Ричард Лури
На лов за дявола (19)

Седемнадесета глава

— Как се чувствате днес, Андрей Романович? — попита Костоев и протегна ръка към Чикатило, който се поколеба за секунда, преди да протегне своята.

Костоев разбираше, че това е рисковано, понеже през пръстите можеха да се предадат непредвидени импулси. Но ръкуването трябваше да му създаде допълнителна връзка с Чикатило, да спечели доверието му.

Чикатило трябваше да гледа на него като на единствената си надежда на този свят, като на дълбоко загрижен за него човек. Чикатило трябваше също така да вижда в него глупак, който би повярвал, че Чикатило не е измъчвал децата за удоволствие, а поради душевни терзания, коренящи се в детството му, дори при самото му раждането.

Чикатило не отговори на Костоев как се чувства, само кимна, за да покаже, че всичко е наред и че му благодари за вниманието.

Когато Чикатило седна, Костоев зае мястото си зад бюрото. Чикатило все още не го бе погледнал. Той си бе изяснил тази негова странност по време на разпитите, проведени със семейството му и негови колеги. Чикатило никога не гледал хората в очите, дори жена си. А това лишаваше Костоев от най-силното му оръжие — непоколебимия поглед, който предизвикваше очите на стоящия срещу него да не бягат, а смело да докажат, ако могат, честността си. Но той можеше да не откъсва от Чикатило втренчения си поглед, така че Чикатило постоянно да го усеща върху себе си. Но не бе същото, както ако го гледаше право в очите.

— Знаете ли, Андрей Романович — започна Костоев, — а гласът му звучеше приятелски и уверено. — Преглеждах списъка на жертвите ви, след като се разделихме вчера с вас. Трябва да си призная — не, разбира се, като инспектор, а като човек, че повечето от тях са били отрепки на обществото — скитници, курви, малоумни. Интересно ми е как те изглеждаха във вашите очи.

— Декласирани елементи — произнесе Чикатило с тих смях, който оголи горните му зъби. Костоев забеляза, че те са много изтрити. Обикновено се изтъркват долните. Той леко се усмихна на използвания от Чикатило марксистки термин.

— Лесно ли завързвахте разговор с такива хора?

— Не беше трудно — рече Чикатило и замълча. Явно се питаше дали не е признал нещо, което не е трябвало. — Те непрекъснато задяват хората за едно или друго, просят пари, храна, цигари, нещо за пиене. Често пътувах в командировки. Постоянно кисна по гарите и ги виждам как започват да пият още от сутринта. Винаги имат с какво да си купят шиш кебап от павилионите, а аз никога не съм имал толкоз пари.

Костоев долови оскърбление в гласа на Чикатило — човек, обиден от грозната несправедливост на живота.

— Значи често изпадахте в такива ситуации — обади се Костоев, за да поддържа разговора.

— Доста често. Пътувал съм из целия Съветски съюз. Виждал съм скитници навсякъде. Вечно се бият и вечно тормозят децата. Виждал съм ги как отиват в храстите и знаех какво правят там. А това ми напомняше за моята сексуална недостатъчност. И тогава се питах — дали такива отрепки имат правото да съществуват.

За първи път Костоев долови, че слуша вече гласа на Чикатило убиеца.

— Тези скитници — продължи Чикатило — изчезваха в горите край гарите. После намираха трупове покрай релсите. Вестниците пишеха за това и хората винаги говореха за тях.

Чикатило не можа да се насили да каже нещо повече. Костоев видя, че той предпазливо кръжи около въпроса за труповете в горите, но все още не е готов да признае ролята си.

Чикатило говореше в стила, в който бе написал вчера изявлението — нервно, на пресекулки. Това също можеше да е опит да се представи като изваден от умствено равновесие, но можеше да бъде и истеричната паника, която в такива случаи предшества признанията, когато заподозреният се бори с вътрешното желание да се освободи от тайните си.

— Дайте днес да спестим малко от времето, Андрей Романович. Защо да не хапнем тук в помещението? — предложи Костоев.

Донесоха им в стая номер 211 хляб, салам и кефир.

Трудно беше за Костоев да се храни при тази миризма. Още повече, след като бе видял горните зъби на Чикатило. Костоев трябваше да се насили да не изглежда притеснен. Единствената надежда да възтържествува справедливостта бе той да изиграе ролята си докрай.

Видя, че Чикатило има здрав апетит. Лакомо дъвчеше салама и жадно отпиваше от кефира.

Надзирателите, които наблюдаваха Чикатило през шпионката на килията му, бяха докладвали на Костоев, че мастурбирал, прикривайки се с вестник, зареял мечтателен поглед — без съмнение — в минали удоволствия.

Костоев не можа да открие и грам разкаяние у този човек. Това не бе учудващо, тъй като разкаянието не е нищо друго, освен последвало съчувствие, а Чикатило, както бе писал, не притежаваше такова чувство по отношение на извършеното.

След като се наобядваха, Чикатило поднови оплакванията си:

— Те постоянно тровеха атмосферата в работата ми. Имам се за нормален човек в професионално отношение. Но винаги ме уволняваха при първа възможност. Всички ми се присмиваха заради ужасната ми памет, от което много страдах. Трябваше винаги да нося химикалка и лист и да записвам всичко, за да не забравя.

Разбира се, това можеше да се провери в процеса на работата, но интересното бе, че Чикатило повдигна този въпрос. Какво искаше да докаже? Че страда от загуба на памет? Че умът му е бил толкова разбъркан, че не е можел да изпълнява и най-обикновените функции?

От други следователи Костоев научи, че Андрей Романович бил доста добре организиран, особено когато става въпрос за личните му работи. Оказа се, че през цялото време, докато е убивал, Чикатило доста лесно за съветските условия съумявал да получава и заменя апартаменти, а в последно време дори се развел фиктивно с жена си, за да му предостави държавата отделно жилище.

Това беше малко странно, тъй като единствената личност, чието мнение имаше някакво значение за Чикатило, бе съпругата му Феня. Той се безпокоеше какво мисли тя за него сега и какво ще стане с нея. Това му бе чувствителното място. То може би беше и причината, поради която Чикатило не успя да си спомни годината на сватбата им, когато Костоев го попита в деня на арестуването му.

— Опитвам се да помогна на жена ви и децата — каза Костоев, като реши да засегне отново този чувствителен въпрос, а чрез думите „опитвам се“ искаше да покаже, че нищо окончателно не е решено, че много зависи от самия Чикатило.

— Как е Феня? — колебливо попита Чикатило.

— Добре е, също и децата.

— Щях да съм си много добре, ако си бях стоял вкъщи при Феня.

Костоев кимна, за да покаже, че разбира, макар да знаеше, че този човек щеше да продължи да убива до деня на залавянето му.

— Имах и ужасни проблеми с апартамента на сина ми — започна отново Чикатило и в гласа му за пръв път се прокрадна някакво чувство. — Директорът на музикалното училище в Шахти и други от неговата пасмина решиха да построят външна тоалетна и частни гаражи в двора на сградата, където живее синът ми. Това ще затвори всичките му прозорци. За мен това е непоносима несправедливост и започнах да пиша оплаквания. Писах до Парткома, до Изпълкома, даже до председателя Горбачов. Цялата тази история съвсем ме извади от равновесие. А като прибавим и импотентността ми — не че това има кой знае какво значение, и артрита ми, всичките обиди… това на няколко пъти ме доведе до ръба на самоубийството.

И Чикатило избухна в сълзи.

Костоев разбираше какви са тези сълзи. Те не бяха предизвикани от разкаяние, нито бяха сълзи на самосъжаление. Това бе разпадането на психическата издръжливост на психопата, нещо дълго сдържано и изведнъж отприщено, нещо тъй естествено, както разхвърчаването на стърготини при рязането на дърво с трион.

— Хайде, наплачи се — каза Костоев топло, без нотка на присмех. — Това е добре за душата.

Чикатило спря да плаче, вдигна очи и каза:

— Изтощен съм. Доведете адвоката ми в понеделник и аз ще ви дам подробни и точни сведения за престъпленията ми.

Костоев се поколеба за миг. Затворникът обещаваше да направи подробни признания в понеделник, но в замяна искаше да има на разположение края на седмицата, за да се подготви. Костоев обаче разполагаше с десет календарни дни, за да осигури признанията. Събота и неделя бяха два от тези дни, така че му оставаха само пет. Един бърз поглед към Чикатило, който си бършеше очите, реши въпроса.

— Тогава до понеделник, Андрей Романович — каза Костоев и забеляза с леко безпокойство, че Чикатило е изоставил старческото си тътрене и чевръсто излиза от стаята.