Ричард Лури
На лов за дявола (12)

Десета глава

Дъждът и калта на руската есен вече отстъпваха пред снеговете на руската зима, когато инспектор Костоев пристигна в Ростов. Там, в плодородната черноземна зона, дори калта е тъмна и мазна. Още нямаше много сняг. Напредването на зимата се измерва по шапките на руснаците. Плетените от вълна се носят до последния момент, когато хапещият студ налага смяната им с пухкави кожени ушанки, но дори руснаците неохотно свалят наушниците, защото това е признак на окончателно предаване пред силите на природата. Самият Костоев, независимо от времето предпочиташе да ходи с елегантна мека шапка.

Регистрира се в хотел „Ростов“ и по негова молба получи стая 339 — същата, в която живя по време на разследването на случая с корупцията. Поне нещо да му е познато. Защото този път не си правеше илюзии, че престоят му ще е кратък.

Първата му работа бе да раздели петнайсетте следователи, с чиято помощ щеше да проведе разследването, на две групи — едната щеше да действа в Ростов, другата — в Шахти. Това бяха двете места, където бяха извършени най-много убийства. Издейства на своите хора елементарните условия за работа — канцеларии, леки коли, писалища, пишещи машини, огнеупорни каси. Едва тогава можеха да седнат и да започнат дългото и мъчително изучаване на документите. До ноември 1985 година на милицията бяха известни 23 убийства, водещи началото си от 1982 година. За всяко едно имаше по няколко дебели папки. Нямаше как да се навлезе във всеки един случай, без да се прочетат папките, нямаше и начин те да се изчетат бързо. Особено като се има предвид, че всички материали бяха напечатани на разнебитени пишещи машини с изтънели ленти и уморени от употреба индига.

В началото работата щеше да върви бавно, но така беше редно. Най-много време отнема първоначалната организация, сетне нещата се наместват и си влизат в руслото. Някои следователи и инспектори само прелистват набързо делата, дават нареждания, и толкоз. Ала Костоев не действаше по този начин. Той не бързаше.

За разлика от своите помагачи, Костоев трябваше да разучи материалите не само за убийствата, но и за нещастните „откачалки“. Първият от тях бил задържан в края на 1983 година и оттогава той и още няколко умствено изостанали юноши, живеещи в специално общежитие, постоянно били ту затваряни в ареста, ту освобождавани. Междувременно минали повече от две години и същинският убиец неминуемо е бил насърчен от некадърността на милицията.

Ростовската милиция и Главната прокуратура бяха обединили сили срещу Костоев и не спираха да твърдят, че са пипнали извършителите.

Костоев недвусмислено им даде да разберат какво е мнението му по въпроса:

— Поех делото по заповед на Руската главна прокуратура. Сега не му е времето, но един ден отговорните за затварянето на тези момчета в продължение на цели две години ще си понесат заслуженото. Междувременно ще издействам тяхното освобождаване.

Лесно е да се каже. Наложи му се — да се опълчи срещу цялата система на правораздаване, преди да му дойде времето да се посвети на преследването на истинските престъпници. Освен това, за разлика от противниците си, той бе длъжен да доказва правотата си.

За целта Костоев се зарови в папките. Освен с тях разполагаше и с други източници. Като например приказките за Настрадин Ходжа, мъдрия глупак от ислямския фолклор, за когото бе слушал като дете от баща си. Любимата му беше за Настрадин детектива.

Жената на Настрадин му казала да иде на пазара и да купи кило ориз, за да му сготви пилаф за вечеря. Настрадин най-много от всичко обичал пилаф, така че веднага се запътил към пазара, купил ориза, занесъл го у дома и чак тогава отишъл на работа. Когато се прибрал вечерта, намерил жена си заспала на дивана. Гърнето върху печката било празно. Събудил той жена си и я попитал:

— Къде е вечерята ми?

— Сигурно котката я е изяла — отвърнала жена му.

Грабнал Настрадин котката и я сложил на кантара. Тя тежала точно едно кило.

— Ако това е котката — рекъл той, — тогава къде е вечерята ми? И ако това е вечерята ми, тогава къде е котката?

Докато четеше досиетата на „психопата“ и „откачалките“, Костоев се подсмихваше, защото в тях откри пълно покритие с историята за пилафа и котката. Сега вече, въоръжен с нужните документи, той се отправи веднага при Александър Янишкин, Главния прокурор на Ростовска област — единствения човек, който имаше правото да нареди „откачените“ да бъдат пуснати на свобода.

— Знаеш ли историята за мъжа с трите топки? — попита го Костоев.

— Не съм я чувал — отговори Главният прокурор.

— Ами един мъж от целинната област бил убит и извършителят му отрязал топките. Намерили ги на местопрестъплението и ги изпратили в моргата. След това милицията арестувала един умствено изостанал. „Ти ли го уби?“ — „Аз го убих.“ — „Как?“ — „С нож.“ — „Отряза ли му топките?“ — „Да, с ножа му отрязах едната топка.“ Завели го на местопрестъплението, за да им покаже къде и как го е извършил. „Къде изхвърли топката, която отряза?“ — „Ами ей там.“ Приближават се до посоченото място и какво да видят — топката. Да, ама две топки вече са били изпратени в моргата. За тях дори имало получена разписка. Така че или една от двете топки е била върната обратно на местопрестъплението, за да се фалшифицира случаят, или мъжът поначало е бил с три топки. Ти ми кажи кое е вярното.

 

 

Когато „откачалките“ най-сетне бяха пуснати на свобода, Костоев можа да се върне пак при папките с едничката цел да опознае убиеца. В паметта му току проблясваше споменът за делото на Стороженко. То беше съвсем скорошно и твърде сходно — сериен убиец, задънено разследване, за което на помощ е извикан Костоев.

Дали това не е поредният Стороженко, поредният криминален тип със снежен леопард на рамото и литнал ангел на гърдите?

Едно беше сигурно — този тук убиваше по-умело от Стороженко, който си мислеше, че е погубил двайсет жени, когато броят им всъщност бе дванайсет. Докато тукашният бе нападнал 23 души и никой не бе успял да се отърве жив.

Знаеше се за 23 жертви, някои от тях само скелети. Не бе изключено други скелети да са били отписани като жертви на нещастни случаи, за да не се налага местната милиция да отпочва широкомащабно разследване, изискващо всеотдайни усилия, пък, току-виж, взели, че го и разкрили.

В случая със Стороженко Костоев разполагаше с жива свидетелка, която успя да даде описание на насилника си, докато в този случай не разполагаше с никого и с нищо. Някоя си зърнала веднъж жертвата с мъж, който имал тъмни очила. Беше оставил на едно от местопрестъпленията и отпечатък от крака си — 42–43 номер. Ъгълът и силата на някои от нанесените рани свидетелстваха, че убиецът е висок здравеняк. Значи убиецът е висок, силен и носи очила. Или поне е носел в деня, когато са го видели. В случай че онзи мъж е действително убиецът. Дори отпечатъкът от обувката не беше стопроцентово сигурен, като нищо може да е бил оставен от някой нескопосан милиционер.

Откакто пристигна в Ростов, Костоев се наслуша на разкази за смехотворната, ако ли не трагична, некадърност на местната милиция. В един от случаите милиционерският наряд пристигнал на мястото на убийството и открил ясен отпечатък от автомобилна гума. Началникът на наряда наредил да се направи отливка, но се оказало, че били забравили да вземат със себе си гипс. „Добре тогава, променил заповедта си началникът, изрежете цялото парче земя и го отнесете в лабораторията.“ Милиционерите се втурнали да изпълняват, когато се оказало, че отпечатъкът е бил оставен върху купчинка пясък, та доста трудно щели да го изрежат.

Костоев много се смя на тази история. Местната милиция и инспекторите от руската прокуратура са врагове и нищо не им доставя по-голямо удоволствие от това да се позабавляват един с друг.

Костоев сам управляваше ростовското бюро, а Шахти беше предоставил на Казаков, който в продължение на две години се беше борил за освобождаването на „откачените“ и бе добре запознат със случая. Костоев разчиташе много и на инспектор Яндиев, който беше доказал способностите си по време на делото за корупция.

Нисък на ръст, винаги спретнат и гладко избръснат, Яндиев нямаше представителността и динамиката на Костоев. Но беше не по-малко упорит в преследването. Черната му коса беше оредяла на темето. Имаше съвсем обикновен вид, което му помагаше, защото обичаше да излиза, да се разхожда и да разговаря с хората. Необикновеното у него бяха големите му зелени очи, които горяха като смарагди. Може би защото Яндиев бе прекарал твърде дълго време в моргата (дори често се хранеше в техния стол), мечтата му бе да се пенсионира, да отиде да живее високо в планината и да се занимава с пчеларство.

Главната следа в този случай беше липсата на всякаква следа; никаква физическа улика, никакви свидетели, никакви жертви, по чудо останали живи. Местопрестъпленията бяха чисти. Това можеше да означава, че убиецът има някаква представа за методите на милицията: или беше чел за тях или — което бе по-вероятно — беше работил в милицията.

Всеки участък имаше немалко платени агенти, от които получаваше информация и други услуги. Някои от тях бяха престъпници, като Стороженко, който бе взел дейно участие в своето собствено издирване, дори бе изкарал някоя и друга рубла за това в суматохата.

Стороженко беше ограбвал жертвите си, докато този ги събличаше изцяло и отнасяше всичко със себе си. Може би пазеше сувенири за минали удоволствия. Но по-вероятното беше това да са негови добре обмислени предпазни мерки. В Ростовска област броят на изчезналите лица никога не спадаше под три хиляди. А едно голо тяло отнема доста време, докато бъде опознато. Така времето работеше в полза на убиеца, защото при разследването най-важни са първите един-два дни. След това времето заличава следите и спомените избледняват.

Този убиец, изглежда, не само познаваше добре начините, по които процедираше милицията, но и имаше някакви познания по анатомия, щом можа в безлунна нощ да изреже матката на една от жертвите си. Понякога отхапваше женски гърди и връхчетата на езиците на момчетата. Но никога не се намериха онези части от телата, които „убиецът бе изрязал с добре наточен нож“. В някои случаи около обезобразения труп откриваха следи от огън. Спокойно можеше да се смята, че такъв убиец би стигнал до канибализъм.

В сравнение с него Стороженко изглеждаше нормален. Той само изнасилваше, ограбваше и убиваше пълнолетни жени. Жените, които другият убиваше, бяха главно скитнички, проститутки и леки жени, готови да задоволят всякакви желания срещу залък храна, малко пиене и няколко рубли. А това само доказваше, че макар да бяха готови на всичко, не това търсеше убиецът.

Най-много шокираха и разгневяваха снимките на убитите деца. Шокът изчезваше, но гневът оставаше и се превръщаше в елемент от решимостта.

Костоев никога не беше виждал рани, нанесени с такава злост. Да изнасилиш дете и след това да го убиеш, е донякъде разбираемо. Има логика. Някои мъже имат сексуално влечение към деца. Известно време се противопоставят на себе си, но след това се предават. Убиват детето, за да избегнат наказанието. По същата причина Стороженко бе убил изнасилените жени.

Но раните, нанесени от този мъж, не бяха само с цел да убива. Някои от тях бяха съвсем леки, като например тези около гърлото и гръдния кош на някои от момчетата. Явно бяха нанесени в самото начало, за да се сплаши жертвата и убиецът да получи чувство за власт, което е наркотик за импотентните. Някои от другите рани, като например обезобразяването на очите и изрязването на гениталиите, бяха нанесени след смъртта на жертвата или докато тя е била в агония.

Сперма бе намерена във влагалищата на малките момичета и в анусите на момчетата. В някои от случаите убиецът явно се бе изпразнил повече от веднъж, защото семенна течност имаше и по дрехите. Това бе мъж, който се изпразваше над умиращи деца.

 

 

За да разбере как функционира умът на убиеца и какви са неговите мотиви, Костоев поръча превод на класическия труд на Крафт-Ебинг „Psychopatia Sexualis“, познат в целия свят още от края на 19 век, но непубликуван в пуританска Съветска Русия. В библиотека „Ленин“ в Москва обаче Костоев откри едно специално издание, публикувано в много малък тираж през 1929 година от НКВД — както се казваше КГБ по времето на Сталин. Озаглавено от автора В. Утевски „Престъпления и престъпници в Западна Европа“ (вероятно с това заглавие не е искал да хвърли сянка върху собственото си общество), в него все пак се съдържаха описания на няколко случая както в Съветския съюз, така и в чужбина, далеч надхвърлящи рамките на „нормалното“ убийство.

Един от разделите бе озаглавен „24 убийства на сексуална основа с разчленяване и обезобразяване на телата“. Материята доста се доближаваше до това, върху което Костоев работеше в момента. Имаше описан един случай на канибал с практичен ум, който правел колани от кожите на жертвите си и ги продавал. Няма граница онова, което хората са в състояние да извършат. Престъпникът винаги усвояваше нови територии и винаги изпреварваше инспектора до самия край, до залавянето.

Нито една от книгите не даде отговор на истинския въпрос, който измъчваше Костоев, а именно защо човек стига до такива крайности. Книгите обаче бяха полезни с това, че разшириха знанията му за престъпленията, извършвани в преследване на непостижими фантазии, а не породени от ярост, страх или алчност. Да осакатиш и убиеш за полово удоволствие предполага шокиращо високомерие — убиецът вярва, че всичко му е позволено. И същото това високомерие му придава увереност, че е премного хитър и предпазлив, за да бъде хванат.

На местопрестъпленията никога нищо не бе намерено. В някои случаи ръцете на жертвите са били завързвани, но по тях така и не се откри тъканна нишка, въже или канап. На убиеца му беше необходимо да носи в нещо въжето и ножа, може би и дрехи за преобличане. Вероятно ходеше със спортен сак с каишка през рамо или с чанта тип „дипломатическо куфарче“. Работата беше там, че почти всеки мъж в страната носеше едното или другото.

Освен това почти всички носеха ножове. Винаги се случва човек на път да не може да намери какво да хапне. Умният пътник си носи хляб, месо и нож за рязане. Не бе необходимо убиецът да е добре облечен, за да тръгнат с него проститутките, но някои от убитите деца бяха от свестни семейства и не биха тръгнали с непознат, освен ако не е спретнат и представителен. Как ги подлъгваше? Какво точно им казваше?

Тук му помогнаха специалистите. Съветската наука имаше известни познания за такива хора, за психологията на сексуалните убийци. Действията можеха да бъдат класифицирани: онанизъм, вампиризъм, некрофилия. Но те бяха не по-малко абстрактни от убиеца — висока движеща се сянка с очила и чанта. Сянката ловуваше по гари и автобусни спирки. Първото описание, което екипът на Костоев състави за убиеца, съдържаше всичко, което със сигурност знаеха за него: „Мъж между 25 и 55 години, висок, мускулест, кръвна група АБ, размер на обувките 42 или по-големи, с тъмни очила, спретнат на вид, носи дипломатическо куфарче или сак, в който има остри ножове. Сграда от умствено разстройство, породено от сексуални перверзни (онанизъм, педофилия, некрофилия, хомосексуалност и садизъм). Може би страда и от импотентност. Има познания по анатомия. Най-вероятни места на първоначален контакт с жертвите: жп гари и автобусни спирки. Проявява интелигентност при извършване на престъпленията. Вероятно работата му позволява често да пътува.“

Костоев разпредели разследването в седем основни направления:

— Лица, осъждани за сексуални убийства, сексуални престъпления и хомосексуалност, включително намиращите се понастоящем в затвора;

— Лица, регистрирани като пациенти в психиатрични клиники, в центрове за лечение на наркомани, или които получават помощ от специалисти по сексуална патология и венерически болести;

— Работници от жп системата, войници от поделения, разквартирувани в района на убийствата;

— Служители в културни, образователни, спортни и предучилищни заведения;

— Собственици и водачи на моторни превозни средства;

— Собственици на видеоапарати и видеофилми на ужасите, също чести посетители на видеоклубове;

— Бивши служители в органите на правосъдието и милицията, уволнени дисциплинарно.

В допълнение Костоев нареди на екипа си да прерови досиетата за всички подобни случаи на убийства на територията на целия Съветски съюз през последните двайсет години. Да се направи проверка на всички изчезнали лица в ростовска и съседните области.

Това означаваше проверка на огромен брой хора. Това означаваше почти всеки, което си искаше и съответните методи. На първата оперативка на целия екип Костоев заяви:

— Няма следи, няма и свидетели. Така че трябва да използваме метода на елиминирането. Това ще рече бавна къртовска работа. Всеки заподозрян трябва да бъде тъй внимателно и прецизно проверен, че да не остане нито следа от съмнение спрямо него. Най-голямата грешка, която можем да допуснем, е да позволим на убиеца да се промъкне през нашия филтър. А веднъж проврял се, пиши го бегал.

По улиците на Ростов хората вече носеха плетени вълнени шапки, малко бяха тия, които още ходеха гологлави. Беше месец април, време за действие.

— Ще поставя хората си в повишена готовност, всички ще работят за теб — обеща заместник-началникът на ростовската милиция с такава щедрост, че нито за секунда не можа да излъже Костоев.

— Не — каза Костоев, — дай ми двайсет-трийсет души, които ще работят само за мен. Нищо повече не искам.

Костоев спечели този рунд само защото по закон при подобни разследвания милицията е подчинена на Главната прокуратура. Отговорността на милицията бе да събира нужната на Костоев информация и да изпълнява задачите, които той й възлагаше.

Костоев може да мине и без милицията. Милиционерите бяха тези, които патрулираха, висяха по гарите и работеха с агентите си. А той вече си бе навлякъл неприязънта им. Но чия беше вината? Какво следваше да направи: да хвали местните власти, задето са измъквали насила признания от умствено недоразвити, докато броят на труповете в Ростовска област растеше главоломно? Нима трябваше да даде висока оценка на такова професионално поведение?

Ала нещата не бяха толкова прости. В ростовската милиция имаше и свестни служители, докато някои от неговите инспектори бяха направо некомпетентни.

Освен това милицията не беше безпомощна. Тя имаше значителна власт и можеше да контролира притока на информация за Костоев, сама да решава какво да му се дава и какво да остава само за нейно ползване. Костоев знаеше, че склонността на милицията да крие сведения, както тя намери за добре, датира още от сталинско време, когато милицията и тайните служби бяха обединени. Майор Бураков отговаряше в ростовската милиция за деловодството на преписките. Той следеше движението им с помощта на цветни кодирани картончета, защото нито милицията, нито Главната прокуратура бяха компютризирани. Това бе наследство от Сталин, който не се доверяваше на компютрите.

Мрежата бе хвърлена. Тънко изплетена и с големи размери. Докато чакаше първия улов, инспектор Костоев посети местата на убийствата. Придружаваше го млад милиционер, който караше колата. Облечен в двуреден балтон, с шал и мека шапка, Костоев крачеше по полята, от които се носеше лек мирис на събуждащата се за живот земя. По какъв начин убиецът отвеждаше жертвите си до тези места? Разговаряха ли, докато вървяха? Или крачеха и мълчаха?

Костоев стоеше сред тишината на високите дървета — там, където убиецът си беше харесал място, намерил го за подходящо, защото се е чувствал в безопасност. Опита да си представи какво точно е направил мъжът, с какво изражение на лицето, какви звуци е издавал, дали е бързал. Но всичко още беше в мъгла.

От почти всяка горичка и горски пояс Костоев чуваше изсвирванията и тракането на пътнически, товарни и експресни влакове.

Почти всички жертви бяха намерени в близост до железопътните и автобусните линии. Но някои бяха открити почти на пет километра от най-близкия транспорт. Означаваше ли това, че жертвата и убиецът са изминали цялото това разстояние пеша? Имал ли е убиецът кола, или просто е карал кола? Например шофьор на такси, които не винаги са сред най-примерните граждани?

Ако разстоянието надвишава пет километра, би могло да се предположи, че е използвал някакъв вид транспортно средство. Ако е под пет километра, може спокойно да елиминира тази вероятност. Но това разстояние беше също като убиеца — неопределен; нито едното, нито другото.

Костоев се изкачи на хълмче с акации и каза на младия милиционер нещо, което щеше да повтаря непрекъснато пред всеки, работещ по случая:

— Влаковете, работата е във влаковете. Нека милиционерите пътуват по влаковете цивилни — сядайте и четете книга или вестник и си дръжте очите отворени. Убиецът сам ще падне в ръцете ни. Това ще стане по-скоро, отколкото си мислете. Но само ако сте непрекъснато нащрек.

Някои неща го влудяваха. Можеше да нарежда на милицията да наблюдава околните гари, но милицията решаваше кои служители да изпрати. А от последните зависеше да преценят кое е по-важно — да наблюдават гарата, да пият бира или да купуват кокошки.

Костоев влезе в милиционерската кола и се отправи обратно към Ростов. Беше притихнал. Не обичаше да говори, когато се возеше било в кола, метро или самолет. Усещаше, че ще се върне пак по тези места. Някои от горичките и горските пояси му говореха повече от други. Не само убийците се връщат на местопрестъплението.

От самото начало имаше няколко интригуващи момента. На 14 април 1986 година до едно момче във влака се приближил мъж и му показал червена милиционерска карта, завел го в гората в близост до линията и го изнасилил. Мъжът бил 40-45-годишен, с атлетическо телосложение, мургаво кръгло лице, златни предни зъби и татуировка на котва на лявата китка.

Възрастта съвпадаше. Имаше връзка с милицията, както и в случая със Стороженко! Ситуацията също съвпадаше — влак и гора. Лицето вече не беше бяло петно, имаше форма и цвят на кожата. Три или четири от горните предни зъби на мъжа били златни — подходящо за човек, който отхапва езиците на момчетата и гърдите на жените.

Но имаше една съществена разлика — жертвата се беше върнала жива. Това можеше да се случи рано или късно, защото няма съвършени убийци.

Мъжът със златните зъби и зелената котва на китката се прояви отново след единайсет дни, като този път жертвата беше млада девойка. Тя също оживя и описанието й за насилника съвпадна с това на момчето. Момичето успя да даде още една подробност — този път мъжът носел дипломатическо куфарче.

Направена бе и незабавно разпространена компютърна скица. Но заподозреният просто се изпари. Беше направил два удара и след това изчезна. Може би само е минавал транзит. Или е напуснал Ростов веднага след като е извършил престъпленията. Това едва ли имаше голямо значение. По-важното бе, че милиционерите, натоварени да следят влаковете, не си бяха на мястото.

Костоев раздели двете основни групи на седем подгрупи, като на всяка възложи едно от седемте направления. Те си взаимодействаха с милицията, която им предоставяше информация, като най-интересното трябваше да се докладва право на Костоев. Някои от насоките в преследването бяха по-трудни от други. В Ростов и околностите бяха дислоцирани големи армейски части. Но всяко разследване на военни трябваше да мине през военните следователи. Четенето на досиетата на психично болни пациенти едва ли щеше да доведе до бърз резултат, тъй като мнозина от тях са били нерядко хоспитализирани и в други медицински заведения. Това създаваше големи трудности при определянето на най-важния критерий — дали пациентът е бил на определено място в определен ден.

Най-лесно се проследяваха хомосексуалистите. Понеже всяка форма на хомосексуализъм, дори при взаимно съгласие, в Съветския съюз представлява престъпление, наказуемо със затвор до пет години, много от местните хомосексуалисти бяха осъждани и за тях имаше досиета. Както се убеди Костоев, имаше дори отделни досиета за доказани хомосексуалисти вътре в партията, правителството и съдебната власт. Известни бяха също така и местата, където се събираха — тоалетните на един ресторант на левия бряг на Дон, районът около Музикално-художествената академия.

Явно убиецът бе хомосексуалист, садистичен педофил. Убитите от него момчета винаги имаха сперма в анусите си. Започна натиск над т.н. „светлосиви“, както се наричат самите руски хомосексуалисти. Позицията на Костоев беше ясна и открита:

— Няма да има мир за вас, докато не хванем убиеца. Ще обърнем града наопаки. За вас ще е по-добре да ни помогнете. Кажете ни кой е агресивен, кой има такива и такива проблеми.

Натискът даде бързи резултати и допринесе за разширяване кръгозора на Костоев. Един „светлосив“ например плащал на млади морски кадети да го бият с коланите си, докато стоял пред тях гол и крещял до постигане на оргазъм. Друг се бе нарекъл Силвия и използваше само граматически форми в женски род, включително и в минало време, което в руския език определя пола на говорещия. Някои носеха женски дрехи. Повечето предпочитаха да изглеждат елегантно, въпреки че имаше и такива, които искаха да изглеждат като стари руски баби със забрадки в широки сукмани на цветя. Един от тях бе успял дори да си намери работа като чистач на мъжки тоалетни. Това обикновено е работа, която се поверява на стари жени — да бършат пода и да дават тоалетна хартия срещу малък бакшиш.

Но най-незабравимата от всички беше Ирина. Единствен син на важен служител в железниците, той се обличал като жена и работел като медицинска сестра в местната болница. Там допринесъл за оздравяването на красив младеж. Това се превърнало в голяма спасителна драма на благодарност и страст. Младежът едва ли можеше да бъде обвинен, задето се е влюбил в медицинската сестра Ирина, толкова красива, с хубаво направена коса и великолепен маникюр. А дрехите й, когато не беше на дежурство, били омайващи като блясъка на любовта в очите й.

Най-сетне младежът бил изписан. Все още вярващ, че Ирина е жена, той започнал да се среща с „нея“. Когато силата на чувствата му станала непреодолима, младежът открил нещо, което за миг го ужасило, но само за миг, защото Ирина нямало да позволи на нищо да попречи на голямата любов в живота й. Преди младежът да осъзнае какво точно става, Ирина се извъртяла и ловко го поставила там, където можела да се съревновава с всяка жена.

Явно бе успяла да дари младежа с най-голямото любовно преживяване в живота му, защото той бързо възприел нейните виждания за маловажността на дребните пречки пред голямата страст. След време обаче тяхната идилия била разбита от суровата съветска действителност: младежът отишъл войник. Но това само повишило градуса на техния роман. Ирина му пишела често, всяко писмо било драма, която с дни отеквала в сърцето: Накрая дошъл големият момент. „Не знам какво ще кажеш по въпроса — пишела Ирина, — но съм бременна от теб.“

Ирина бе най-добрата. Тя стигна до края.

При първата голяма хайка бяха задържани над четиристотин хомосексуалисти и четирийсет и осем от тях подведени под отговорност — за изнасилване, секс с малолетни, за самата хомосексуалност. Някои не можаха да понесат ужаса да бъдат изобличени в очите на такова общество, в което тяхната сексуалност бе не само престъпление, но и падение. Един млад мъж на име Виктор Черняй, келнер в ресторанта „Дон-Волга“, се обеси в първия ден на хайката.

Когато не разпитваше най-интересните, заподозрени и не наглеждаше работата на групите в Ростов и Шахти, инспектор Костоев се връщаше към досиетата и по-специално към онези убийства, за които той първоначално бе решил, че може да имат нещо с операция „Горски пояс“, но които по една или друга причина бяха отхвърлени като извършени от друг убиец.

Един случай привлече вниманието му. Предишната година — на 27 август 1985-а, в горите близо до автобусната спирка в Шахти била убита осемнайсетгодишната скитница Инеса Гуляева. Снимката й в досието показваше млада едрогърда жена с широко лице и силно извити тънки вежди. Тя започнала да води полов живот едва дванайсетгодишна и зарязала училище след осми клас. Не искала да работи и предпочитала секса и пиенето. Напуснала дома си през април 1985 година и никой нищо не чул за нея, докато в края на август не намерили голото й тяло, покрито с борови игли и парцали.

Аутопсията разкрила, че Гуляева била изпаднала в несвяст в резултат на страхотен удар в слънчевото сплетение, който едва ли не я убил. Смъртта обаче била причинена от удушаване. Устата на жертвата бе напълнена с пръст, по дясната страна на гърба и левия хълбок имаше странни одрасквания, нанесени след смъртта. Влагалището бе разранено от остър предмет, дълъг почти девет сантиметра.

Между средния и безимения пръст на дясната й ръка бе открит бял косъм.

Този случай не бе отнесен към операция „Горски пояс“, защото „почеркът“ на убиеца някак не пасвал. Удари с нож във влагалището не бяха рядкост, но липсваха обичайните белези на обезобразяване.

Обаче, мислеше Костоев, може би нещо е накарало убиеца да прекъсне заниманието си, не е имал време да извърши всичко, което е искал. Гората, в която я беше завел, бе близо до автобусната спирка, където сигурно се е запознал с нея. Пък и местата: Шахти, автобусната спирка, горският пояс — всичко това напомняше неговия почерк.

Костоев реши да обърне този камък и да види какво ще изпълзи изпод него.

Първото, което научи, бе, че в деня на убийството Инеса Гуляева е била пусната след тридневен административен арест за „скитничество и паразитен начин на живот“. Освободена в 17 часа, тя вече бе мъртва няколко часа по-късно. Милиционерските архиви в Шахти сочеха, че когато Инеса е била освободена, тя не е имала никакви пари, само паспорт. Била облечена в бяла рокля.

Оказа се също така, че един от милиционерите, работил в ареста, изведнъж се сетил, че имал спешна работа веднага след като Инеса била освободена. Малко по-късно го видели да отива в гората заедно с нея. Инспектор Костоев бе дал да се разбере, че между главните заподозрени трябва да фигурират и милиционерите, които са били дисциплинарно уволнени. Редно беше логически да се включат и онези, които заслужават да бъдат уволнени и на които им е предстояло уволнение. Костоев повика милиционера Сергей Колчин, за да го разпита.

— Когато излязохте от участъка около пет часа на 27 август 1985 година, срещнахте ли се с Инеса Гуляева?

— Не.

— С каква цел излязохте?

— Отидох за цигари.

— Имахте ли полово сношение с Гуляева, докато е била в ареста?

— Не.

— Нашата информация сочи обратното.

— Какво искате — попита Колчин — лъжа или истината? Ако искате да ви кажа, че съм я убил, добре, убих я.

— А не изтичахте ли след нея?

— Това ли искате да ви кажа?

— Видели са ви да отивате с нея в гората близо до автобусната спирка.

— Е добре де, чуках я в килията и също в гората, но не съм я убил.

Костоев му повярва. Архивите на милицията показваха, че Колчин не би могъл да се намира по местата, където бяха извършени другите убийства. Костоев го освободи и Колчин впоследствие бе уволнен във връзка със съвсем друга простъпка — кражба на зърно.

Сред материалите по делото имаше и доклад на заместник-началника на ростовската милиция Колесников, който бе заявил следното:

„… на 28 август 1985 година ми съобщиха, че в близост до крайната автобусна спирка на Шахти е намерен труп на неидентифицирана жена с белези от насилствена смърт. Незабавно отидох на оглед. Забелязах купища смет в края на горския пояс близо до асфалтовата пешеходна пътека. Погледът ми бе привлечен от нещо като вързоп. Извадих го от боклука и видях, че е женска рокля. Помислих си, че може да е облеклото на жертвата, и наредих на един милиционер, да бъде зачислено като улика. Когато се установи самоличността на жертвата и попитах за роклята, която бях намерил, се оказа, че била изгубена поради немарливостта на някои наши служители…“

Но инспектор Яндиев, чиито зелени очи засвяткваха, щом откриеше нови улики, бе станал много активен през този период.

Той беше открил „парашут“ — така наричаха намирането на законно основание да задържиш заподозряно лице, докато получиш от него това, което искаш. „Парашутът“ в случая бе една от главните престъпни фигури в Ростовска област, който беше подал ценна информация. В деня, когато Гуляева била докарана за аутопсия в моргата на Шахти, един от съдебномедицинските експерти, останал насаме с нея и намиращ се под влиянието на алкохол, открил, че смъртта не била намалила нейния чар.

Яндиев го извика за неофициален разпит. Експертът имаше алиби за времето на убийството и запалено отричаше да е вършил нещо непристойно с трупа на Гуляева. Обаче инспектор Яндиев реши да се довери повече на ужаса, който забеляза в очите му, отколкото на думите.

Алибито на съдебномедицинския експерт все пак издържа и той бе освободен. Инспектор Яндиев реши да не завежда дело срещу него. Той се задоволи с това, че при честите си посещения в моргата експертът бягаше мигом, щом го зърнеше, защото в неговото съзнание вече дълбоко бе заседнал страхът от Всевишния.

Така бяха запълнени белите петна от последните часове от живота на Инеса Гуляева. Имала сексуални срещи в ареста и гората, преди да се натъкне на убиеца, който със страхотен удар в слънчевото сплетение я поваля в безсъзнание. Тя обаче вероятно е дошла в съзнание по някое време, достатъчно дълго, за да може да се бори и да откъсне един бял косъм от косата на своя нападател. Той я удушава и наръгва влагалището й с нож, но нещо го е стреснало, може би звук или глас наблизо. Завлякъл тялото по-надалеч и го покрил с парцали и борови иглички. Тялото на Инеса Гуляева било открито на другия ден и закарано в моргата, където въпреки раните по него то се оказало все още привлекателно за съдебномедицинския експерт, за когото границата между живота и смъртта отдавна била размазана. Знаеха всичко за последните часове на жертвата, но нищо за онзи, който ги бе направил последни.