Ричард Лури
На лов за дявола (4)

Втора глава

В момента, в който шестгодишният му доведен син притича и извика: „Татко, извадиха момиче от реката“, Александър Кравченко усети как му прималя. Ако момичето беше убито, милицията скоро щеше да дойде да го търси. Ако е било изнасилено и убито, щеше още по-бързо да дойде. Първото, което щяха да направят, бе да проверят дали в областта има мъже, съдени за подобни престъпления. И щяха да открият, че е бил осъден през 1970 година за изнасилване и убийство на момиче на неговата възраст тогава — седемнайсетгодишно. Щяха да видят, че му е била дадена максималната присъда за малолетен — 10 години. Щяха да установят, че след 6 години в трудов лагер е бил освободен на 12 август 1976 година и до края на присъдата си е извършвал работа, полезна за националната икономика, тоест в продължение на три години, единайсет, месеца и четири дни. Но може би нямаше да е необходимо да преглеждат досието му. Някой неминуемо щеше да си спомни: Кравченко живееше на около триста метра от мястото, където откриха тялото.

Не само синът му предаде новината. В Русия новините бързо се разпространяват от уста на уста. Вече се беше събрала тълпа от неколкостотин души на моста, под който намериха тялото в един часа на обяд на 24 декември. Забързаните милиционери винаги привличат тълпи след себе си.

Хората се блъскаха един в друг, протягаха вратове, крещяха и задаваха въпроси. Само няколко души можеха да видят как фотографът от милицията е приклекнал, за да улови под ъгъл момичето, така че на снимката да личи както завързаният около очите му шал, така и прободните рани по голия корем. Следващите снимки, направени по-късно в моргата, щяха да наблегнат само на раните от ножа, нямаше да покажат как главата виси наляво, нито как пълните устни са разтворени, сякаш пита нещо.

По същото това време Светлана Гуренкова преминаваше по моста над река Грушевская. Именно тя преди два дни беше наблюдавала с безпокойство как един възрастен мъж разговаря с момиче в червено палто. Светлана си проби път през тълпата и нейните най-ужасни съмнения се потвърдиха. По-късно същия ден тя уведоми милицията, че би могла да послужи като свидетел. Взеха името и адреса й.

Вечерта милицията дойде при Александър Кравченко. Той знаеше, че по закон могат да го задържат три дни или да го арестуват за десет. И в двата случая или щяха да му предявят обвинение, или щяха да го освободят. От голямо значение бяха точните въпроси, които щяха да му зададат след обичайните формалности.

— Име?

— Александър Кравченко.

— Дата на раждане?

— 23 февруари 1953 година.

— Месторождение?

— Украйна.

— Националност?

— Украинец.

— Образование?

— Гимназиално.

— Партиен член?

— Не.

След това последваха въпросите, които имаха същинско значение както за тях, така и за него.

— Къде бяхте вечерта на 22 декември?

— Прибрах се вкъщи от работа малко след шест. Шест и десет. Жена ми Галина имаше гостенка — Татяна Гусакова. Пуснах телевизора и погледах малко първата третина на хокеен мач. Те двете не обичат хокей и ме помолиха да го изгася. Така и направих. Тримата хапнахме и изпихме две шишета вино. Говорихме какво ще правим на Нова година. Татяна искаше ние с жена ми да прекараме с нея и съпруга й, но аз казах, че вероятно ще отидем при брата на жена ми. Около девет часа изпратих Татяна до тролейбусната спирка и след това се върнах право вкъщи.

Извади късмет. Имаше алиби, което щеше да бъде потвърдено не само от жена му, но и от друго лице. Трябваше само да ги извикат и да ги разпитат, независимо една от друга, за да се уверят, че казва истината.

Неизвестно защо обаче милицията прахоса трите дни, през които имаше право да задържи Кравченко, за да разпитва жена му Галина и приятелката им Татяна Гусакова. Всяка от тях каза едно и също: Кравченко си дошъл около шест часа, бил трезвен, погледали малко телевизия, след това тримата вечеряли заедно и изпили две бутилки вино. Приказвали за Новата година, за работа и пари, след което Кравченко изпратил Татяна до спирката. Татяна си спомни, че попитала Кравченко дали жена му няма да ревнува. Показанията съвпаднаха. Така че в края на тридневния срок, на 27 декември, милицията нямаше основания да не освободи Кравченко.

По същото време милиционерите отидоха в дома на Светлана Гуренкова и я поканиха да се яви в участъка на Октомврийски район, за да даде първоначалните си показания. Оказа се, че визуалната й памет е неимоверно добра, и художникът на милицията успя да скицира описанието й: висок мъж с приведени рамене, очила и шапка. Той се стремеше да съчетае рисунката си с думите й. Накрая получи одобрението й.

Копие от рисунката бе дадена на директора на училище ГПТУ-33. Директорът, на име Андреев, веднага разпозна един от учителите — Андрей Чикатило.

— Нито дума никому — предупреди милиционерът, преди да си тръгне.

Също на 27 декември двама милиционери, които проверяваха района около мястото на престъплението, намериха следи от кръв на улица „Гранична“ между разположените една срещу друга къщи с номерата 25 й 26. Те отнесоха в участъка проби от кръвта и попълниха необходимите формуляри за лабораторен анализ.

Оказа се, че къщата на улица „Гранична“ номер 26 е била придобита наскоро от Андрей Чикатило за хиляда и петстотин рубли. Повикаха го на разпит. Той дойде с жена си, която потвърди думите му, че бил прекарал цялата вечер вкъщи. Пуснаха го да си върви. Но подозрението остана. Съпругите често лъжат, за да спасят мъжете си. Кръвта сочеше към неговата врата. Директорът на училището, в което работеше Чикатило, го бе разпознал на скицата. Пък и съседите на Чикатило на улица „Гранична“ се били върнали от кино към девет часа вечерта в деня на убийството и видели, че в къщата на номер 26 свети. Зарадвали се, че по този начин техният съсед им е осветил пътя. Светлината останала да гори през цялата нощ и през целия следващ ден.

Решено бе, че си струва повторно да се разпита Чикатило, но не преди да се проучи миналото му.

Имаше още двайсетина други заподозрени, включително и дядото на убитото момиче, които трябваше да бъдат разпитани и проверени. Щеше да мине известно време, преди списъкът да се пресее и да останат само две-три имена.

* * *

Новата година не започна добре за Александър Кравченко. На седми януари той така злостно се скара с жена си, че дори я удари през лицето. Когато от носа й потече кръв, той я заведе на мивката и изми лицето й, без да забележи, че пуловерът му бе изпръскан с кръв. Двамата не се разбираха. Караниците бяха за пари. Но той не можеше да й каже истината — че докато не е изкарал присъдата си, няма да има много пари в джоба си. Тя не знаеше за това и нямаше защо да знае.

Добре, че поне милиционерите не го тормозеха. Нито дума от тях, след като го освободиха на 27 декември. Те се интересуваха все още от Андрей Чикатило. От служебното му досие стана ясно, че е бил учител в близкия град Новошахтинск, където срещу него имало няколко оплаквания, че закачал деца. В резултат на това бил уволнен. Освен това и в самия Шахти се получили няколко оплаквания, че мъж, отговарящ на описанието на Чикатило, е бил прогонван на няколко пъти от женските тоалетни в училищата. Чикатило беше извикан за допълнителен разпит.

С вид на засрамен примерен гражданин, който някога се бил поддавал на подобна ужасна слабост, той призна случаите със задяванията на деца, но сега, твърдеше той, благодарение на прекрасната си жена и любящите деца, успял да я превъзмогне. Заяви, че винаги е страдал от „полова недостатъчност“, но сега, на неговата възраст, тези неща имали все по-малко значение за него.

Но защо да му вярват? Прастара истина е, че ако някой някога е извършил нещо, той ще го направи пак. А фактите бяха силни — очевидката, светещият прозорец и кръвта.

И тогава, вечерта на 23 януари, Александър Кравченко извърши дребна кражба, което беше много рисковано за човек все още под действието на задочна присъда. Кражбата бе извършена от съседска къща.

Милицията претърси дома на Кравченко на следващата сутрин и откри откраднатите вещи на тавана. Кравченко бе арестуван на работното си място същия ден в три часа следобед, тоест на 24 януари.

Милицията не беше се занимавала с него, откакто го пусна преди цял месец. Сега той наново попадна в полезрението и ръцете им. Фактът, че един заподозрян в убийството на Лена Закотнова е бил арестуван по друго обвинение, веднага бе докладван на ръководителя на операцията — заместник-началника на милицията Чернатски, който беше наясно, че това убийство силно е разгневило града и трябва бързо да бъде приключено.

Той също така знаеше, че трябва да се надникне под повърхността, зад алибито, в самия характер на заподозрения. Чикатило може и да бе от тихите мъже с крадлива стъпка, които не са в състояние да удържат ръцете си далеч от гащичките на малките момиченца, но пък Кравченко бе осъждан вече за изнасилване и убийство. Тези престъпления той вече ги бе извършил. Много по-лесно е да се прекрачи прага втори път. Насочеността на милиционерското обучение се свеждаше главно до търсенето на аналогични престъпления в миналото на заподозрения — на света не съществуват по-сигурни улики. А и нямаше по-добро доказателство от личното признание на заподозрения.

Ако Кравченко бе убиецът, нищо чудно, че ще си осигури алиби — у дома с жена си и приятелката им, гледали телевизия и вечеряли заедно. Ако наистина той бе убиецът, това алиби трябваше да бъде оборено. А най-добрият начин да се изпробва истинността на едно алиби е, като подложиш заподозрения на натиск.

Заместник-началникът Чернатски взе решение: всички усилия да се съсредоточат върху Кравченко. Издаде ли се заповедта, машината бързо да заработва. Още на следващия ден пуловерът на Кравченко бе изпратен в лабораторията за изследване на петната от кръв. В управлението бързо се пусна слухът, че Кравченко сега бил главният заподозрян, че целта била да се разруши алибито му и да се стигне до самопризнание. Никакви заповеди не бяха необходими, хората знаеха какво да правят.

Преди да прехвърлят Кравченко от следствената килия в затвора, настаниха в килия номер 36 друг затворник — един главорез и наркоман на име Мирошниченко, за да бъде той там, когато Кравченко пристигне. Мирошниченко се водеше в списъка на милицията като неин активен платен „бияч“ под номер 7. Обясниха му какви са задълженията му и колко ще получи в случай на успех. Той винаги се радваше на възможността да изкара допълнително, а и не вреди да свършиш и някоя друга услуга на милицията. Едната ръка мие другата.

Междувременно кръвта от пуловера на Кравченко се оказа от групата на жертвата. Той обаче твърдеше упорито, че е невинен, че кръвта вероятно е от жена му, когато я ударил по лицето при скарване. Не му провървя обаче: оказа се, че жена му и жертвата са от една и съща кръвна група. А и спермата, намерена в тялото на жертвата, бе от същия вид като на Кравченко.

Въпреки че съкилийникът му го биеше безмилостно всеки ден при завръщане от разпит, Кравченко продължи да твърди, че е невинен. Това той правеше с непреклонната упоритост на истински невинните или истински виновните.

Но алибито на всеки убиец е по принцип фалшиво, а фалшивото алиби може да се обори. Жената на Кравченко Галина беше задържана като съучастничка в кражбата, за която бяха арестували съпруга й. Той вече беше признал, че я е извършил, и бе подчертал, че е действал сам. Милицията обаче знаеше всичко за тях — двойка обирджии, ограбвали заедно къщи, затова какво значение имаше дали тази кражба са я извършили заедно, или не. Милицията имаше основания да ги обвини и двамата за пет обира, извършени в периода между декември 1977 година и 23 януари 1979 година, на обща стойност на откраднатите предмети точно хиляда триста петдесет и осем рубли и четирийсет копейки.

Но когато Галина призна, че те наистина са вършили заедно кражби, тя с учудване установи, че онези, които я разпитваха — не следователи от Главна прокуратура, както законът го изискваше, а от милицията, изобщо не се интересуваха от самите кражби.

Те й казаха, че съпругът й е извършил изнасилване с убийство през 1970 година. Това й дойде като шок. И още по-шокирана остана, когато й заявиха, че я задържат като съучастничка в убийството на Лена Закотнова, за което обвиняваха съпруга й и което според тях било извършено в дома й. Доста труд положи милицията да я убеди, че съучастието в убийство е сериозно престъпление, за което се предвижда продължителен затвор.

Всичко беше ясно. Мъжът, с когото тя живееше и който в яда си я бе ударил през лицето, бе лъгал за миналото си и никога не й е казал главното, а именно че е изнасилил и убил едно момиче. Сега този мъж щеше да я повлече със себе си в затвора, тъй както я беше въвлякъл в кражби. Стана й ясно също така, че тя може да избегне затвора, ако предостави на милиционерите това, което искаха от нея. Всъщност те не искаха кой знае какво. Само да каже, че съпругът й се е прибрал вкъщи по-късно и не е бил трезвен, а пиян. Тя не искаше да го предаде, защото го обичаше. Но алтернативата бе дълги години затвор, а тя имаше дете.

Щом вече разполагаше с показанията на съпругата на заподозрения, че мъжът й се е прибрал вкъщи не в шест, а в седем и половина часа, и не в трезво състояние, а пиян, ставаше възможно по закон да задържат и другата свидетелка — Татяна Гусакова, по обвинение, че е дала фалшиви показания. Някои хора не могат да издържат дори и час в затворническа килия и Татяна беше от тях. Тя пищеше, крещеше и удряше по решетките. Милиционерите разбраха, че бързо ще се предаде.

Така че Татяна Гусакова не само промени показанията си, що се отнася до часа на завръщането на Кравченко и дали е бил трезвен, но и си спомни за някои полезни подробности във връзка с разговора им на тролейбусната спирка.

Той й бил казал:

— Таня, ще повярваш ли, ако ти кажа, че изнасилих и убих едно момиче.

— Престани с тия щуротии — отвърнала тя.

— Само се пошегувах — рекъл Кравченко.

Законът изискваше да се предостави възможност на обвиняемия за очна ставка с обвинителните.

— Ти да не си полудяла? — разкрещя се той на жена си.

Но дори в негово присъствие нито тя, нито Татяна Гусакова не промениха версиите си. Кравченко го завлякоха обратно в килията, за да получи поредната порция бой от съкилийника си. Сега, след като духът му беше прекършен, нямаше да чакат дълго да си признае, въпреки че двете свидетелки бяха задържани по-дълго, отколкото позволяваше законът, освободиха ги едва след очната ставка с Кравченко. През следващите седмици милиционерите редовно ги посещаваха, да не би да се отметнат.

На 16 февруари 1979 година, седмица преди двайсет и шестия си рожден ден, Александър Кравченко призна, че бил изнасилил и умъртвил Лена Закотнова. Разбира се, при такива емоционални обстоятелства спомените обикновено са смътни, та когато милиционерите му припомниха някои важни подробности, те всъщност му казваха онова, което той вече отлично е знаел. Самият той добави някои свои окраски — че бил пиян и паднал, а момичето дори дошло при него да му помогне да се надигне. Такива подробности на тях им допадаха. Призна също, че бил повърнал, след като я убил. Що се отнася до ножа, бил го хвърлил в реката. Може би дори тогава, когато е било късно за отстъпление, той е разчитал, че речното дъно ще бъде претърсено и че няма да намерят никакъв нож. Главното, което Кравченко знаеше, бе, че трябва да се подготви за съдебния процес — единственото място, където щеше да има възможността да каже истината и да му повярват. Поне побоят над него щеше да престане.

Но той не можа да осъзнае факта, че на първото признание се придава най-голяма тежест, вярва се на първоначалния отклик на душата да излее онова, което й тегне.

Заместник-началникът Чернатски беше доволен от резултатите и в съответствие с установената процедура нареди да се преустановят всички други разследвания и всички материали, нямащи връзка с Кравченко, да бъдат изчистени от досието.

Светлана Гуренкова се беше включила активно в милиционерското дирене на убиеца, след като даде показанията си, послужили за основа на съставената скица. Като всички други граждани тя беше силно разгневена от престъплението. За разлика от другите жители на Шахти обаче тя бе в състояние да направи нещо, за да предотврати това деяние, ако беше съобщила на милицията още същата вечер за мъжа, когото беше видяла, вместо да се качи на тролея и да се прибере у дома. И тя като всички остана доволна, когато научи, че убиецът е бил заловен, и поиска да отиде да го идентифицира.

— Ако има нужда от вас, ще ви повикаме — казаха й в милицията.

Нямаха обаче нужда от нея и не я повикаха. Не беше нужен вече и училищният директор Андреев, който бе разпознал Андрей Чикатило в милиционерската скица. Бяха му наредили след първия разговор да не казва нито дума на никого. Той остана учуден, че никой от милицията не го потърси отново, но не дотам, че да не се подчини на указанията.

На милицията сега й предстоеше да набави писмени документи. Съкилийникът на Кравченко — Мирошниченко, подписа клетвена декларация, че никога при никакви обстоятелства не е упражнявал физическо насилие над Александър Кравченко. Всякакви възражения в съда по този въпрос щяха да бъдат предварително парирани.

Вече имаха предостатъчно материал, за да изпратят делото в съда. Признанията на заподозрения, показанията на съпругата му и нейната приятелка, аналогичното престъпление, извършено преди години, съвпадащите кръвни и спермени проби… Нямаше основание да се прахосва време, за да се идентифицира единственият отпечатък от пръст върху ключалката на ученическата чанта на убитото момиче. Не беше задължително отпечатъкът да е на Кравченко, можеше да бъде на кой да е друг, например на дядо й. Така че всякакви други физически доказателства, несвързани с Кравченко, вече можеха да бъдат унищожени, за да не задръстват досието. Както се разкри по-късна, кръвта, намерена пред вратата на заподозрения Андрей Чикатило, изобщо не стигнала до лабораторията. Толкоз по-добре, на държавата й бяха спестени няколко рубли.