Ричард Лури
На лов за дявола (16)

Четиринадесета глава

Дори обръгналият Костоев не можа да понесе гледката. Но въпреки това остана клекнал до тялото на момчето, покрито с миналогодишни листа. То беше почти голо, панталоните му бяха увити около единия глезен. Нямаше съмнение, че това е дело на техния убиец. Никой друг не нанасяше такива зверски рани. Убиецът бе станал още по-жесток. Не само бе измъчвал детето, като го мушкал с нож в гърлото и гърдите, не само бе нанесъл удари по тялото и след смъртта — това лесно се установява, тъй като такива рани почти не кървят, не само бе изрязал гениталиите и избол очите, но този път бе разпрал тялото и с голи ръце бе изтръгнал сърцето и червата.

Най-ужасно за Костоев бе захвърленото до тялото парче от дебелото черво. Същевременно то го наведе на една мисъл. Тъй като бе почти сигурно, че в червото ще открият сперма, означаваше ли това, че като го е изрязал, убиецът е искал да ги затрудни при определяне на спермената група?

Костоев не можа да се сдържи повече, стана и се оттегли настрани. Яндиев и другите продължиха да изследват мястото, но не откриха нищо особено. Тялото бе намерено от мъж, който разхождал кучето си в Ботаническата градина. До появата на Костоев, неговия екип и милицията мястото беше безнадеждно утъпкано от любопитни минувачи.

Беше ранно утро в началото на март 1990 година, ситен студен дъжд разкалваше земята. Костоев изпитваше омраза към себе си, задето още не е хванал убиеца. Чувстваше се виновен за последното убийство. Но независимо от всичките душевни терзания и самобичуване изпитваше и известно удовлетворение, дори вдъхновение от факта, че убиецът отново се появи в Ростов.

Костоев също така бе уверен, че друго едно момче, убито в Шахти в началото на годината, е жертва на техния убиец. Тялото бе намерено след повече от месец и разложението породи съмнения, които сега бяха разсеяни. Четирите трупа от предната година можеха да бъдат видени в друга светлина. Убиецът вероятно бе възобновил действията си преди близо година.

Костоев се върна при тялото, фотографите привършваха със своето меланхолично изкуство. Размени поглед с Яндиев, чиито зелени очи блестяха със същата увереност, като на Костоев.

— На колана на панталоните има написано някакво име — каза един от присъстващите.

— Проверете всеки, който работи в този парк, всеки, който разхожда куче, всички, живеещи в околността, всяка къща, всеки член на семейство, всяко училище, всеки доклад за изчезнали лица, най-близката гара, централната гара, с една дума: всичко! — нареди Костоев.

Като се върна в службата си, провери при нощния дежурен дали има съобщения за извършени престъпления и необичайни инциденти.

— Обадиха се много хора да кажат, че видели „летящи чинии“ над Ботаническата градина — докладва дежурният.

— Сериозно ли говориш? — попита Костоев.

— Всичко е записано — посочи дежурният дневника.

За секунда Костоев си помисли, че е сгрешил, като си е представял убиеца като демон от старинния свят на фолклора. Може би той е от друга планета и извършва някакъв вид изследване върху хората, както те правят с животните. Но мисълта проблесна само за миг, по-скоро като доказателство за необикновеността на цялата тази история. Разбира се, че убиецът беше човешко същество, доколкото това определение прилягаше на съществото, убило тъй садистично момчето в Ботаническата градина.

Служителите наистина се заловиха здраво за работата. Сега всеки искаше да хване убиеца — и милицията, и следствието, заради честта и повишенията и най-вече за да се сложи край на проклетата история.

Момчето бе незабавно идентифицирано. Казваше се Ярослав Макаров, единайсетгодишен. Имал навика да бяга от училище и да ходи на гарата, където просел пари и цигари. Ярослав бе от добро семейство: баща му беше инженер, висок, с козя брадичка, която го правеше да изглежда като дошъл от миналия век. Майка му също беше инженер, по-пълна от съпруга си и по-емоционална. Бащата разпозна момчето.

Следователите успяха не само да установят незабавно самоличността на жертвата, но и да открият трима свидетели. За съжаление обаче композитните скици се оказаха твърде различни една от друга. Първият свидетел бе една учудващо подвижна седемдесетгодишна старица с бистър поглед. Тя работеше доброволно в Ботаническата градина и буквално тичаше от задача на задача. Великолепният й руски език напомняше за старата аристокрация. Тя видяла един висок мъж с отпуснати рамене, очила и чиновническа чанта. Мъжът усетил наблюдателния й поглед, обърнал се към нея и яростно я изгледал, за да отклони вниманието й. Да, тя би могла да го познае, ако го види отново.

Ботаническата градина съдържаше много и най-различни дървета, почти всичките с номера и табелки и с надписи на руски и латински. В голата степ дърветата бяха на висока почит. В парка имаше също така извор и се говореше, че водата му е лековита. Близко до клокочещия извор, там, където той криволичеше между дърветата и се вливаше в другите поточета, подскачащи по камъните, един грузинец, докато гребял с шепи вода, забелязал някакъв подозрителен тип. Грузинецът можа да даде достатъчно подробно описание, което послужи за направата на композитна скица. Само за няколко дни откриха и арестуваха един обущар, който имаше голяма колекция от остри ножове. Но кръвната му група беше друга, той имаше алибита за последните убийства. След като го освободиха, обущарят, който се оказа пациент на психиатрична болница, започна да звъни на Костоев три пъти на ден и да му съобщава за разни подозрителни лица и следи и да му дава съвети. Повече време отиде да се отърват от него, отколкото да го открият.

Няколко свидетели бяха видели Ярослав Макаров на централната гара в деня на убийството му. Те всички съобщиха, че бил в компанията на брадат мъж на около трийсет години, облечен в яке на черни и жълти ивици.

— Искам да ми доведете всички брадати в Ростов! — нареди Костоев.

Хиляди брадати ростовчани се видяха в чудо, когато цивилни милиционери внезапно започнаха да ги спират и учтиво, но твърдо да им нареждат да ги последват в милицията. Брадатите се подплашиха, не искаха да излизат от домовете си. Ако все пак се осмеляваха да покажат нос навън, групи милиционери ги спираха и всеки път ги водеха в различен участък. Не помагаха техните енергични протести, че току-що са били проверени. Костоев бе принуден да въведе регистрационна система, за да могат невинните брадати да си вършат спокойно работата.

Най-сетне откриха въпросния брадатко, двайсет и осем годишен молдованин, облечен в описаните жълто-черни райета.

— Да, разговарях с момчето на гарата. То ме задяваше за цигари и дребни пари. Но не съм го убил.

— Имаме свидетелка, която ви е видяла да напускате гарата заедно с момчето и да се отправяте към Ботаническата градина — каза Костоев.

— Тя лъже.

— Ще видим.

Костоев нареди да доведат двама брадати мъже, които да приличат на молдованина. Направиха очна ставка: тримата брадати, облечени еднакво, седящи на столове, двама свидетели, които да удостоверят, че законът се спазва, и инспекторът зад бюрото си. Влезе свидетелката, около трийсет и пет годишна жена. Безредието в дрехите и силният й грим не се понравиха на Костоев.

— Ето го — каза тя и посочи молдованина, след като огледа всеки един поотделно.

— Тя лъже! — възмути се молдованинът.

— Сигурна ли сте? — попита Костоев свидетелката.

— Сигурна съм.

Костоев се намръщи и почувства, че повече е склонен да вярва на брадатия молдованин.

Същия ден Костоев се отби в апартамента на свидетелката. Оказа се, че тя живее в комунална квартира: по стая на семейство, общи кухня и клозет — една обстановка, в която хората или се ценят взаимно, или не могат да се понасят.

Всичките й съседи я мразеха.

— Тая кучка се чука с всеки срещнат и клевети хората пред милицията.

За Костоев това бе достатъчно. Като се върна в участъка, попита началника на милицията дали въпросната жена е от платените му агенти.

— Мога ли да познавам всичките си агенти? — попита началникът. — Имаме ги стотици.

— Можете да проверите.

Началникът вдигна телефона и проведе няколко разговора, докато Костоев чакаше.

— Тя работи с Власов — каза началникът.

— А кой я намери тази свидетелка? — попита Костоев.

— Власов.

След това не отне много време да се установи, че Власов е накарал жената да свидетелства, за да може той да се представи добре пред началството си. Власов снабдил жената с подробно описание на брадатия молдованин, защото тя дори не била на гарата същата вечер.

Това припомни на Костоев, че независимо от усърдието на някои от милиционерите, в края на краищата той оставаше зависим от патрулиращите по гарите и парковете, които бяха обикновени селски момчета и думата „професионализъм“ дори не влизаше в речника им.

Костоев и екипът му се оказаха с празни ръце, с един луд обущар и един брадат молдованин. Това можеше да ги отчае, ако не беше твърдата увереност и вдъхващите сили данни, че убиецът е жив и действа.

Тази увереност се промъкна и в сънищата им. Скоро след като откриха тялото в Ботаническата градина, на Яндиев му се присъни, че при него идва една жена, която живеела с убиеца.

— Имам нещо да ви кажа — рече тя.

— Какво?

— Бях с него при две или три от убийствата.

— Кои по-точно?

— Елате с мен и ще ви покажа.

Отидоха при една сламена селска колиба, близо до горски пояс. Зад нея имаше трупове, наредени като цепеници.

— Защо не дойдохте по-рано? — попита Яндиев.

— Сега, когато милицията го търси навсякъде, той откачи и започна да ме гледа някак странно.

— Къде е сега?

— В къщи или на работа.

Отдалече Яндиев наблюдаваше как изведоха мъжа през вратата с белезници на ръцете. Виждаше само контурите на висок мъж с отпуснати рамене. Той вървеше към него и след секунда Яндиев щеше да види лицето му, след секунда…

 

 

През пролетта на 1990 година, след убийството в Ботаническата градина, убиецът изпадна отново в период на затишие. Костоев не беше изненадан. Убиецът трябваше да действа много предпазливо след близо тригодишно отсъствие от любимите си места — Шахти и Ростов.

Костоев усещаше, че играта е навлязла в заключителната си фаза. Нещо се бе променило. Убиецът, този „майсторски играч“, се бе върнал по тези места, където бе най-трескаво търсен. Защо? Толкова ли бе преситен вече, че му трябваше и допълнителната възбуда от най-опасната за него игра, тоест пряко да предизвиква Костоев?

Пролетта премина в лято, а все още нищо ново. Калта изсъхна и се превърна в жълта прах, тесните плажове на левия бряг на Дон се пълнеха с хора, въпреки че някои предпочитаха да напуснат града и да се отправят към черноморското крайбрежие на Грузия. Живеещите в Ростов казаци се завърнаха за известно време в селищата си край Дон, който бе много широк, бавен и спокоен на юг от града. Тръстиките по Дон растяха дебели, някои стигаха до два метра и образуваха малки проходи за лодките. Ловящите риба казаци виждаха само тръстики и вода, освен когато плаваха покрай някое по-голямо селище с червени и зелени църковни кубета, контрастиращи на фона на степта и небето.

Костоев също мечтаеше за малко почивка. В средата на август пропътува сравнително краткия път от Ростов до вилата си в Ингушетия. Високата тухлена стена и огромната дървена външна врата й придаваха вид на укрепление. Във високата трева пробягваха пиленца, рози цъфтяха под бръшляна. Самата къща бе построена от баща му след завръщането му от заточение. Тя бе голяма и солидна тухлена постройка, с орнаменти по ламаринения покрив.

Да си бъде у дома бе за него и болка, и радост. Костоев отново осъзна колко малко време прекарва с децата си. Те не само бързо растяха, но и бързо ставаха съвременни, модерни деца, по начин, който той нито разбираше, нито изцяло одобряваше. Всяка екскурзия в планините, за да види старите кули и как мъжете с посребрени бради разстилат молитвените килимчета на планинския връх, да почувства свежия полъх и шумоленето на буйните потоци, означаваше да прекоси осетинска територия, през тъй наречения „коридор Данциг“. А това отново отваряше старите рани от времето на Сталин.

Да си у дома означаваше също потапяне в невъобразимия разкош да заспи навън след обилен обяд с няколко водки, докато късо подстриганите за лятото деца едва удържаха смеха си, породен от могъщото хъркане на Костоев.

Тридневната идилия приключи на 17-ти август, когато му се обади Яндиев. Убиецът бе извършил ново престъпление. Във високите тръстики, близко до един от плажовете на Новочеркаск, намерили тялото на единайсетгодишно момче. Като го видя бащата — офицер от милицията, припадна.

Своевременно установиха, че убийството е станало три дни преди четиринайсети август. Като се възползва от новата свобода на средствата за масова информация, Костоев апелира към всички, които са били на плажа в деня на убийството, да се явят за разпит. Няколко души си спомниха, че са видели висок мъж с чиновническа чанта, облечен не съвсем като за плаж, който ходел насам-натам, като че ли чакал или търсел някого.

Седмица по-късно, на 24 август, намериха скелетни останки на някаква жена в гората край гара „Лесхоз“. Всъщност това бе странична спирка, с два дълги бетонни перона, няколко колиби, в една от които началник-гарата живееше и продаваше билети. Жертвата беше гола и покрита с листа и няколко парчета от вестника на съветското правителство „Известия“. Аутопсията показа, че е била убита през април или май. Безуспешни останаха усилията да се установи самоличността на жертвата.

Убиецът бе действал вече в околността през 1988 година. Сега трябваше всяка спирка по тази линия да се държи непрекъснато под наблюдение от двойки милиционери в цивилни дрехи. В Ботаническата градина трябваше да патрулират милиционери, преоблечени като работници по парковете.

Броят и хронологията на извършените през 1990 година убийства трябваше в края на септември да бъдат коригирани, защото в Ботаническата градина намериха трупа на още едно момче. Личеше си, че е престоял най-малко два месеца, което означаваше, че убиецът е направил своя удар в края на юли. Сега стана ясно, че той бе убивал през януари, март, април или май, в край на юли и средата на август. Очертаваше се това да бъде една голяма серия.

Останките в Ботаническата градина бяха на четиринайсетгодишния Виктор Петров. Той бе изчезнал от централната автобусна гара в Ростов на 28 юли. Майка му се притеснявала да не изпусне рейса си рано сутринта, поради което го завела заедно с двамата му братя да преспят по пейките на гарата в просторната чакалня на първия етаж. Около един и половина след полунощ Виктор поискал десет копейки от майка си и слязъл долу да си купи минерална вода. Оттогава майката повече не го видяла. Тя обаче можа да каже една важна подробност: забелязала покрай автомата за разхладителни напитки да се навърта висок мъж с отпуснати рамене, с очила, който развалил дребни пари на няколко души.

Костоев не можеше повече да стои на едно място. Нервите му бяха изопнати, а от две години вече бе лишен и от утехата, която намираше в цигарите. Денем и нощем бродеше из улиците и парковете. Късно една вечер видя някаква жена да тича за здраве в тъмна алея с дървета от двете страни.

— Трябва да бягате там, където е светло — каза й Костоев.

— Какво ви влиза в работата, дявол да ви вземе? — троснато отвърна тя.

— Като намерят матката ви на тротоара, тогава ли да ми влезе в работата, да ви вземат мътните!

На 30 октомври обаче всичко се промени. В гората близо до гара „Лесхоз“ намериха тялото на шестнайсетгодишно момче. Важното в случая не бе нито мястото, нито „почеркът“ на убиеца, а купчината внимателно сгънати дрехи. Те бяха на жертвата и се появиха на една от горските пътеки ден-два след убийството. Местните жители се кълняха, че никога не са ги виждали. Ден по-късно те съобщиха, че са намерили червен парцал, вързан за едно дърво.

Костоев го прие като лично предизвикателство. Гонената от него плячка му се присмиваше: „Трябват ти поне две седмици, за да откриеш едно тяло. Аз ли трябва да ти помагам!“ Това бе присмех, шамар по лицето, а може би косъм, поднесен пред очите, като едновремешните детски предизвикателства.

Костоев размишляваше: дали тези действия не са част от някаква сигнална система, която убиецът използва, за да разбере дали тялото е намерено, дали мястото е сигурно?

Играта вече се водеше по различен начин. При това положение и Костоев щеше да промени тактиката си.

Освен че трябваше да се бори с ростовската милиция и с новата тенденция за пълна гласност на криминалните престъпления в пресата, Костоев все пак успя да спечели битката, като наложи информационно затъмнение. Убиецът не трябваше да има никаква представа какво те знаят. Костоев дори нареди на екипа си да подхожда към сегашната фаза на разследването при пълна секретност. Той никога не бе изключвал вероятността убиецът да има контакти с местните власти.

Седмата жертва за 1990 година бе шестнайсетгодишният красив, атлетически сложен и рус Виктор Тишченко. Намериха го на трети ноември, три дни след като бе убит. И този път убиецът бе оставил якето на момчето край железопътната линия, където нямаше начин да не привлече вниманието. Зъзнещ в мразовития дъжд в този ноемврийски ден, Костоев произнесе високо на глас, почти като клетва, почти като констатация:

— Този път ще го хвана.

Осем дни по-късно, на 11 ноември, Яндиев и майор Иван Воробински от ростовската милиция попаднаха на две свидетелки, студентки по медицина, които бяха видели един мъж в местния влак да разплаква едно момче, като почти насила го карал да отиде с него някъде. Вероятно майката на момчето го е чакала, защото мъжът непрекъснато повтарял:

— Познавам майка ти. Слез с мен тук за малко и аз ще те заведа направо при нея.

— Оттогава виждали ли сте го?

— Да, той често пътува с влака — каза една от студентките.

— Можете ли да го познаете?

— Да.

Костоев разпита студентките на 12 ноември. Попита дали са съгласни да пътуват на другия ден по влаковете, придружени от милиционери в цивилни дрехи. Момичетата се съгласиха и се разбраха да докладват на Костоев рано следобед на следващия ден — 13 ноември.

Малко преди студентките да пристигнат, телефонът иззвъня.

Още един труп. Пак на гара „Лесхоз“! Жена.

Силен студен дъжд биеше по тялото, по шапките и палтата на насъбралите се, дъхът им излизаше на кълба.

Този път всички бяха налице — и милиционерските началници, и ръководните служители от екипа на Костоев.

Костоев избухна:

— Как можа да се случи! Та нали това място трябваше да се охранява!

— Хората ни бяха на местата си — отговори милиционерският началник. — Записваха имена. Имаше доста гъбари. Дори се оказа, че единият от мъжете сме го проверявали преди години.

— Как се казва?

— Не помня името му, но в доклада го има.

На Костоев му се наложи да прочете този доклад в местния милиционерски участък, защото не го бяха препратили в Ростов.

В него пишеше, че на шести ноември 1990 година, около един и петнайсет часа на обяд, цивилният милиционер Игор Рибаков, който патрулирал около гара „Лесхоз“, забелязал подозрително лице. Мъжът си измил обувките на малката помпа близо до къщата на началник-гарата, преди да пресече релсите и да се качи на перона. На Рибаков му се сторило, че мъжът някак прекалено сърдечно поздравил трима гъбари, които се били приютили там от студения ситен дъжд. Мъжът бил висок, с побеляла коса, носел през рамо тъмносиня чанта — едната от презрамките била скъсана и вързана на възел. Чантата била полуотворена и, изглежда, в нея имало дрехи за преобличане. Единият му пръст бил превързан, по ръцете и дясното му ухо имало пресни драскотини. По гърба на якето били полепнали листа и клонки.

Рибаков се легитимирал и поискал от мъжа да си покаже документите. Записал в тефтера името му — Андрей Чикатило.

По-късно същия ден на гарата дошъл началникът на Рибаков и той му докладвал устно, като добавил, че искал да го задържи, но се страхувал, защото бил сам, партньорът му този ден не се явил на работа, фактът, че докладът не бе стигнал до централната картотека на Бураков, означаваше за Костоев, че той е бил устно съобщен по телефона и отхвърлен като ненужен: заподозряното лице вече било проверено, както Костоев по-късно установи.

Наистина Андрей Чикатило бил проверяван през 1984 година във връзка с извършено убийство в Шахти. Въпреки че беше късно и все още ръмеше, Костоев отиде в управлението на милицията в Шахти и поиска досието на Андрей Чикатило от 1984 година. То не бе обемисто, понеже заподозреният не бил преценен като интересен, още повече че за него имало заповед за арестуване във връзка с кражба на социалистическа собственост — линолеум и акумулатор. Но това, което откри в досието, накара Костоев да пожелае да прочете още повече.

При разпита Чикатило признал, че страдал от „полова недостатъчност“ — същия термин, който бяха използвали за профила на убиеца, същия термин, който Сливко бе използвал за самия себе си. Чикатило признал, че бил задявал сексуално няколко деца, в резултат на което бил уволнен като учител. Същата професия имаше и Сливко. Част от информацията за неговата трудова дейност показваше, че посоката е правилна, особено след като Чикатило бе получил новото си назначение в Ростов през август 1984 година — периода, в който убийствата рязко бяха скочили по брой.

На следващата сутрин Костоев телефонира на майор Бураков, който ръководеше централната картотека в Ростов.

— Спомняте ли си за този Чикатило?

— Името ми е познато.

— Като изключение от правилото бих желал да видя всичко, което имате за него в определените само за нуждите на милицията досиета.

Докато четеше, Костоев все повече се шокираше и насърчаваше. Шокиран, защото дори и при съблюдаване на милиционерската процедура, голяма част от този материал трябваше да му бъде предоставен. Насърчен, защото всичко, което четеше за Чикатило, бе като следваща страница от живота на „неговия убиец“. Най-завладяващо бе описанието на милиционерите, арестували Чикатило, задето дебнел по влаковете и гарите. Към това се прибавяше и фактът, че при задържането му той носел остър нож, въже и бурканче вазелин в чантата си.

Кръвната му група обаче беше А, а доказано бе, че спермената група на убиеца е АБ.

Това беше категоричният обективен факт в основата на всичко. Но дали това бе истината? Лабораториите непрекъснато правят грешки.

В последно време имаше изследвания, установили съществуването на „парадоксални секреции“: в изключително редки случаи кръвта и спермата на някои мъже могат да бъдат от различни групи или при известни обстоятелства да изглеждат като различни.

Яндиев бе придружил Костоев в Главното управление на ростовската милиция и там фотокопира заслужаващите внимание страници, независимо дали милицията бе дала разрешение, или не. Това не интересуваше Костоев. Инспекторите можеха да пресеят много от подробностите и щяха незабавно да започнат да го правят. Необходими им бяха точните дати.

Нещата започнаха да придобиват конкретни контури.

Костоев повери на Нина Петровна събирането на най-важната информация и я инструктира да иска списък на всички лица от различните местоработи на Чикатило, които са били в командировка през даден месец. Името му обаче не трябваше в никакъв случай да се споменава. Извън всякакво съмнение бе, че Чикатило трябваше да бъде следен. В КГБ имаше майстори на незабележимото следене. Но по служебен път щеше да е трудно да се уреди те да се заемат с тази задача. Не беше невъзможно, но щеше да отнеме много време. Това също трябваше да срещне отпор от страна на ростовската милиция, която щеше да настоява, че тя именно е упълномощеният орган да провежда такова следене.

Но да разчита на ростовската милиция за следене създаваше два големи проблема. Ако у Чикатило възникнеше и най-малкото подозрение, той би могъл да се хвърли под трамвая или да се изплъзне от тях и да се обеси. Костоев не можеше да се отърве от чувството, че някои хора в ростовската милиция биха предпочели именно такъв вариант.

Параметрите започнаха да се очертават още на следващия ден. Събраната от Нина Петровна и другите служители на Костоев информация по служебните командировки на Чикатило ясно показа, че той би могъл да бъде на всяко едно от местата в дните, в които бяха извършени убийствата. На това основание на 17 ноември Костоев нареди на ростовската милиция да постави Чикатило под плътно наблюдение.

Ноемврийските дни бяха мрачни, облачни, валеше сняг и веднага се топеше под краката.

Костоев не можеше да чака много дълго с надеждата да хване Чикатило на местопрестъплението. Рано или късно той трябваше да го арестува. При това положение най-важната задача сега бе да планира стратегията си за разпита, да използва всичко, което знаеше за него и за цялата история. Най-вероятно двамата щяха да се окажат накрая сами в стаята за разпит.

В хотела си Костоев се вгледа в малката снимка на Андрей Чикатило, която бе взел от „Личен състав“ на един от заводите, където бе работил. Очите на снимката бяха тъмни, с разширени зеници и сиви кръгчета, като че ли гледаха през теб.

Едно бе съвършено ясно: широко прилаганият подход, че признанието облекчава присъдата, категорично трябваше да се изключи в случая.

Чикатило го следяха от момента, в който сутрин напускаше апартамента си в Новочеркаск, качваше се на влака за Ростов, за да отиде в завода на работа, до завръщането му вкъщи и изгасването на светлините. Той водеше живот, какъвто винаги бе водил, носеше кафяви и сиви дрехи, синя чанта през рамо, купуваше си вестници от будката и се връщаше у дома за вечеря.

Чикатило показваше явна склонност да завързва разговори с деца и юноши, но ги прекъсваше веднага щом някой възрастен се приближеше.

Ако се съдеше обаче от стария милиционерски доклад и сегашното наблюдение, Чикатило непрекъснато ловуваше, търсеше най-слабата плячка и най-сигурния момент.

Костоев прекара една съдбоносна нощ. Беше започнал да се страхува от това, което най-много очакваше — че ще залови Чикатило на местопрестъплението. Нещо му подсказваше, че Чикатило няма да може да се измъкне жив от суматохата, че ще се самоубие или ще бъде застрелян от прекалено старателно ченге.

Костоев разбираше, че ако изобщо съществува някакво необоримо доказателство срещу Чикатило, най-вероятно то би се намерило в собствения му апартамент или в някое от неговите „други“ места. Но те не можеха да бъдат претърсени, преди Чикатило да бъде арестуван. Ами ако не се сдобиеше с твърди доказателства срещу Чикатило, на какво основание можеше да го арестува?

Костоев имаше достатъчно доказателства, за да задържи Чикатило за десет дни, както позволяваше законът за разпит на заподозрян. Ако обаче не успееше да се сдобие с признание, трябваше да го освободи, след което — пак според закона — не можеше да го арестува отново за същото престъпление. Ето ти рискована работа!

През нощта на 18 ноември Костоев взе фактически две решения, които щяха да отнемат цял ден писане, за да бъдат изпълнени. Следящите милиционери щяха да разполагат с още два дни, за да го пипнат на местопрестъплението.

Без да уведоми ростовската милиция за намеренията си, на следващата сутрин Костоев официално поиска от Главния прокурор на Ростовска област да издаде заповед за арестуването на Андрей Чикатило на 20 ноември 1990 г. Написа също така молба до генерал-майор Кузнецов, шеф на КГБ в Ростовска област, в която се казваше:

„Предвид естеството на разследваните понастоящем престъпления, а също и личността на заподозрения Андрей Чикатило, с настоящото моля за разрешението Ви Андрей Чикатило да бъде задържан в изолационния затвор на КГБ в Ростов.

За Ваше сведение арестуването и задържането на Андрей Чикатило е запланувано за 20 ноември.“

Дойде 20 ноември и Андрей Чикатило се озова в помещение, пълно с фотографи, милиционери, машинописки. Той си свали ризата, както му нареди милиционерският лекар. Като забеляза, че Чикатило има същите удължени зърна на гърдите като Сливко, Костоев незабавно нареди:

— Снимка в едър план на гръдния кош!

Фотографът направи няколко бързи крачки напред, светкавицата му за миг заслепи Чикатило.

След кратък формален разпит Чикатило се оплака от болки в сърдечната област и помоли разпитът да се отложи за следващия ден. Костоев с готовност се съгласи. Искаше Чикатило да е сам, а канцеларията на милиционерския началник беше пълна с хора. Костоев се реши да арестува Чикатило, защото след три дни напрегнато умуване в хотелската стая откри по какъв начин може да пречупи Чикатило: щеше да му предложи единственото, което Чикатило заслужаваше най-малко — съчувствие.