Ричард Лури
На лов за дявола (15)

Тринадесета глава

1989-а бе годината на мамещи надежди, породени от четири трупа.

На 9 март един човек, който си изкарваше прехраната от празни бутилки, намери три вързопа, увити в дрехи и набутани в тръба на шахтинската канализация. Достатъчно му бе да отвори само единия, за да хукне към милицията. Уведомиха шефа на Костоевата група в Шахти, който от своя страна незабавно докладва в Ростов.

Оказа се тяло на млада жена, разчленено на три части — глава, труп и краката от ханша надолу. Според аутопсията смъртта била настъпила преди доста време и тялото било тъй разложено, че нямало как да се определи с точност причината за смъртта. Най-вероятно да е била удушена. Откриха рани по влагалището и матката. В кръвта имаше много висок процент алкохол. Към лявата част на трупа имаше прилепнало парче от вестник „Правда“ от шести януари 1990 година, отпечатан в украинския град Харков.

Самоличността й бе бързо установена. Казваше се Татяна Рижова, шестнайсетгодишна, избягала от къщи, скитница, водила разгулен начин на живот.

В някои отношения „почеркът“ изглеждаше същият, но колкото по-стар бе трупът, толкова по-трудно бе за разчитане. Имаше и една решаваща разлика: „техният“ човек не разчленяваше жертвите си. А това тяло бе разчленено, пакетирано и извозено по някакъв начин до отточния канал. Един старец си спомни, че бил помогнал на някакъв мъж да изтегли детска шейна през железопътната линия, но било тъмно и не могъл да види как изглежда.

Старецът си припомни обаче, че върху шейната имало някакви вързопи. „Техният“ човек не обичаше да работи в затворено помещение. Гората бе неговата стихия.

Но сега бе зима и трудно се работеше в горите. Може би е подмамил момичето в някакъв апартамент? Но би ли рискувал писъците да бъдат чути, или е действал така, че да ги няма?

Немалко от белезите сочеха, че става дума за техния убиец — типа на жертвата, естеството на раните. Но трупът бе толкова разложен, че не можеше да даде конкретни доказателства. Последното плюс фактът, че жената е била убита в затворено помещение, че на всичко отгоре и разчлененото тяло — нещо крайно нехарактерно за него, предизвика у Костоев само гнетящо предчувствие.

Разследването щеше да се проведе енергично, а на основата на натрупания вече богат опит имаше немалък шанс убийството да бъде разкрито. Така бяха разкрили около седемдесет убийства, без обаче да хванат търсения от тях престъпник. При все това, ако съществуваше и най-малкият шанс той да е възобновил дейността си, трябваше да се вземат всички допълнителни мерки. Ако бе станал толкова жаден за кръв, че да действа и през зимата, трябваше да направят всичко, за да го примамят. Дошло бе времето да използват живи примамки.

Една вечер в края на работния ден инспектор Костоев реши да се разходи до централната гара в Ростов и да провери как се изпълняват указанията му.

Боядисана в тъмнокафяво и слабо осветена, гарата кънтеше от предаваните съобщения за разписанията, пъкаше с човешки съдби и пътувания. Таксиджии си пробиваха път през тълпата и търсеха наивници, за да ги повозят по туристическите маршрути. Боси циганки с немити деца в едната ръка протягаха другата и просеха копейки. Навсякъде сновяха войници в кафяви униформи и моряци в сини. Изтървали влака си семейства спяха по пейките.

Проститутки със силно гримирани лица въртяха занаята си малко по-свободно, отколкото в минали години, някои от тях дори бяха изписали с тебешир цената си на подметките и с бързо вдигане на крака я показваха на потенциалните клиенти.

Костоев съгледа една жена, която не само беше хубава и елегантна, но и много позната.

Тя също го позна, когато той се приближи.

— Дежурна ли сте? — попита Костоев.

— Да.

— Под прикритие ли?

— Да.

— Като примамка?

— Тъй вярно.

— Тогава защо сте толкова издокарана?

— А какво искате — попита тя с наранена гордост, — да носим мръсни поли и да лежим по пейките ли?

— Точно така!

— Ами ако ни види някой познат?

Не по-добре стояха нещата и с ангажираните за примамка младежи. По правило те винаги трябваше да бъдат под наблюдението на детектив в цивилни дрехи. Вниманието на Костоев бе привлечено от едно момче с вид на побойник, с мръсно лице. То даваше вид, че се разхожда безцелно наоколо. Обикновено такива момчета се шляеха на групи, въпреки че винаги имаше и единаци.

След като го понаблюдава известно време, Костоев неусетно се приближи до него и го запита:

— Какво правиш тук?

Гордо и тайнствено момчето отговори:

— Работя в милицията, в групата на Бураков. Поставен съм на пост.

На заседание с милицията на следващата сутрин Костоев избухна:

— По-добре без никакви примамки, отколкото с такива. Убиецът не го интересуват добре облечените жени. А ако това момче бе казало и на убиеца същото, което каза на мен… Засега повече никакви примамки!

Второто тяло бе открито от четирима юноши, които шарели из гората близо до една селска Гара, наречена „Лесхоз“, което ще рече „Горско стопанство“. Самата гара представляваше две бетонни плоскости, дълги около 30 метра, разположени от двете страни на релсите. От другата страна имаше обикновена постройка, в която пътниците се приютяваха при лошо време. Наоколо бяха скупчени няколко селски къщурки. В едната живееше и продаваше билети началник-гарата, Местността бе предимно гориста и се посещаваше главно от туристи и гъбари.

Въпреки че тялото беше много разложено, лесно го идентифицираха, защото паспортът на жертвата не беше взет. Оказа се шестнайсетгодишният Евгени Муратов, който преди година — през юли 1988 година — заминал за Ростов, за да кандидатства в железопътния институт, да гледа футболен мач, след това да преспи у леля си и на следващия ден да се върне вкъщи. Той дори казал на майка си, че ще се върне или с влака в четири, или в седем. Бяха изминали десет месеца от изчезването му, когато на 10 април 1989 година намериха тялото.

Почеркът бе познат. Имаше множество рани, не по-малко от 30, нанесени с нож, половите органи бяха напълно изрязани. Пак влак, пак железопътна линия, пак дървета. Но момчето беше от добро семейство, а не някакъв уличник. На всичко отгоре беше изминала почти година от убийството и следите щяха да бъдат студени като горската земя.

На 9 май 1989 година Съветският съюз честваше победата си над Хитлер, а Костоев своята над цигарите, защото точно преди година бе изненадал гостите си, като хвърли кутията с цигари на пода и се закле да не пуши. Червеният площад отекваше от възгласите на множеството, които с всяка изминала година ставаха все по-глухи и неуверени. Застанал на мавзолея, в който мумията на Ленин лежеше в стъклен ковчег (Сталинова идея, срещу която вдовицата на Ленин се бе обявила тъй категорично и тъй безуспешно), Михаил Горбачов махаше на манифестиращото множество. Събраните в малкия парк пред Болшой театър ветерани, натруфени с униформи и медали, танцуваха под звуците на стържещи плочи. Много неща имаше да разисква Костоев с приятелите си на масата. Страната бързо се променяше и никой не знаеше докъде щяха да доведат тези промени. Но на практика щеше да има нещо като справедливост на политическо равнище, някаква надежда, че ингушите ще си възвърнат териториите, отнети им от Сталин, преди да ги натовари в конските вагони и да ги експедира за мините.

Сега земите на ингушите бяха разделени почти на две. Полята в низините и планинските долини бяха свързани с тесен път, контролиран от неприятелите им осетинците. Костоев наричаше този провлак „нашия коридор Данциг“. Все още малко вероятно изглеждаше земите да бъдат някога обединени, но засега промените бяха бързи и впечатляващи. Само за няколко месеца Андрей Сахаров измина пътя от заточението до депутат в Конгреса.

Единственото, което не напредваше, беше залавянето на убиеца. Не че бързината бе решаваща. Костоев и екипът му се движеха уверено като комбайн и разкриваха престъпление подир престъпление, смилайки всичко по пътя си. Двата му разговора със смъртника Сливко разкриха на Костов много неща за духовния мир на психопатологичните убийци, но все пак му беше ясно, че преследваният от него убиец бе по-различен: едър и силен, кипящ от сдържан бяс — нещо, от което Сливко беше твърде далеч със своята тиха натура, бледо кръгло лице и светлосини очи. Убиецът бе много по-сложен от Сливко, чиито жертви бяха само от един тип — момчета с чисти бели ризи, червени връзки и лъснати обувки. А неговият убиец ликвидираше и момчета, и момичета, и жени, и никога не бе демонстрирал фетишизма на Сливко. Ритуалът му се състоеше в самия начин на убиване. Най-обезсърчаващото, което Сливко каза, бе, че чудовища като него не издават външно природата си. Сливко бе последният, когото някой би заподозрян. А това означаваше, че всеки би могъл да бъде търсеният убиец.

Привършваха празниците, красиви като мечтата на затворник. Най-лошото на завръщането в Ростов бе хотелът, липсата на домашно приготвена храна. Сега обаче Костоев се бе въоръжил с нов алуминиев електрически тиган, който успя да си набави в Москва.

Пролетта и началото на лятото са прекрасен сезон в Южна Русия. Въпреки че слънцето много бързо превръща калта в златен прах, полъхът, който го повдига от земята, е мек и повече освежава, отколкото брули. Небето се изпълва с типична лятна синева, слънцето все още не е тиранично.

На пазара се появиха дини. Макар и колебливо, ростовчани възобновиха удоволствията по Дон.

На 14 юли в един градски парк намериха човешки останки. Името върху захвърлена наблизо тетрадка бе на второкласника Александър Дяконов, деветгодишен, който на 11 май не се върнал вкъщи. Отново напредналият стадий на разложението не позволи да се открият сигурни следи. Вероятната причина за смъртта са били удари по главата с камък, въпреки че имаше и множество рани от нож. В горната част на гърдите и гърлото откриха плитки рани, нанесени не с цел убийство. Езикът и гениталиите бяха отрязани.

Случаите станаха три. Това само по себе си бе многозначително. Но и трите си приличаха по степента на разложение на труповете и липсата на твърди заключения от аутопсията. При нито един не звънна струната на Костоевата интуиция. Това, от което се нуждаеше, беше съвсем пресен труп и прясна следа.

Задълбаваха все повече и повече. Една от малкото жени в екипа на Костоев — Нина Петровна, за която той казваше, че има „тяло на жена, но душа на детектив“, беше прегледала почти всички безкрайни досиета в психиатричните болници на Ростовска област. Провериха дори екзекуторите в затворите. Кавалкадата от перверзни типове не спря, но вече не събуждаше ничий интерес.

Работлив и напорист, инспектор Яндиев издирваше изчезнали лица, дори такива отпреди девет години. Двама млади мъже тръгнали от Ростов за Украйна, но само един се върнал. Другият бил обявен за изчезнал. По-късно намерили паспорта му в Ростов и го предали на милицията. Той и Воробински, един от ростовските милиционери, когото Яндиев смяташе за компетентен и отдаден на службата, решиха, че случаят си заслужава да бъде разследван.

Извикаха върналия се от Украйна младеж. Сега той бе над трийсетте, женен, работеше, имаха го за добър гражданин, но категорично отрече да каже какво се е случило с неговия съпътник. Последният бил решил чисто и просто да остане в Украйна, а той самият се върнал в Ростов.

Като разшири кръга на контактите и задейства дарбата си да води разговори, Яндиев научи, че преди девет години младият мъж не е бил толкова примерен гражданин. Затова го извика отново на разпит.

— Има давност дори и за извършено убийство — каза Яндиев. — Прилага се, ако лицето не е извършило междувременно други престъпления. Досието ти е чисто за последните девет години. Само трябва да ни кажеш какво точно се случи.

Младият мъж дълго се съпротивляваше на подхода и номерата на Яндиев, докато най-накрая избухна в ридания и с вълнение сподели истината, която го бе тормозила всеки ден през последните десет години.

— Отидохме заедно в Украйна да събираме макови семена и да правим хероин, да го използваме и продаваме. Мелехме семената в мелнички за месо. Напълнихме три чувала, това хич не беше малко. Днес струва милион рубли. Казах му: събрахме достатъчно, нека да си ходим. А той: дай да смелим още малко, ще го сложим в раниците си. Почнахме отново да мелим. Изведнъж почувствах нещо. Обръщам се и какво да видя — той се хвърля върху мен с нож в ръка. Сбихме се, изтръгнах ножа и го наръгах, преди той да ме убие. Веднага го завлякох в гората, изкопах гроб и го зарових. Изхвърлих мака и се прибрах в Ростов. Всеки ден го преживявах. Сега свърши. Слава Богу, всичко свърши.

Устата на Яндиев се сви в иронична усмивка на съчувствие — съчувствието беше за младия мъж, а иронията за него самия, защото бе разкрил още едно престъпление… само дето не беше това, което търсеха.

Яндиев замина за Украйна с младия мъж, който му показа къде е заровил тялото. След това отиде право в местната милиция и попита дали на това място е бил открит труп. Оказа се, че действително е имало, но не провели разследване дали е убийство.

— И какво си помислихте? — попита Яндиев. — Че човекът сам се е заровил?

* * *

Златното августовско слънце печеше над безкрайната степ на Южна Русия. И най-малката сянка се ценеше като изстудена вода. На 6-и август Иса Костоев навърши 45.

В екипа му някои бяха загубили надежда, но не и той самият. Ако убиецът беше жив, щеше да го залови. Ако Господ бе справедлив, нямаше да позволи това да се протака вечно. Сега повече от всякога тази мисъл се бе превърнала в мото за Костоев.

Времето задълбочаваше вманиачеността му по този невероятен убиец.

Не можеше да мисли за нищо друго. Сутрин ставаше с мисълта за него, вечер заспиваше пак с нея в стая 339 на хотел „Ростов“.

В предсмъртното си интервю Сливко беше казал, че непрекъснато искал да се върне на местопрестъплението. И наистина се беше връщал, когато направените от него снимки губели връзката с реалността и единствено мястото на извършеното престъпление можело да оживи спомена.

Засили наблюдението върху гара „Лесхоз“ и парка в Ростов, където бяха намерили телата през тази година.

Отходната канализация в Шахти, където събиращият празни бутилки старец случайно бе намерил първия труп, не се наблюдаваше тъй внимателно. Горите и парковете криели нещо романтично, свързано с убийствата, което възбуждало непозната за обикновените хора страст — така бе писал Сливко. А отходната канализация бе просто удобно място за изхвърляне на отпадъци.

Стените в канцеларията на Костоев бяха покрити с карти на Ростовска област, диаграми, самолетни снимки. С часове ги разучаваше, докато чакаше да позвъни телефонът и да съобщят нещо ново, което да преобърне хода на разследването.

Всички гари и автобусни спирки, за които се смяташе, че са навестявани от убиеца, се наблюдаваха от патрулни двойки цивилни милиционери. Рано или късно убиецът щеше да се появи отново в Шахти или Ростов, рано или късно щеше да се върне в любимите си места за причакване, ако вече не го беше направил.

На всичко отгоре на Костоев му се наложи да разследва случая с изчезналия детектив.

Един ден той се отби при инспектор Лукянонок, за да го попита нещо.

— Излезе преди четвърт час — каза един от хората му.

Жалко, че не го свари. Лукянонок беше опитен служител и Костоев искаше да чуе мнението му по един въпрос. Лукянонок бе привлечен доста късно в екипа. В действителност той се готвеше за пенсиониране и затова бе приел да бъде назначен на труден пост в мразовития Далечен север, защото заплатата беше по-голяма, а инспекторската пенсия се изчислява на базата на средния доход през последните пет години. За учудване на Лукянонок обаче той се оказа преместен в екип, ръководен от инспектор ингуш. Лукянонок бе започнал кариерата си в системата на правосъдието в средата на четирийсетте и познаваше много ингуши от „специалните изселници“ в Киргизия. Той бе един от малкото, които си даваха сметка за трудния път на Костоевото издигане.

От своя страна Костоев го уважаваше, защото Лукянонок бе по-възрастен и си знаеше работата. Именно затова се беше отбил при него. Може би вечерта щеше да го намери в хотела.

По делото вече бяха работили над 200 следователи от Министерството на правосъдието. Костоев смяташе повечето от тях за некадърни. Това не бе за учудване, тъй като никой нямаше да командирова надалеч най-добрите си хора за шест месеца или година. В такива случаи гледаха да се отърват от търтеите. Ако Костоев не посочеше поименно кого да му пратят, трябваше да се задоволява със случайно подбраните. Пък и командированите при него не горяха от желание да останат дълго в Ростов, да живеят в хотел, далеч от семействата си, да работят по дело, което не обещаваше, че ще ги покрие със слава, по-големи заплати, повишения, статии за тях в различни вестници.

В хотела Костоев виждаше как естествено се образуват малки групички от по трима-четирима, които си допадаха взаимно, чувстваха се удобно и си разпределяха ежедневните грижи — един пазаруваше, друг готвеше, трети намираше водката. Наричаха ги „комуни“. А помежду си групичките търгуваха, даваха си пари назаем, взаимстваха си вещи, правеха си услуги. Костоев даваше да ползват неговия алуминиев електрически тиган, а от своя страна понякога вземаше захар, защото обичаше да слага по две-три бучки в чая си.

По някаква причина Костоев забрави да потърси Лукянонок в стаята му същата вечер. Сети се за него едва на другия ден.

— Къде е Лукянонок?

— Цял ден не сме го виждали.

Това бе странно. Лукянонок бе пълен човек, наближаваше пенсионна възраст и досега не бе показал някакво специално влечение да търчи да залавя убиеца.

Третия път, когато го потърси и не го намери, Костоев не се задоволи с прости обяснения.

— Искам да знам къде, по дяволите, е Лукянонок.

— Никой не знае. Изчезнал е.

Костоев не повярва, че никой не знае, но нямаше намерение да разпитва собствените си хора. Те не бяха дошли затова. Но изпрати да го търсят. Всичко би могло да се случи. Върнаха се късно вечерта, без да са открили и следа. Щяха да продължат търсенето на следващата сутрин.

Това им бе спестено, защото на следващата сутрин самият инспектор Лукянонок почука на вратата на Костоев. Изглеждаше уморен, но тържествуващ.

— Намерих! — обяви той.

— Какво намери бе? — сопна се Костоев.

— Вие не знаете ли?

— Какво да знам?

— А, значи не сте знаели — внезапно посърна Лукянонок и от тържествуващия му вид не остана и следа. — Добре тогава, ще ви разправя какво се случи. Пийнах няколко чашки, може би бяха повече, след това се върнах в стаята си да изпържа нещо във вашия тиган. Сигурно съм се унесъл, защото по едно време чувам някой да удря по вратата като луд, а в стаята пълно с пушек. Накратко казано, тиганът се беше стопил и бе подпалил килима и пердетата. Сигурно нямаше да се събудя, ако отговорничката на етажа не бе видяла да излиза пушек изпод вратата. Ето защо изчезнах тия три дни.

— Къде бяхте?

— Обиколих цялата Ростовска област да ви търся електрически тиган.

— Прахосахте три дни да търсите тиган, а задачата ви е да търсите убиеца — силно учуден се засмя Костоев.

— Чувствах се много виновен.

Шегите бързо се изтъркваха, нервите започнаха да се обтягат. Дори обикновено спокойният и самоуверен Яндиев изгуби самообладание и ако не го бяха удържали, щеше да се нахвърли върху ростовския следовател.

— Ти си от Ростов, убиецът убива децата ви. Два пъти ти казах да представиш писмен доклад и двата пъти ми се явяваш с празни ръце!

Когато четвъртият труп се появи на 2 септември 1989 година в една горичка близо до междуселска автобусна спирка, решиха, че това е дългоочакваният шанс. Както и предишните три, и това тяло бе силно разложено и не можеше да се посочи причината за смъртта.

Бързо установиха самоличността: Елена Варта, деветнайсетгодишна, с унгарско гражданство, студентка по животновъдство в Новочеркаск. Тя не бе скитница. Въпреки това налице бяха всички други белези на почерка на убиеца — гърдите, матката, носа и горната устна бяха изрязани. Когато намериха тялото, то бе голо и покрито с листа, сякаш с това убиецът целеше едновременно да го скрие и увековечи.

Може би раните по тялото на момичето, а може би мястото на престъплението — горският пояс, засилиха у Костоев чувството, че убиецът се е появил отново.

На едно дърво на трийсетина метра от трупа намериха две дълбоки резки. Убиецът ли ги беше направил? Кога? Защо? Дали у него не бе останало още от обзелата го ярост, след като бе свършил с младата жена? Изрязаха въпросната част от дървото за материално доказателство, въпреки че съществуваше много малка вероятност да успеят да съпоставят белезите от ножа по дървото с тези по тялото, тъй като то бе лежало на открито в продължение на две седмици, преди да го открият в края на август. А може би белият косъм върху полата на жертвата накара Костоев да прекрачи линията на съмнението. На шести септември 1989 година, четири дни след откриването на четвъртото тяло, Костоев официално отнесе случая с Елена Варга към операция „Горски пояс“.

 

 

Костоев трепна пред невинността на малкото момченце.

— Докато ме биеше отзад с пръчка, аз погледнах и видях как чичкото се напишка в панталоните си.

Бяха довели няколко деца при Костоев да ги разпита.

Всичките бяха казали на родителите си, че някакъв мъж, който работел по железопътната линия, ги хванал, като замеряли влаковете с камъни. За наказание ги накарал да си свалят панталоните и ги налагал с пръчка. Едни получили трийсет удара, други петдесет, а някои цели сто.

Макар че професионалният опит му говореше обратното, за миг Костоев почувства отново слаба надежда. От самото начало изготвеният за убиеца профил сочеше, че той вероятно пътува по работа. Едно от местата, където трябваше да го търсят, беше сред железничарите.

Тъй като Яндиев бе работил по транспорта, когато Костоев го изтегли при себе си, той бе идеалният кандидат да оглави лова за железопътния садист. Нещо обаче подсказваше на Костоев, че и той лично трябва да се заеме със случая. Започна да извежда деца-примамки в горичките около релсите, които минаваха покрай Ботаническата градина на Ростов, където няколкото деца бяха бити.

Костоев прекара часове с децата покрай линиите, наблюдаваше как те играят, как влаковете профучават. Така минаваха дните и седмиците.

Но садистът не се хвана на примамката.

Може би бе разбрал, че го преследват? Това бе една от общите черти с търсения от Костоев убиец: можеше внезапно и мълчаливо да изчезва.

Неочаквано садистът прояви наглостта си, като наби едно момче по време на най-напрегнатото търсене. Но той отново се изплъзна от преследвачите си и получил вече удовлетворение, потъна в бездействие.

Яндиев винаги е бил упорит, но сега това му качество щеше да му трябва повече от всякога, защото Костоев му бе наредил да открие въпросния тип, който действаше в неговата сфера — транспорта. А нямаше нищо по-лошо от това да се провалиш там, където те смятат за най-добър.

Неуморните обиколки и привидно непринудените разговори отново донесоха успех на Яндиев. Някои от железничарите споделиха, че май нещо не било съвсем наред с един от инспектиращите релсите служител. Беше едър, около петдесетте, неженен, странеше от хората. Яндиев му направи очна ставка с децата и те потвърдиха, че той именно ги е бил.

Костоев го разпита, но не се наложи да използва изкуството си, за да получи признанията му.

— Имам си проблем — каза мъжът. — Единственото, което ми доставя сексуално удовлетворение, е да бия голи детски дупета.

Той обаче твърдеше с убедителността на невинния човек, че няма нищо общо с онези убийства. Провериха кръвната му група, дадоха му купища конфискувани порнографски снимки, за да може да даде проба от спермата си. И двете не съответстваха, алибито му бе безупречно за всичките дни на убийствата. Оказа се, че е обикновен престъпник. Остана само да изготвят обвинителния му акт и да го изпратят в съда.

Още едно разкрито престъпление и още една пресечена надежда.

Дойде краят на декември. Буреносни облаци изпълваха необятното небе над степта от Сибир до Ростов. Заваля първият сняг за годината. Хората сложиха кожените шапки, някои дори спуснаха наушниците. Костоев пак трябваше да пише доклада за края на годината и да иска ново продължение. Той бе пристигнал в Ростов да оглави следствието през ноември 1985 година, сега бе краят на декември 1989 година. Повече от четири години, повече, отколкото бе продължила Втората световна война.