Ричард Лури
На лов за дявола (22)

Двадесета глава

Чикатило се стресна, както се и надяваше Костоев. В стаята не завари адвоката си, а фотограф, който още се мотаеше с апаратурата, когато Чикатило влезе.

— Днес — каза Костоев с делови тон — ще ви направим няколко снимки, Андрей Романович.

С кимане на главата Костоев посочи две запечатани торби в единия ъгъл на стаята.

— В торбите има ваши дрехи, конфискувани по време на обиска на апартамента ви. Ще ви кажа кои да облечете и как да застанете.

Замисълът беше ясен — Костоев започваше пряко да нарежда на Чикатило. Ако му кажеше да свали дрехите си, Чикатило трябваше да ги свали. На Чикатило му се подсказваше и още нещо: че снимки се правят само с една цел — да бъдат показани на свидетели, за да разпознаят лицето в тях. Това от своя страна означаваше, че Костоев е изгубил всякаква надежда да накара Чикатило да сътрудничи, и сега се връщаше към фактическия материал по делото.

Фотографът беше готов.

— Моля, изправете се, Андрей Романович, и си свалете облеклото. Ще приготвя първия комплект дрехи.

Костоев седна и започна да наблюдава как Чикатило сваля черните си затворнически дрехи. Подчинявайки се, бе принуден да почувства силата на съветската държава и на личността на Костоев, както и цялата тежест на делото срещу него.

Чикатило остана по долни гащи и затворнически чехли.

Отново погледът на Костоев се спря на удължените зърна на гърдите му, толкова наподобяващи Сливковите, че той се зачуди дали е само съвпадение, че двамата убийци, които режеха децата на парчета, притежават тази рядко срещана особеност.

— Първо тези дрехи, Андрей Романович — каза Костоев и му подаде първия комплект.

Чикатило с нежелание нахлузи кафявите панталони. „Добре, помисли си Костоев, нека бъде недоволен. Аз съм недоволен от него, нека и той да е недоволен от мен.“

Чикатило навлече сивата риза и започна да я закопчава.

— И каскетът — нареди Костоев.

Чикатило постави небрежно каскета на главата си.

— Обърнете се с лице към камерата — каза Костоев и погледна към него да провери дали е изпълнил нареждането му, преди да кимне с глава на фотографа. — А сега сложете тази шапка — продължи Костоев с намерение да ускори темпото. Светкавицата, която на интервали блясваше в лицето на Чикатило, щеше да изопне нервите му. — А сега тази.

Нова светкавица освети голата стая.

— А сега тези панталони и тази риза.

Чикатило усещаше присъствието на фотографа, когато се разсъблече за втори път. Костоев го беше накарал да стои гол пред непознат.

Костоев се усмихна, като видя как Чикатило се мръщи, за да изкриви чертите на лицето си и по този начин да го направи по-трудно за разпознаване. Никой обаче нямаше да види тези снимки. Свидетелите вече го бяха разпознали по снимките, направени в деня на арестуването му.

Изведнъж Чикатило гневно се вторачи във фотообектива и по този начин насочи отмъстителната си омраза към фотографа, извършил поредната несправедливост спрямо него.

— Този каскет.

— Тази шапка.

Дори като изстрелваше заповедите си, Костоев пак успяваше да запази високата морална позиция на обиден. Той бе удостоил Чикатило с доверието си, беше му показал, че не вярва да е нормален, защото никой нормален човек не можеше да извърши това, което той беше извършил. Предложил бе на Чикатило шанс за помощ, лечение, едно смислено и хуманно предложение, което последният бе отхвърлил със самоубийствено презрение.

Костоев видя, че Чикатило отслабва духом в резултат на посредствената стратегия, която си бе избрал, а също и на унижението, причинено му от Костоев. Но Костоев съзнаваше, че този човек се бори за живота си и че бе в по-силна позиция, отколкото самият той предполагаше.

— Седнете — каза Костоев. — Искам тази снимка от седнало положение.

Стените на стаята трептяха от отблясъците на светкавицата.

— Добре, свършихме. Облечете си затворническите дрехи.

Чикатило наново трябваше да се съблече, да усеща уязвимостта си, че е гол. Костоев го гледаше, фотографът си прибра апаратурата.

— Благодаря ви — каза Костоев на фотографа. — И не забравяйте, че искам снимките веднага. — После се обърна към Чикатило: — Днес няма да имате нужда от адвоката си, Андрей Романович, защото нямам намерение да ви разпитвам.

Костоев знаеше какво може да означава такова изявление за заподозрения на осмия ден от разпита, след като все още нямаше признания. С това искаше да сигнализира за намерението си да се върне към действителността на уликите, което означаваше ни повече, ни по-малко, че той казва на Чикатило „сбогом“.

— И все пак има едно нещо, което бих искал да ви кажа, Андрей Романович. Не разбирам защо избрахте да не ми сътрудничите. От разговорите с вас знам, че сте интелигентен човек. Аз наистина вярвам, че ви обясних всичко много ясно. Както ви казах, не сте първият убиец, с когото седя в стая като тази. И няма да сте последният. Именно това правя цял живот, Андрей Романович, седя с хора като вас и се мъча да ги върна към реалния живот и хората. А вие можехте да спечелите повече, имахте избор между лечение и екзекуция. Ако ви излекуват, мислите ли, че ще ви държат в болница, или ще ви тикнат в затвора? Не. Ще бъдете свободен, жив и на свобода. Наистина ли сте толкова откачен, Андрей Романович, че предпочитате смъртта пред това?

Костоев говореше равно, но гласът му звучеше с обречеността на присъда, в която железни врати с грохот се затръшват в тухлени стени и се чува изстрел от пистолет зад ухото.

Чикатило се изгуби в познатото си мълчание. Но този път това не бе само отстъпление пред непоносимия натиск на голата стая за разпит. Чикатило щеше да вземе решението си сега. Ако изчакаше до утре — деветия ден — можеше да стане много късно.

Чикатило излезе от мълчанието си, но пак не каза нищо.

С официалния си глас, с който слагаше край на разпитите, Костоев попита:

— Имате ли някакви оплаквания или желания, Андрей Романович?

Чикатило се поколеба за миг, след което избухна в ридания, каквито обикновено предхождат изповедта, а душата му се устреми към свободата, която само истината можеше да й дари.

— Бих искал да напиша декларация — каза той, когато вече можеше да говори, с тон на човек, изтощен емоционално до такава степен, че дори приказките му струват усилия.

— Пак същото ли ще бъде, без никакви подробности? — попита Костоев.

— Не — каза Чикатило. — Вече осъзнах всичко.

Костоев седна да наблюдава как Чикатило пише. През оредялата коса прозираше темето му. Костоев не искаше да пречи на писането, но същевременно държеше неговото присъствие да се усеща непрекъснато и да напомня на Чикатило, че няма смисъл да се отклонява в автобиографични излияния.

Чикатило изписа четири страници. След като се подписа в десния долен ъгъл, той ги подаде на Костоев.

„След като ме арестуваха, бях разпитван на няколко пъти и бях помолен да разкажа за престъпните си деяния. Непостоянното ми поведение не трябва да се разглежда като опит да избягна отговорността за това, което съм направил. Някои хора може би мислят, че след арестуването си не съм бил наясно с опасността и сериозността на това, което съм сторил. Искам да ми се вярва, когато казвам, че това съвсем не е така. По самото си естество моят случай е изключителен. Не страхът от поемане на отговорност ме накара да се проявявам по този начин, а натискът върху нервите и психиката ми. Не знам защо всеки ме смята за глупак. Винаги съм мислил, че хората ме подценяват, но тези, които не са съгласни с това, винаги се отнасят с мен странно, без логика, без справедливост. Измъчвах се да пиша оплаквания. Приех вътре в себе си цялото това напрежение. Това ме доведе до кошмари и безсъние. Обвиненията срещу мен ме ужасиха. Не мога да търпя повече това — да осъзнавам извършеното и да го изразявам. Струва ми се, че сърцето ми ще се пръсне. От дълго време искам да се излекувам, но не потърсих помощ… Всичко ме дразни, дори разговорите за времето, добро ли е, лошо ли е. Носех в себе си цялата тази ярост и бяс и не намирах отдушник. Ако е възможно, бих желал психиката ми да бъде подложена на лечение, ако е ненормална. Тогава бих могъл да помогна на следствието да установи истината и бих бил в състояние да понеса наказанието, което заслужавам. Готов съм да свидетелствам за извършените от мен престъпления, но ви умолявам да не ме мъчите с подробности и конкретни сведения. Умът ми не би могъл да ги понесе. След лечението ще се опитам да възстановя всичко по памет.“

Костоев изгледа Чикатило, за да прецени искреността му. Чикатило беше искрен. Той бе пречупен.