Ричард Лури
На лов за дявола (11)

Девета глава

Макар и никой по света още да нямаше представа за мащабите на промяната, тя се усети веднага щом Михаил Горбачов дойде на власт през март 1985 година. Руската зима започна да отстъпва на бурната руска пролет. С привлекателния белег по рождение на темето и добре скроените си костюми, Михаил Горбачов излъчваше динамизъм и съвременност. Модерен комунист, а не поредният старчок с единия крак в миналото, а с другия в гроба.

Горбачов щеше да преустрои къщата на комунизма, чиито основи бяха положени от Ленин, но сградата бе проектирана и построена от Сталин. Колко обаче от носещите греди можеха да бъдат свалени без опасност за целостта на постройката?

За съветските граждани не бе необходимо да са ревностни читатели на вестници като Андрей Чикатило, за да усетят липсата на съобщение за победа на съветската армия в проточилата се повече от четири години война в Афганистан. Все още продължаваха да връщат в ковчези много руски момчета, а останалите живи се бяха отдали на наркотици, насилие или просто тихо бяха изгубили всякаква надежда. Може би беше достатъчно само да се подкрепя Куба с милиони долари на ден и да се хвърлят пари за различните въстания по света, може би Афганистан не им бе необходим? А в страната всички системи — от транспорта до правосъдието — като че ли се сриваха една подир друга.

Когато инспектор Костоев се зае да си стяга багажа в стая 339 на хотел „Ростов“, плачещата върба беше стигнала ръба на неговия балкон. Той си отиваше, но Казаков оставаше. Последният бе придобил навика да идва при Костоев в стаята му на чаша водка, замезена с шпроти, варено яйце, хляб или каквото можеше да се намери. Често се беше съветвал с Костоев по проблемите си, които го влудяваха. Ростовската милиция и Главната прокуратура не отстъпваха от позицията си, че арестуваните „откачалки“ са отговорни за извършените в областта над двайсет сексуални убийства от 1982 година насам. С всяко ново убийство те арестуваха поредната „откачалка“. А най-влудяващото бе, че тази им позиция се подсилваше от факта, че убийствата като че ли престанаха.

Казаков продължи войната си срещу ростовската милиция и Главната прокуратура, за да освободят умствено изостаналите младежи, но до май 1985 година не беше постигнат никакъв съществен напредък. Той бомбардираше Москва с доклади за явната посредственост на местната милиция и инспекторите, които утъпкваха местопроизшествията, губеха уликите и се задоволяваха с признания, които доказуемо са били изтръгнати посредством упражнени натиск и сила.

И най-елементарните брънки не функционираха. Милицията бе задължена незабавно да изпраща всички сведения за изчезнали лица на инспекторите от Главната прокуратура… Тя обаче не само че не изпълняваше това свое задължение, ами дори не си правеше труда да разследва случаите. За какво им е да търчи по следите на всеки избягал от дома си или скитник, след като си имаше двайсет и една годишния Юрий Каленик, умствено недоразвит дърводелец, който беше признал, че е извършил десет от убийствата, а другите били дело на приятелите му. Казаков знаеше, че истинският убиец се смее под мустак.

На 31 май 1985 година Казаков писа до своя пряк началник Наместников, заместник-главен прокурор на Руската федерация, че смята за необходимо „да се изпрати в Ростовска област компетентен следовател, който да прецени обективно всички доводи «за» и «против» във връзка с вината на Каленик“. Отговор нямаше до октомври — може би защото в Русия нещата винаги се придвижват със скоростта на охлюв, освен когато не се придвижват светкавично бързо, или защото е било решено да се изчака още малко с развитието на положението.

Така или иначе, на 25 октомври същата година се провежда съвещание на високо равнище с участието на главните прокурори на Съветския съюз, Русия и на Ростовска област, началника на съветската милиция и директора на милицията в Ростов. Дневният ред на съвещанието бе: „Изпълнението на мерки за подобряване разследването от страна на Главната прокуратура и милицията във връзка с убийствата на жени и деца в Ростовска област“. След множество взаимни прехвърляния на топки и обвинения, но и след задълбочено обсъждане се стига до решение: делото да се прехвърли „за по-нататъшно разследване на следователското звено към Главната прокуратура и да се оглави от висококвалифицирания следовател, специалист по разследването на сложни случаи на предумишлено убийство, другаря Иса Могамедович Костоев“.

Костоев присъстваше на съвещанието, но не взе думата. Знаеше, че това е един почти непосилен случай. Знаеше също така, че както Казаков бе написал в един от докладите си, разкриването щеше да бъде или дълго, бавно й мъчително, или, ако има късмет, много бързо.

На 10 ноември 1985 година инспектор Костоев писмено даде съгласието си да се заеме със случая (заведено под номер 18/59639-85) и веднага замина за Ростов.