Ричард Лури
На лов за дявола (25)

Двадесет и трета глава

Може да е вярно, а може и да не е, че образът на убиеца се отпечатва в очите на жертвата. Едно обаче е сигурно — че образите на жертвите на Чикатило се бяха запечатали в паметта му. След цели дванайсет години за него не бе трудно да посочи снимката на първата си жертва — Лена Закотнова — сред множество снимки на деветгодишни тъмнокоси момиченца. Същото направи и с останалите си жертви, на повечето от които едва сега научаваше имената.

Чикатило показа същата великолепна памет за местата, никога не сгреши с повече от няколко метра, когато го отвеждаха на дадено местопрестъпление. Тези пътувания на милиционерски жаргон се наричаха „выводки“ — дума, която също така означава премахване на петна и разхождане на животни. Веднъж той излъга за едно място, но поради съображения, които си заслужаваха. Когато Костоев му каза, че семейството и най-близките му роднини са били изведени от Ростовска област и закарани на сигурно място, снабдени с нови имена и жилища, Чикатило призна, че първата си жертва не бил убил в тръстиките край реката, а в къщата си на улица „Граничния“ номер 26. Той имаше роднини в Шахти и се безпокоеше за тяхната сигурност. Сега, когато това вече не бе проблем, Чикатило реши да изчисти и този момент; педантизмът му бе една от характерните му черти, надживяла трансформациите на психиката му. Той дори бе започнал да разработва система за класификация на жертвите си. Всяка категория имаше свои инициали, като например ЛК — леко поведение, С — скитник, Ю — юноша, УИ — умствено изостанал. Той прикрепяше подходящата буква или комбинация от букви към всяка отделна жертва. Някои от тях имаха всичките — ЛКСЮУИ.

На 11 декември 1990 година, три седмици след арестуването му, Чикатило още веднъж изненада Костоев.

— Има нещо, което искам да запомните, Андрей Романович — каза Костоев. — След като приключи следствието, ще бъдете изпратен в Института „Сербски“ в Москва за продължително изследване. С вас ще се занимават висококвалифицирани и опитни специалисти. Ако тогава си признаете допълнителни престъпления, това ще има лоши последици за вас. Така че, ако сте извършили други убийства, сега е времето да си спомните.

Като че ли Чикатило само това чакаше — да бъде попитан, та извади от паметта нови единайсет убийства. Цифрата шокира и вледени Костоев. Това от своя страна означаваше още групи, разследвания, допълнителни ходения по различни места. На следващия ден Чикатило внезапно си спомни второто убийство — разюзданата Лариса Ткаченко с червеното яке, която бе закарал на левия бряг на Дон с надеждата за нормален секс.

Отначало той обърка датите, обяви убийството доста по-късно от действителната дата. Но след това си спомни, че го е извършил през 1984 година, когато започнал да убива, преди убийствата да станат за него „почти рутинни“, както той се изрази. Убийствата, изглежда, не интересуваха толкова много Чикатило, любимата му тема бе самият той. Беше започнал да пише дълго автобиографично есе, което Костоев с усмивка наричаше Чикатиловите „Талмуди“. Чикатило имаше и практически основания да пише. По този начин той изграждаше собствената си теза за невменяемост. Но Костоев знаеше също така, че нещата са по-сложни — Чикатило бе като омагьосан, както става с човек, чийто живот и деяния придобиват монументален интерес за други, до най-дребните им подробности.

По време на разпита Чикатило изясни някои от по-малките мистерии, като случая с намушкания с нож ствол на дървото. Той каза, че понякога ампутацията и оргазмът не го довеждали до пълно успокояване и затова трябвало да излива последните пристъпи на яростта си върху някое дърво.

Той обясни смисъла, който влагал при нанасяне на раните: устните асоциирал с половите органи.

— Доставя ми сексуално удоволствие, когато наранявам устни. — Той също така призна: — Изкарвах си беса за отмъщение върху гениталиите на жертвите.

Костоев беше уверен, че Чикатило не е достатъчно откровен при отговорите на определени въпроси. Както Сливко, и Чикатило имаше своя особена гордост. Сливко твърдеше, че в неговия фетишизъм нямало нищо фашистко. Чикатило се чувстваше неудобно да описва подробно канибализма си.

Костоев го притисна по този въпрос.

— Андрей Романович, жена ви даде показания, че често сте вземали със себе си тенджера или тиган, въпреки че не знаете да готвите. Близо до някои от жертвите бяха намерени следи от стъкмен огън.

— Обичам да гриза матки, те са тъй розови и еластични — призна Чикатило. — Но след това ги хвърлям.

— Не открихме нито една.

Чикатило сви рамене. Той не искаше да разкрие и тайните на умението си да прелъстява.

— Може би крия нещо магнетично в себе си, не знам. Просто им казвам: „Знам по-пряк път. Ела в дачата ми“.

Когато го закараха в гимнастическия салон на КГБ да бъде интервюиран и да заснемат на видео как демонстрира техниката си да омаломощава и убива жертвите си, Чикатило стана апатичен, почти разсеян. Преди беше описвал намушкванията с ножа като зверски и неконтролируеми, а сега безжизнено бучкаше куклата с дървения нож. Костоев разбираше, че и описанието, и демонстрацията на Чикатило са лъжливи. Много от раните бяха нанасяни мъчително бавно, други — с ярост, когато е лежал върху тялото на жена или дете, правейки, както той сам се изрази, „жалка имитация на половия акт“.

Продължи да си спомня за извършени убийства, докато броят им стигна 55. Говореше за тях, като че ли е отишъл да купи хляб. Костоев забеляза, че Чикатило подчертано използваше непряката реч и безличните граматически форми. Като че ли не той ги бе извършил, а нещо му се случило: гърлото му пресъхвало, обземали го някакви сили и тогава той, човекът, за когото синът му бе казал, че „пребледнява при вида на капка от собствената си кръв“, се превръщал в психопат, за когото кръвта била най-възбуждащата гледка.

Принудата го обземала по всяко време. Убил дори когато тръгнал да навести умиращия си баща — убил и когато тръгнал да присъства на делото на сина си за дребна кражба.

Костоев видя цялата работа малко по-другояче. Чикатило непрекъснато е търсел жертви, но е действал само когато е бил сигурен, че е в безопасност, дори ако е трябвало да чака с години.

До средата на декември Чикатило бе дал достатъчно твърди доказателства. Свикана бе пресконференция, за да се направи официално съобщение за залавянето и признанията. Имаше борба кой да обере лаврите, въпреки че началникът на ростовската милиция отдаде заслуженото на Костоев, като заяви, че той имал, „главната заслуга за разрешаването на случая“. На Костоев му направи неприятно впечатление, че ростовската милиция иска да се самоизтъкне повече, отколкото заслужаваше, особено като се има предвид, че през 1984 година бе арестувала Чикатило и го бе освободила, защото предпочиташе да смята, че вече е заловила убийците в лицето на групичката „слабоумни“. Дори не се бе сетила да вземе семенна проба от такъв потенциален заподозрян като Чикатило. Освен това досиетата за арестуването му не бяха предоставени на Костоев, докато той не ги изиска през ноември 1990 година. Костоев не беше сигурен дали това не бе резултат на грубо недоглеждане, или ростовската милиция съзнателно бе прикрила фаталните си грешки. И в двата случая той възнамеряваше да проведе разследване след осъждането на Чикатило.

През целия декември единствено Костоев разпитваше Чикатило.

— Как подбирахте жертвите си, Андрей Романович?

— Не ги подбирах по някакъв специален начин, само каквото паднеше подръка — каза Чикатило.

— Но вие никога не сте се спирали на мъже, стари жени или старци. Почти винаги подбирахте деца и скитници.

— Е да, щом така го виждате, значи е вярно — каза Чикатило, който проявяваше склонност да слага край на разискванията, като се съгласяваше. Но не винаги признаваше. Упорито твърдеше, че „никога нищо не е вземал за лично ползване от вещите на жертвите си“, и се чувстваше обиден от обвинения в кражба. Въпреки че бяха намерили сперма в устата на една от жертвите му, Чикатило отрече да ги е насилвал да извършват орален секс.

— Щеше да ме е страх да го направя, защото те бяха в такава агония, че всичко можеше да се случи.

В този случай Костоев трябваше със скърцане на зъби да признае, че логиката на живота бе на страната на Чикатило.

На 27 декември 1990 година на Костоев му предадоха дебелата папка с делото на Александър Кравченко, обвинен за първото убийство на Чикатило. Костоев обаче успя да прегледа папката едва вечерта, когато привърши с ежедневния разпит на Чикатило.

Костоев сложи новите си очила, от каквито вече се нуждаеше, и започна да чете. Кравченко бе осъден на смърт за изнасилване и убийство на деветгодишната ученичка от Шахти Лена Закотнова, но Върховният съд на Руската федерация беше намалил присъдата на 15 години. Това вбесило бабата на момичето — Вера Закотнова, която започнала да бомбардира правителствените учреждения с писма, в които изразявала възмущението си. Писала и до главния редактор на „Правда“, до Комитета на съветските жени и бе изпратила една много вълнуваща молба до Двайсет и шестия партиен конгрес: „Убиецът на моята внучка, Кравченко, измъчва детето и хвърля тялото й в река Грушевка. Тази отрепка на обществото, този никому ненужен човек, този звяр бе награден за заслугите си, като му подариха живота. Помогнете ми да премахнем това чудовище, тази отрепка от лицето на земята, този мъж, който вече е убил две момичета.“

Молбата й била чута. Съветска съдебна колегия отхвърлила смекчената присъда и възстановила първоначалната смъртна присъда. Решението било потвърдено от Върховния съд на Русия и от този на Ростовска област. Костоев бързо прочете част от молбата на Кравченко за помилване, написана четливо и с уважение.

Последният документ в папката представляваше лист хартия с много подписи и печати. Под грифа „поверително“ се четеше:

„Произнесената от съдебната колегия присъда по отношение на присъдата на Ростовския областен съд от 23 март 1982 година, с която се осъжда Александър Кравченко, роден през 1953 година, на смърт… бе изпълнена на 5 юли 1983 година.“

— Мръсници! — изрева Костоев. Той бе имал работа с истински убийци, чакащи изпълнение на смъртните си присъди, беше усещал тежестта на техния ужас, но те поне имаха утехата, че са виновни.

Костоев изскочи от канцеларията си и отиде в съседната стая, където друг инспектор работеше до късно като него.

— Дай една цигара — каза Костоев.

— Нали не пушиш, нали ги отказа?

— Дай една цигара — настоя Костоев.

След пет минути се върна и поиска още една.