозорците и грабват куфарите. Ростов стана известен като град на крадците и бандите, а местните жители някак перверзно се гордееха с тази незавидна слава.

Не всички престъпления бяха „местен специалитет“. Ростов беше вратата на Кавказ към Русия и по тротоарите можеха да се видят всички видове източни физиономии — от простоватите селяни в кафяви дрехи и износени пуловери, които предпочитаха да клечат, докато чакат, до засмени мустакати грузинци, облечени в шикарни дрехи, едва ли купени с честен труд. Арменците пък си бяха тук от памтивека, а също така и евреите, въпреки че нацистите изклаха много от тях през войната…

Сградите бяха смесица от сиви съветски кутии и боядисани къщи, като че ли пренесени в града от някое село. Центърът на града бе осеян с орнаментални бастиони — в пастелнозелено и бяло, както и аленочервено и бяло. Това бе наследство от миналия век, когато Ростов бе разцъфнал като промишлен град с развито речно плаване. Мирисът на пресен хляб от отворените фурни се смесваше с аромата на руските цигари, тъмни като тютюна.

В самото сърце на града се намираше паркът с цветни лехи и дървета, точно срещу Дома на съветите — политическия център на ростовската област, на която Ростов беше главният град. Преди там е имало руска православна църква, която била взривена, за да се разчисти площта. Но миналото, или поне комунистическото минало, беше увековечено с паметник на червеноармейската конница, освободила града от белогвардейците. Конят на паметника беше огромен и тъй героично надарен, че местните казваха: „Ще се видим в шест под ташаците.“

Много нещо можеше да се види, помирише и чуе в Ростов в този ден на трети септември 1981 година. Но дори това не бе в състояние да откъсне ревностния читател от великолепния щанд за вестници в Централната градска библиотека. Там бяха любимите вестници на Чикатило — „Молот“, „Вечерний Ростов“, „Комсомолец“ и „Литературная газета“. Въпреки че вече не беше учител по руска литература, той се стремеше да не изостава. Заводската работа беше под неговото достойнство, както жена му непрекъснато му натякваше.

Имаше какво да се чете. Цяла година беше изминала, а на наглите поляци все още не им беше даден добър урок. Стана пет часът и той трябваше да си ходи. Можеше да вземе влака за Шахти или да прекара вечерта в Ростов, в заводския апартамент на улица „Петровски“. Все още беше светло, когато излезе от библиотеката и се запъти към сърцето на Ростов — пресечката на улиците „Енгелс“ и „Ворошилов“, гъмжащи в този час от народ и автобуси.

Първото, което привлече погледа на Чикатило в здрача сред многолюдната тълпа, бе яркочервеното яке на Лариса Ткаченко. Тя беше буйно момиче и то си й личеше. В края на юни бе навършила 17 години и беше още по-бунтарски настроена от предишната година, когато непрекъснато я наказваха, задето прескачаше през прозорците на общежитието, за да се среща с войници и да прекарва вечерите с тях. Този ден — трети септември, се беше върнала в Ростов от колхоза, в който живееха и работеха родителите й. Беше отишла да си вземе топли дрехи, защото септември обикновено е променлив. Пристигна в Ростов някъде около един и половина след обяд и трябваше да се яви веднага в училището си — ГПТУ-58 на улица „Енгелс“ номер 119, откъдето автобуси щяха да отведат учениците в колхоза „Киров“ да помогнат при събирането на реколтата. Някои ученици обичаха открития въздух, другарските събирания, лагерните огньове, китарите и песните по вечерно време. Но това бе за младежи, настроени романтично, юноши, които не „хойкаха“ като Лариса Ткаченко.

Към нея се приближи едър висок мъж, но не й се видя опасен като други едри мъже. Раменете му бяха приведени, погледът стеснителен, големите очила и чантата му придаваха вид на интелектуалец, учител, а може би чиновник, във всеки случай човек, който изкарва прехраната си с умствен труд, а не с ръцете си.

С него лесно се разговаряше. Той задаваше обикновените въпроси, в ума му се въртяха обикновените неща — малко удоволствие на другия бряг на Дон, където полуголи двойки се криеха зад храстите и трябва да внимаваш да не ги безпокоиш.

Тръгнаха по моста над Дон. Това бе единственият мост за пешеходци и трафик и ростовчани бяха убедени, че той свързва Европа с Азия. Въпреки че географите можеха да не са съгласни, за местните жители беше ясно, че безкрайната степ от левия бряг на реката не може да е друго, освен дивите азиатски пустоши. По моста винаги имаше голямо движение, често се разваляха камиони и коли, та ставаха големи задръствания. Сякаш градът едновременно се евакуира и е обект на нахлуване. Дон имаше нездрав вид поради замърсяванията от големия завод за селскостопанска техника, построен нагоре по поречието.

Ала по средата на голямата река имаше зелени островчета и елегантни бели туристически корабчета се носеха по вълните покрай шлеповете. Който и да видеше възрастния мъж с очила и чанта в ръка да върви по моста с младо наперено момиче в червено яке, щеше да разбере накъде отиват и с каква цел.

Чикатило добре разбираше, че трябва да й бъде благодарен, задето тя тъй лесно се съгласи да направи удоволствие на мъж на неговата възраст, когато можеше да избере някой похотлив млад моряк или войник със затъкнати в ботушите панталони и килнато кепе, каквито в града Бог дал. Все още беше лято и половината население на Ростов бе на другия бряг на реката. Пиеха, смееха се и се любеха. Защо да не е и той един от тях? Защо трябва да му се отказват нормалните удоволствия на живота? Тази млада дивачка на име Лариса, с червеното яке, може би тъкмо тя ще му върне жизнеността? Защо пък не?

Когато преминаха през моста и вече бяха, както местните казваха, в Азия, завиха наляво по асфалтовата пътека, която водеше покрай гъсто наредените летни вили, в които почиваха за награда ударниците на труда. Акациите, така типични за Ростов, както брезите за Северна Русия, образуваха огромни прохладни коридори. Двамата извървяха около половин километър по асфалта покрай кафенета и ресторанти, в които ядяха шиш кебап, едри домати, черен хляб и пиеха водка. След това завиха по черна пътека, която ги отведе в гъста гора, за да бъдат сами. Трябваше да се отдалечат от другите — и онези, които вече бяха там, и другите, които щяха да дойдат по-късно.

Може би този път щеше да се получи красиво — така, както беше чел в книгите и беше гледал като младеж във филмите. Може би този път щеше да е лесно, естествено и нормално. Ако се нуждаеше от малко помощ, каквато жена му понякога му оказваше, този тип момиче сигурно също щеше да знае какво да направи. Може би този път той щеше да пожелае това, което всеки желае, и да го извърши така, както всички го вършеха.

Безбрежната синева на небосклона тъмнееше. Светлините на все още топлия град започваха да проблясват с появата на първите звезди. От реката идваше чист мирис, а от земята едва се долавяше ароматът на слънчевата топлина. Бяха навлезли дълбоко в гората, още малко и щяха да бъдат достатъчно отдалечени.

Стигнаха до едно място, приказно със своята усамотеност. Андрей Чикатило хвърли Лариса на земята, разкъса дрехите й и тя остана гола. Грубо, но все още в рамките.

Чикатило беше прекосил реката заедно с Лариса с ясната надежда, че би могъл да бъде както всички останали — мечтата на всяко чудовище. Ала не беше и не би могъл да понесе отново да му се присмеят и да му напомнят за неговата импотентност. Не издържа. Припомни си наученото преди три години в тайната къща, а именно че удоволствието за него не е в опипването на полови органи, а в тяхното нараняване.

Лариса оказа неистова съпротива, но ръцете на Чикатило бяха силни, мускулите минаваха като подкова през гърба и раменете му. Той я душеше и подир минута тя изгуби съзнание. Сега вече той бе тъй разгневен, че започна да я бие зверски през лицето и да тъпче устата й с пръст.

После легна отгоре й. Яростта се пренесе в зъбите му и той започна да я хапе по врата и ръцете, все по-надълбоко, понеже изпадаше в полуда. Обзе го бяс, помъти съзнанието му, изпепели миналото му, създаде за него ново настояще и ново бъдеще. Захапа гърдата й, рязко отметна глава назад, откъсна зърното и го глътна. За пръв път се превърна в това, което всъщност беше — канибал. И за това му беше необходим само един миг.

Сега някаква смесица от вродено чувство за ред и желание да се изкара нормален накара Андрей Чикатило да вкара спермата там, където тя трябваше да бъде, ако бе успял да обладае момичето. Взе къса яка клечка и започна да набутва спермата навътре, а сетне така разрани влагалището й, че ръцете му се покриха с кръв също като устата му.

Чикатило се изправи, събра дрехите й и избърса с тях кръвта от себе си. Взе чантата в ръка и беше готов да си тръгне, но като хвърли последен поглед, реши, че не е хубаво да я остави да лежи гола. Приклекна, отвори чантата си и бавно покри тялото й със страници от „Правда“ и „Комсомолец“.