Ричард Лури
На лов за дявола (2)

Пролог

Преди да доведат затворника, главният инспектор Костоев провери за сетен път стаята за разпит. Харесваше я точно така — гола. На стената само една картина. Портрет на основателя на КГБ Феликс Дзержински с козята брадичка, с бдителни очи. Имаше и една каса, която намекваше за съхранявани тайни; нека затворникът се измъчва при мисълта какво ли има в нея. Едно бюро, на което щеше да седне самият Костоев, а перпендикулярно на него имаше Т-образна маса. Затворникът трябваше да седне във вътрешния ъгъл на Т-то, отдясно на Костоев.

По този начин в стаята не оставаше нищо за гледане, освен самия Костоев. Ако затворникът погледнеше към касата или картината, толкова по-добре. Защото те щяха да му напомнят къде се намира — не в какъв да е затвор, а в затвора на КГБ в град Ростов на Дон.

След напрегната битка с градската милиция, която искаше да задържи затворника в своя арест, инспектор Костоев от Главната прокуратура на Руската република спечели правото затворникът да бъде прехвърлен в затвора на КГБ. Въпреки че не беше обичайно Главната прокуратура да работи с КГБ, Костоев имаше солидни основания да наруши обичайната процедура. Той не желаеше затворникът да има причини да се оплаче след това от малтретиране. Някои от трийсет и шестте жени и деца, в чието убийства и сексуално канибализиране затворникът бе заподозрян, имаха роднини в ростовската милиция. Ето защо Костоев искаше той да бъде в изолация, за да се избегне евентуално отмъщение.

Затворникът бе поведен по коридорите на затвора на КГБ при стриктно спазване на традицията, наложена от незапомнени времена. Придружаващият го надзирател подрънкваше с ключовете, прикрепени към токата на колана си, за да предупреди надзирателите в другите коридори, че се приближава затворник. Същият не трябваше да вижда никого и никой него не биваше да го вижда.

Затворникът се тътреше бавно, почти като старец, с приведени рамене и редичка силно прошарена русолява коса. Мускулестият му удължен врат бе силно издаден напред. Беше висок мъж с едри ръце. Средният пръст на дясната му ръка беше бинтован. Приличаше точно на това, което беше — обикновен инженер в промишлеността, ревностен читател на вестници, дядо на своите внуци.

Инспектор Костоев почти не беше мигнал през последните три дни до арестуването. Всеки път, когато заспиваше, пред него се появяваше лицето на човека, когото сега щяха да доведат. Но не само притеснението и възбудата държаха Костоев буден. Както обикновено, за това имаше и далеч по-делнични причини. Нощта бе единственото време, през което можеше да се подготви за предстоящия двубой, какъвто щеше да е разпитът.

Три дни вече инспектор Костоев крачеше напред-назад из стая номер 339 на хотел „Ростов“, където живееше от години. Спретнат, четирийсет и осем годишен мъж с мустачки, с изискани обноски сред обществото, сега той беше забравил всичко, освен основната задача. През цялото това време той не излезе от стаята. Ако и да погледнеше през прозореца, не виждаше нищо. Всяка минута трябваше да бъде оползотворена за едно-единствено нещо — да се намери начин, както той се изразяваше, „да се влезе в душата на заподозрения“, да се опознаят логиката, надеждите и най-скритите му страхове.

От стотиците разследвани от него случаи само три пъти Костоев не успя да получи самопризнания. Естествено, тези три случая се помнеха най-лесно.

Но досега не беше разпитвал заподозрян като този, когото водеха в момента при него. Като заместник-началник на отдела за особено тежки престъпления, за Костоев убийствата бяха всекидневие, но по принцип това бяха действия, извършвани от професионални престъпници или от хора, обладани от алчност или ярост. Никога досега не беше срещал любящ дядо с внучета, който осакатяваше и убиваше за собствено удоволствие. Каква стратегия трябва да използваш, за да влезеш в душата на семеен мъж канибал?

Напрежението бе непоносимо през онези ноемврийски дъждовни дни, когато все още следяха заподозрения. Всеки момент можеше да стане провал. Ростовската милиция не един път вече бе доказала своята ненадеждност и некомпетентност. Той можеше да поиска съдействието на КГБ, които бяха майстори по следенето, но това щеше да отнеме време, тъй като трябваше да се изготви специална молба, която да мине през всички безкрайни канали на бюрокрацията. А времето беше едно от многото неща, с които инспектор Костоев не разполагаше.

Ако милицията допуснеше и най-малкото непрофесионално действие и заподозреният разбереше, че го следят, той можеше да им се изплъзне и да се обеси или да се хвърли под трамвая. А инспектор Костоев за нищо на света не искаше да се навреди на здравето на лицето, за което той беше уверен, че е убиец.

Силната му убеденост в това беше обратнопропорционална на оскъдните налични доказателства. Тази беше причината той да използва всяка секунда, за да обмисля стратегията, която би му донесла успех през следващите десет дни на разпит. Защото законът му предоставяше точно толкова — десет дни след арестуването на лице, заподозряно в извършване на престъпление. Успехът означаваше той да се сдобие с подкрепено от факти самопризнание, но ако убиецът излезеше на свобода, очакваше го съкрушителен провал.

И така, след три напрегнати дни и безсънни нощи инспектор Костоев изръмжа, както обичаше да прави, когато някой труден проблем отстъпеше пред волята и ума му. Той вече знаеше каква стратегия да предприеме, беше уверен, че е прав, защото стратегията му беше също толкова перверзна, колкото и самият заподозрян.

На 19-и ноември 1990 година той се сдоби със заповед за арестуване за следващия ден, който се падаше вторник. Костоев знаеше, че далеч не е в най-силна позиция: мъжът бе арестуван веднъж през 1984 година. Първият арест може да бъде голям шок. Човек може да изпадне дори във вцепенение, а в ума му да се появи някаква едва забележима пукнатина, която следствието да се опита с лост да разшири. Сега обаче ударът щеше да бъде омекотен от придобитата по време на първия арест опитност. И въпреки всичко, ако арестуването се извършеше внезапно и бързо, ако можеше да се разчита на сръчността на подбраните милиционери и на това, че те ще запазят мълчание, то тогава нервите на затворника биха могли да бъдат сериозно разклатени. Костоев щеше да използва максимално дори своите слаби места.

Заподозреният бе арестуван на 20 ноември 1990 година в град Новочеркаск, където живееше. Трима цивилни милиционери се приближиха към него на тротоара, поискаха му да се легитимира, след което му сложиха белезници и го вкараха в колата, без да проронят дума. Такива бяха Костоевите инструкции.

Двайсет и пет мили бе разстоянието от Новочеркаск до заемащата цяла пресечка сграда на улица „Енгелс“ в Ростов на Дон, в която се помещаваха както милицията, така и КГБ — с отделни входове, отделни крила и различни задачи. Шосето е право и равно, тъй като минава през степта. В този дъждовен ден в далечината едва прозираха високите дървета, предимно тополи и акации. Засадени в правоъгълни редици в края на 40-те години по времето на Сталин, тези тъй наречени „горски пояси“ имаха за цел да задържат снега и повеите, да предотвратяват ерозията. В тях обаче бяха извършени толкова много убийства, че търсенето на престъпника получи кодовото название операция „Горски пояс“. Сега наближаваше краят на тази осемгодишна операция, ако човекът на задната седалка наистина се окажеше търсеният убиец. Но милиционерите, извършили ареста, не можаха да бъдат сигурни в това. Те нямаха представа какво е известно на Костоев, ако той изобщо знаеше нещо. Единственото, което можеха да направят, бе да изпълняват заповедите и да пазят мълчание, докато колата се носеше през степта, а редиците дървета се сливаха с дъждовния ноемврийски мрак.

Задържаният трябваше да разбере, че тяхното мълчание не е случайно. То бе един вид послание до него от инспектор Костоев, че именно той ръководи всичко в случая. Смисълът на посланието бе: твоят случай е от особена важност.

Мълчанието обаче даваше на арестувания възможност да мисли, да подготви позицията си, да се опита да предугади ходовете на противника си. А това означаваше, че мълчанието на милицията има и друго значение: то беше сигнал, показващ увереността на Костоев — нека задържаният се готви колкото си иска.

С белезници на ръце той беше вкаран в Ростовското главно управление на милицията на улица „Енгелс“. Там го фотографираха в цял ръст, в профил, отблизо, в лице, обърнат наляво и надясно.

Наведен напред, стъпил леко на пръсти в поза, като че ли готов за скок, Костоев наблюдаваше арестувания, без дори да премигне. Гласът му кънтеше и показваше увереността му. Въпросите му не бяха просто въпроси, а заповеди, на които трябваше да се отговаря.

— Име?

— Андрей Чикатило.

— Дата на раждане?

— Шестнайсети октомври хиляда деветстотин трийсет и шеста година.

— Месторождение?

— Украйна, село Яблочное.

— Националност?

— Украинец.

— Образование?

— Ростовският университет, литература.

— Партиен член?

— Изключен от партията.

Чикатило замълча, замънка, започна да диша дълбоко. В това обаче нямаше нищо необикновено. През по-голямата част от разпита той бе съвършено спокоен.

— Кога сключихте брак?

— През хиляда деветстотин шейсет и някоя, не помня точно.

Този път Костоев замълча. Наистина невинен човек би могъл изведнъж да забрави кога се е оженил, засрамен от мисълта, че жена му ще научи за вкарването му в затвора. Но за сексуалния убиец бракът би могъл да бъде и крайно чувствителен момент.

— Месторабота? — рязко попита Костоев, сепнал се след мигновеното разсредоточаване на вниманието. След първия отговор Костоев беше накарал Чикатило да изреди всичките места, където бе работил през последните двайсет години. И къде другаде, къде другаде, къде другаде?

Сега най-важното беше Чикатило да се впечатли от силата и калибъра на човека, застанал срещу него. Костоев си знаеше цената и не се страхуваше да я показва открито, особено ако това можеше да му послужи за полезна цел, като например да сплаши заподозрения.

Той обаче не изгледаше сплашен, когато го въведоха в голямата кънтяща стая и в него изведнъж се прицелиха фотоапарати и погледи, дори пишещата машина спря да трака за миг. Може би малко стреснат, малко объркан, но едва ли паникьосан, че тайните му вече са разкрити.

След като го съблякоха гол и го претърсиха и след лекарските въпроси (Костоев през цялото това време стоеше малко встрани, но очите му не изпускаха затворника) Чикатило помоли разпитът му да започне на следващия ден, защото не се чувствал добре. Костоев даде съгласие.

Надзирателят дойде да вземе Чикатило едва след три часа следобед. Беше ли това също знак за увереността на Костоев? Той можеше да го задържи само десет дни и въпреки това беше готов да изгуби почти целия първи ден.

Инспектор Костоев може би чу тракането на ключове по катарамата. След минутка-две Чикатило щеше да е тук. Въпреки че вчера той му беше крещял, днес щеше да е много учтив. Шоковата фаза беше приключила. Настъпваше времето за разпит — тази най-опасна игра, в която щяха да участват те двамата, сами в празна стая, при залог свобода или смърт.

Нямаше да се упражни никакво насилие. Ни най-малък намек за физическа заплаха. Това бе стаята на КГБ за разпит, където духът се среща с духа.