Ричард Лури
На лов за дявола (18)

Шестнадесета глава

— Искам да ви предупредя за нещо, Андрей Романович — каза Костоев на втория ден от разпита, 22 ноември. — Като виждам, че се мъчите да отклоните въпросите, казвам си ясно: този човек е само един хитър престъпник, който се опитва да избегне наказанието, както направи през 1984 година. Така че или сте хитър престъпник, или човек с мания, която не сте в състояние да контролирате. Не бих очаквал такъв човек да ме лъже, ако го запитам дали е бил на дадено място. Така че не ме лъжете, Андрей Романович, когато ви питам дали сте били на 6 ноември на гара „Лесхоз“.

Чикатило не отговори. Силата му бе в пасивността. Но пасивността е и състояние на възприемане. Костоев можеше да подсилва думите си, да убеждава, че съпротивата е безсмислена, дори вредна. Това щеше да лиши Чикатило от единствената му надежда — да се озове в болница, вместо да получи куршум в черепа.

— Вероятно в детството ви е имало най-различни допринасящи фактори, които трябва да бъдат проучени. Уверен съм, че немалко институти ще имат интерес да ви проучват, защото, така или иначе, вие сте едно много рядко явление, Андрей Романович.

Изведнъж Костоев придоби усещането, че е сам в стаята. Сивите очи на Чикатило бяха станали като стъклени топчета, погледът съвършено празен, сякаш вместо човек пред него зееше пещерна кухина.

Никога досега Костоев не бе виждал подобно нещо. Наблюдавал бе хора, които се самовглъбяваха, като че ли вътрешно се съветваха за последен път със себе си, преди да направят признания. Но колкото и да бяха съсредоточени, те все пак присъстваха в стаята, личността бе изчезнала, но не и самият човек.

Няколко минути Костоев остана впечатлен от това преживяване, след това каза:

— Андрей Романович, на вас говоря. Знам, че всичко, което правите, е, за да избегнете да кажете истината. Но вече е много късно. Дълго, дълго пазихте тайната за себе си. Сега тя излезе наяве. Мълчанието ви е още един опит да избегнете това, което трябва да направите. А то е да признаете всички извършени престъпления.

Костоев обаче се убеди, че това е безсмислено, и също замълча. Нищо не можеше да направи, освен да вторачи поглед в Чикатило, който се беше свил в стола, с ръце на скута. Пръстът на дясната му ръка все още беше превързан. Ръка, ухапана от едно борещо се за живота си момче, ръка, която бе изтръгвала вътрешности на деца за лично удоволствие.

Това напомни на Костоев, че всеки миг трябва да е нащрек. В никакъв случай не можеше да допусне и най-малка проява на озлобление към Чикатило, както не можеше да разкрие, че притежава само оскъдни доказателства.

Сребристият ореол започна да се връща в Чикатило, очите му не бяха вече безизразно сиви. И миризмата се върна.

— Разисквахме необходимостта да направите пълно признание — каза Костоев, като видя, че арестантът отново внимава.

— Бих искал да напиша изявление до Главния прокурор — каза Чикатило.

Костоев му подаде химикалка и лист хартия, но остана в стаята, докато Чикатило пишеше.

Костоев не очакваше много, най-малко се надяваше на пълни признания. Но за него беше важно, че успя да отклони Чикатило от пътя на категоричното отричане, който винаги като магнит е привличал престъпниците.

Чикатило пишеше бързо, на изблици, почеркът му бе ситен, подскачаше като сеизмограф. Когато свърши, той се подписа и подаде листа на Костоев.

„Бях арестуван на 20 ноември 1990 г. и оттогава съм в затвора. Искам откровено да кажа какво изпитвам. Намирам се в състояние на дълбока депресия. Признавам, че съм извършил някои действия и че имам анормални сексуални влечения. Навремето прибягвах до помощта на психиатри, защото страдах от главоболие, загуба на памет, безсъние, сексуални нарушения. Но лекуването не даде резултат. Имам жена и две деца. Импотентен съм. Хората ми се присмиват, защото нищо не помня. Не се усещам, че често си пипам гениталиите. Казаха ми за това доста по-късно. Чувствам се унизен. В службата ми се присмиват. От дете се чувствам болезнено потиснат и измъчен. Като ученик бях подут от глад и ходех облечен в парцали. Всички ми се подиграваха. Толкова наблягах на ученето, че понякога губех съзнание и припадах. Имам висше образование. Исках да докажа възможностите си в работата и се отдадох изцяло на нея. Хората ме ценяха, но след това ръководството започна да се възползва от слабия ми характер и ме насилваше да напускам без причини. Това се случи нееднократно. Оплаквах се на по-вишестоящи инстанции и силите ми просто се изчерпаха. Позорно ме уволниха. И то не веднъж. Сега, когато съм на възраст, сексуалната страна на нещата не е толкова важна за мен. Проблемите ми са от душевно естество. Отново се съсипах да пиша оплаквания до Москва за онези свине, които засенчиха къщата на сина ми, като построиха външна тоалетна и частни гаражи. За колко от всичко това мога да бъда държан отговорен? При перверзните полови актове изпитвах чувство на ярост и бях невъздържан. Не можех да си контролирам действията. От дете съм се чувствал непълноценен като мъж и човек. Това, което направих, не бе за сексуално удоволствие. По-скоро за дълъг период от време получавах някакво умствено и душевно успокоение, по-специално, след като гледах на видео различни сексуални филми. Това, което направих, го извърших, след като гледах видеофилми за перверзен секс, жестокости и ужаси.“

Костоев се изненада, когато разбра, че е направил такъв дълбок пробив. Чикатило все още не беше готов да назове действията си с истинското им име, описваше ги с думите: „Това, което направих…“ Той вече не отричаше категорично престъпленията си, а бе започнал да ги обяснява и оправдава.

Ясна бе новата му позиция. Той се бе съгласил, че душевното заболяване му предоставя „изход“, и стигна дотам, че написа още в началото на декларацията си, че бил търсил помощ от психиатри. След като бе заел такава позиция, Чикатило трябваше да твърди, че не е бил тласкан от желание за сексуални удоволствия, а от мания извън неговия контрол.

Чикатило бе описал живота си като низ от несправедливи обиди и провали. Това също беше добре. По този начин той се оправдаваше, но не отричаше. Пробивът бе направен, сега трябваше да се вкара клин и да се разширява отверстието.

— А сега, Андрей Романович, време е да ми разкажете за първото си убийство.

— В момента не се чувствам много добре — каза Чикатило. — Бих желал да отложим това за утре.

Костоев се съгласи, защото беше повече от доволен от получения за деня резултат. Освен това той разбра, че дори Чикатило намираше престъпленията си за неописуеми.