Ричард Лури
На лов за дявола (8)

Шеста глава

Чикатило бе свободен.

Каквито и съмнения да го бяха преследвали през трите години, разделящи първото убийство от второто, сега те бяха разсеяни. Тези съмнения и въпроси произтичаха от възможностите пред него — да си признае, да се покае или да продължи. Ала Чикатило вече бе направил своя избор в топлата септемврийска нощ на левия бряг на Дон, когато писъците на умиращото момиче можеха отдалече да бъдат сбъркани с любовни охкания.

Макар и освободен от двойствеността на съмненията, той бе по силата на перверзните парадокси, белязали същността на неговите действия, по-двойствен от всякога.

Покорният асексуален съпруг сега бе още по-покорен и асексуален. Той правеше всичко, което любимата Феня му нареждаше. Е, не съвсем. Тя бе здравенячка, експанзивна на фона на неговата сдържаност, приказлива на фона на неговата мълчаливост и все по-често искаше от него удоволствията на леглото, отколкото единия път на три месеца, което той намираше за предостатъчно. А това водеше до остра размяна на думи.

— Животът ми с теб е като живот с празна стена — казваше тя.

— Проблемът ти е, че си станала дебела и мързелива — парираше Чикатило. — Да ти докарам ли един жребец?

Нейният Андрей така и не й прости направения аборт. Той винаги бе искал много деца, но тя твърдеше упорито, че не могат да си позволят повече от двете деца, които имаха. Феня мислеше, че ще го победи, като го попита дали не е станал религиозен. А той отвръщаше, че му е омразна мисълта за лекарите, които са бърникали из вътрешностите й, за да убият тяхното дете. Оттогава нещата между тях се промениха.

Не би могъл да бъде упрекнат в прекомерна похотливост. Тя бе забелязала това още през първата им брачна нощ, когато — по неговите думи — „му беше необходима нейната помощ“. Феня обаче прие това като поредното доказателство за неговата свръхчувствителност и срамежливост — качества, които я бяха привлекли към него от самото начало. Пък и не можеше да бъде обвиняван, че пие и пуши като повечето други руски съпрузи. Той никога не искаше нищо за себе си, нямаше нищо против да носи едни и същи дрехи през цялото време. Единственото му увлечение бяха вестниците, но и тук той понякога спестяваше, като ходеше да ги чете в местната библиотека. Беше човек с обикновени вкусове, обичаше сурови яйца и сельодка, беше сериозен и не си позволяваше никакви волности, освен някоя партия шах.

Никой не можеше да обвини нейния Андрей, че не е дал своя принос за строителството на комунизма. Статиите, които написа за вестника, така впечатлиха редактора, че той му предложи да го назначи на щат. В института по марксизъм-ленинизъм Андрей се беше специализирал в международните отношения. Ако искате да знаете какво става по света, съпругът й бе човекът, когото трябва да питате. И като баща не търпеше никакъв упрек. Никога не посягаше на децата. Никога не им повишаваше глас. Радваше се на тяхното безмерно уважение, те винаги се смълчаваха, когато баща им четеше вечерно време вестниците. Естествено, понякога синът им се оплакваше, че татко им нямал чувство към красотата и хубавите вещи. Но децата не разбират, че баща им е човек на мисълта, с дипломи по руска литература, съобщително инженерство и марксизъм-ленинизъм. Техният татко бе постигнал големи успехи в живота — от мужика до интелигента в продължение на едно-единствено поколение. От едно ужасно детство до спокойния семеен живот. Децата се родиха в добри времена и нямаха понятие какво означават думи като „глад“ и „война“. Но за хора, прекарали детството си в Украйна по време на нацистката окупация, нямаше други думи с по-страшно значение.

Андрей Чикатило добре познаваше децата и ги обичаше. Понякога ги обичаше повече, отколкото трябва, както се случи през седемдесетте години, когато се пусна слухът, че опипвал малки момиченца. Феня не го вярваше. Не можеше да е вярно, той бе почти импотентен, не бе в състояние да задоволи дори нея. Въпреки това той си бе признал, че е опипвал някои деца по непозволен начин. Това обаче бе преди много години и, както се казва, дори и слънцето си има петна.

Чикатило обърна страницата на вестника и тя прошумоля в тишината на кротката домашна вечер. През октомври бяха убили Садат. Социалистите бяха спечелили изборите в Гърция. Промосковските комунисти се провалиха в Гърция, но това се очакваше, понеже противоречията в гръцкото общество още не бяха достигнали критичната точка.

В средата на октомври Брежнев обяви, че поради лошото време, продължило вече трета година, изхранването си остава най-големият проблем на страната. Самият Брежнев не изглеждаше добре, подпухнал от болести и лекарства. Носеха се слухове, че известната лечителка Джуна редовно посещава Кремъл и че само нейната сила крепи ръководителя. А войната в Афганистан не доведе до бърза и безспорна победа, ето вече втора година продължаваха, боевете. Добре, че поне положението в Полша се стабилизира. На 13 декември „Солидарност“ бе смазан и в страната се въведе военно положение.

Чикатило заспиваше веднага, спеше непробудно и никога не сънуваше. И макар че писъците на момичето и лекотата, с която прегриза зърното на гърдата й, преследваха съзнанието му, това не го подтикна към нови действия. Така минаваха месец подир месец.

Необходимо е време за ензимите на човешката психика да раздробят на съставните им части трансформационния опит и да изградят второ „аз“. Особено когато тази втора природа е толкова различна от първата. Едната пребледняваше при вида на кръв, другата се опиваше от нея. Едната тръпнеше и се свиваше при вида на спринцовка, другата бе способна да забие нож в корема. Едната бе беззащитна пред най-малката обида, другата отмъщаваше с човешки живот за нанесена обида.

Двете „аз“ обаче имаха и много общо. Те деляха едни и същи спомени, едно и също тяло, едно и също име. А може би имаше и трети Чикатило, който виждаше другите двама и знаеше, че може да бъде и единият, й другият. Чикатило се бе разделил като амеба, но все още се задържаше в мембраната на една-единствена самоличност.

Всичко това отнемаше време. Дните за него, както и за всички останали, бяха белязани от работа, дом и сън. В работата нещата не вървяха на добре. Започна да се чувства отново като отровен. Хората го опознаха и започнаха да странят от него. Не беше представителен, никога не гледаше събеседника в очите. Мъжете, а и жените не харесваха начина, по който той държеше едната си ръка на хълбока. Имаше нещо женствено и в отпуснатите му рамене и това също не им допадаше. Дори в армията му се присмиваха заради телосложението, казваха му, че приличал на момиче. Не му стига това, ами един ден, когато се шмугна в гората да пусне една вода, взе, че се отдаде на мастурбация. Сержантът обаче го видял. Когато Чикатило се върна при войниците, всички избухнаха в смях и го отрупаха с разни срамни имена. А той не беше дори забелязал сержанта, толкова бе заслепен от удоволствието на самозадоволяването. Очите и половите органи отново го бяха подвели. Още не беше започнал да носи очила, защото се страхуваше да не го кръстят „очилатко“. Едва когато се ожени за Феня, се престраши да сложи очила.

Но ако хората отново щяха да тровят живота му с коси погледи, подхилквания и интригантство, той не беше длъжен да търпи всичко това, въпреки че подобни обиди го правеха мълчалив и бездеен. Той бе станал майстор на писането на официални оплаквания. Като всяко изкуство, то имаше, поне за създателя си, терапевтичен ефект.

Първото си писмено оплакване написа още като войник по повод шамара, който му залепи един офицер, макар че по-късно самият Чикатило призна, че това е бил най-добрият начин да се изтрие глупавата усмивка от лицето му.

Докато служеше в армията, Чикатило подаде молба за встъпване в партията. Не от кариеристични съображения, както презрително се изрази, а от „истински съветски патриотизъм“ и поради „несломимата си вяра“ в неминуемата победа на комунизма по цялото земно кълбо. Момчето, което бе начертало картата на света и на всяка страна бе заболо флагче с името на водача на комунистическата партия, младежът, който бе марширувал и пял по-въодушевено от всички останали, че „ний ще умрем храбро в борбата за тази победа“, бе прието през 1961 година на двайсет и пет годишна възраст за член на комунистическата партия на Съветския съюз.

Сам предложи услугите си и отделяше от времето си да издава стенвестници, да бъде в партийния изпълком по въпросите на физическата култура и спорт, да инспектира училища. Страстта му не утихна дори след като се ожени. Понякога се връщаше толкова изтощен, че Феня възкликваше:

— Приличаш повече на умрял, отколкото на жив, за какво се трепеш?

Но той не можеше да сподели с нея какво бе научил вече за самия себе си — че по-добре тялото и желанията му да се изтощават с полезна дейност.

През 1981 година се навършиха двайсет години от членството на Чикатило в КПСС. Беше доказал своята преданост чрез действия, вярна служба и саможертви. Партията го свързваше със света, със събитията вътре в страната и на международната арена и им придаваше значение. Фактът, че през 1982 година французите бяха решили да поставят голяма част от икономиката си на социалистическа основа, не бе изолирано събитие, а част от великото диалектическо действие на историята. А когато след петнайсет години, начело на КГБ, Юрий Андропов подаде оставка и отиде на партиен пост, това означаваше само едно — че го гласяха да смени Брежнев, който напоследък едва се дотътряше до подиума.

Андропов щеше да влее нова сила в живота. А това щеше да ускори неизбежната победа на комунизма. Предстоящата смяна на ръководителите позволи на Чикатило да се унесе в една от своите предпочитани фантазии, да си представя как Той, неговата талантливост и неговата преданост най-сетне получават признание и той — другарят Андрей Романович Чикатило, е човекът, когото молят да поведе Съветския съюз към светлото бъдеще!

Първите две убийства на Чикатило носеха всички белези на забързаната случайност, както често става с началните опити. Намеренията му и в двата случая може би бяха сексуални. Той знаеше, че писъците на ужасените момичета го възбуждат, но не бе разбрал, че именно убийството с цялата си драма е за него върховният полов акт. Сега вече знаеше.

Знаеше, че съществуват не един, а два свята, различни един от друг, както са различни плътта и рентгеновите лъчи.

Той притежаваше властта, произхождаща от тайното знание, което имат единствено убийците.

Дотогава не бе и подозирал за съществуването на тази власт и това тайно знание.

Сега обаче знаеше и искаше да научи още.

Макар че първите две убийства бяха само груби скици, те вече съдържаха всички елементи, с които впоследствие щяха да се отличават убийствата на Чикатило — страх от очите, страх от гениталиите. Първото си убийство на деветгодишната Лена Закотнова извърши, като я удуши и мушка с нож, макар че й бе нанесъл само три рани, които не я бяха умъртвили докрай. И все пак откри оръжията и начините. С разюзданата Лариса Ткаченко бе усвоил ритуала — искрения опит за нормален секс, провала, оскърбленията, убийството, сексуалния канибализъм и погребалния ритуал, измислен от самия него.

Ала изумителното прераждане щеше да се осъществи между второто и третото убийство. Бързото и неизпипаното стана съзнателно и преднамерено усложнено. Убиецът се бе оформил напълно и по съвпадение на съдбата периодът между второто и третото убийство бе точно девет месеца.

На 6 юни 1982 година той предума едно дванайсетгодишно момиче да отиде с него в гората недалеч от една крайна и запустяла спирка, където автобусите винаги се повреждаха, винаги закъсняваха. Съветската система все така му помагаше. Не ти трябва много, достатъчно е да зададеш най-обикновения въпрос:

— И вашият рейс ли закъснява? — И вече можеш да започнеш най-обикновен разговор. Той умееше да разговаря с децата. Бил е учител, беше и баща на две деца.

По-късно никой не обърна внимание на високия мъж с очила и чанта, който излезе от гората и се запъти към спирката, където се сля с тълпата. Хората бяха или много уморени, или много раздразнени, за да ги интересуват такива подробности. Ставаше все по-трудно да се намери хляб, мляко, картофи, автобусите вечно се повреждаха.

И Чикатило не обърна внимание на чакащите, само колкото да провери дали някой не го наблюдава. Цветовете му се сливаха със сивото и кафявото на тълпата, вестникът му — с другите вестници. Почти всички носеха някакви торби, като се започне от плетените мрежи, наричани на руски „авоськи“ (тоест може би ще намерят нещо в магазина), и се стигне до евтините пластмасови чанти, носени през рамо, на някои от които имаше изписани чужди думи на английски или френски. Чантата му не бе по-различна, само че вътре имаше влажни от прясна кръв дрехи, понеже бе намушкал момичето не три пъти, както при първия случай, а четирийсет и един пъти.

Нищо чудно да е повярвал в старото суеверие, според което лицето на убиеца се отпечатва в очите на жертвата. Нямаше никакво намерение да рискува, а и не харесваше очите. Никой нямаше да различи неговия образ в онова, което бе останало от очите на момичето.

Партията и съветската система възнаграждаваха преданите на делото. В края на юли 1982 година старшият доставчик инженер Андрей Чикатило, който напоследък страдаше от артрит в коляното, прие предложеното му комбинирано лекуване и почивка в работническия курорт в град Краснодар.

Ала Чикатило не се възползва от тази конкретна придобивка на съветската система. Той предпочете да пътува от гара на гара, да спи по пейките заедно с други чакащи пътници, да ползва клозетите, които представляваха само циментова плоча с три дупки, без вода, без тоалетна хартия, без прегради помежду им. Наблюдаваше как скитниците, пияниците и проститутките прекарват живота си свободно, сред смях и грубовати шеги, и чакаше някоя от тях да се отдели от стадото. Това бе неговата почивка, това бе неговата терапия.

За три седмици отне три живота. На четиринайсетгодишно момиче, деветгодишно момче и шестнайсетгодишно момиче, последвали го в гората. Ако в очите им би могъл да се отпечата някакъв образ, това щеше да е образът на убиеца, изпаднал в екстаз, както е отгоре им.

Олег Подзнидаев бе първото момче, което Чикатило уби, и с това установи прецедент и система. Той нападаше момчетата веднага щом се окажеха сами в гората: един зашеметяващ удар, връзваше им ръцете, нанасяше няколко плитки удара с нож, за да установи контрол.

Когато самият Чикатило беше малък, привиждаха му се героични видения за партизани, борили се срещу нацистите в горите край родното му село. Партизаните имали един израз — да вземеш „език“, което означавало да заловиш враг и да го накараш да проговори. Сега във фантазията на Чикатило той бе партизанин и строгият командир му бе наредил да закара „езика“ в града, да го върже и да го намушка с ножа си.

Когато Чикатило нареди на първото момче да си покаже езика, то се подчини и инстинктът за самосъхранение го накара да превъзмогне ужаса и отвращението си, когато Чикатило налапа езика му. Момчето бе израснало на улицата и знаеше какво искат тези възрастни педерасти.

Но не и този. Зъбите, откъснали зърно на гърда, сега отхапаха език.

Освен това Чикатило отряза и отнесе със себе си половите органи, както щеше да постъпва от сега нататък с почти всички момчета, които щеше да убие.

Жена му се изненада, че видът му с нищо не е по-добър след продължителната почивка, но дългите безсънни нощи по гарите и драматичната страст при трите убийства го бяха изстискали и зашеметили. Най-добре се почива вкъщи след работа, когато жена му подготвя вечерята, а той чете вестниците.

Въпреки усилията на науката и окултните тайнства Леонид Брежнев почина на 10 ноември. Цялата страна се почувства неловко при вида на огромното количество медали, с които Брежнев сам се бе наградил, и всеки един, както бе комунистическият обичай при погребения, положен на отделна възглавничка от алена коприна. Два дни по-късно, както се и очакваше, бившият шеф на КГБ Юрий Андропов взе в ръцете си управлението на партията и страната.

На 11 декември, в самото начало на властването на Андропов, Чикатило извърши своето седмо и последно за годината убийство. Чакаше на автобусната спирка, отиваше да погостува на тъща си. Оля Столмачонок, десетгодишна ученичка по музика, се прибираше у дома.

Нейната смърт бе най-ужасната за тази 1982 година. По тялото й бяха открити повече от петдесет пробождания с нож, няколко в очите и нещо, което не бе правил досега — жестоко изтърбушване.

Седем деца послушно го бяха последвали в гората, понеже Чикатило умееше да разговаря на техния език. Защото и той, и те бяха изпаднали в една и съща беда — закъсняващ автобус или влак, а всички опити да научат от отговорниците на спирката или гарата докога ще чакат биваха посрещани с ругатни и безразличие. Защото толкова малко стигаше, за да възбуди интереса им — обещание да им посочи по-пряк път, да им покаже филм на видеото, да им обещае вкусна храна.

Но същинската причина бе в прозорливостта на младите. От пръв поглед им ставаше ясно що за човек е — безпомощен и беззащитен. Те просто го поглеждаха, виждаха и знаеха. Тръгваха с него, защото го бяха видели такъв, какъвто бе — един беззащитен човек.