Ричард Лури
На лов за дявола (7)

Пета глава

Иса Костоев бързо разбра, че естествената му стихия не е небето, а правото.

Той поглъщаше всичко — Аристотел, римско право, гражданско право, семейно право, наказателни закони… Получените отлични бележки бяха повече страничен резултат от влечението му, отколкото самоцел, въпреки че всяка победа си има своето значение. Това бяха тежки години, образованието беше безплатно, но не и животът. Баща му предложи да следва задочно, а не редовно, но Иса не искаше и да чуе за това. Той желаеше максималното и беше готов да си изкарва прехраната, дори ако се наложи да разтоварва вагони.

Трудни се оказаха допълнителните пет години в страната на заточението — Казахстан. Вярно, че столицата Алма̀ Ата̀, където се намираше Юридическият факултет, имаше своята красота. Разположена на високо плато само на неколкостотин километра от Китай, в подножието на Памир, изящно бяла, силуетът й се открояваше красиво на фона на тъмносиньото небе. По градските улици се въргаляха големи мъхести камъни — резултат от честите планински свличания. По време на войната много от водещите руски светила на изкуството, като например филмовият режисьор Айзенщайн, бяха евакуирани в Алма̀ Ата̀, който с течение на времето ставаше все по-съветска. И все пак си оставаше град на Изтока, в който улични поети рецитираха саги по памет в съпровод на инструмент, смятан за пряк потомък на древногръцката цитра. Възрастни мъже с посребрени бради и сини чалми седяха в чайните, обсъждаха надълго и нашироко Корана.

Иса не случайно беше избрал да следва право в университета на Алма̀ Ата̀. Той се нареждаше на трето място в страната по качество на обучението, а Костоев нямаше шанс да влезе нито в Московския, нито в Ленинградския. На Чикатило му бяха казали, че не е успял да влезе в Правния факултет на Московския университет, понеже баща му е бил в затвора по времето на Сталин. Нищо, че баща му е бил наказан само задето се е върнал жив от немския плен. Черната точка си стоеше в досието му. И Костоев, бившият „специален заселник“, също нямаше никакъв шанс.

Но въпреки практическите съображения, накарали го да остане в страната на изгнанието, раната си беше отворена. Казахстан завинаги щеше да е за Иса мястото, където неговото семейство и народ са били заточени по нелепи обвинения в предателски колаборационизъм, колкото и да бяха невинни, колкото и невинно да бе тогавашното двегодишно момче. Казахстан завинаги щеше да е мястото, където бяха умрели двама негови братя и една сестра, където беше видял майка си превита под ударите на камшика, където присъждаха година затвор за всеки откраднат килограм зърно. В някои отношения обаче беше уместно да учи право именно в това място на несправедливостта.

Програмата на обучението беше петгодишна, достатъчно време, за да се избистрят някои неща. Скоро той получи удовлетворението, спохождащо малцина, да знае точно какъв иска да стане — криминален инспектор в Главна прокуратура. Най-много го привличаше изкуството на разпита. То повдигаше дълбоки въпроси. Как да се установи психологически контакт със заподозрян и как да се поддържа? Как да се печели доверие и как да се разбие изградена защита? Как да накара човек да направи тъкмо онова, което той не иска — да си признае извършването на престъпление, което би му коствало свободата или живота?

Освен лекциите и упражненията имаше две допълнителни изисквания. Всеки кандидат-дипломант трябваше да напише тъй наречената дипломна работа — дълъг и сериозен анализ на някой аспект на наказателното право. Костоев вече беше разбрал, че следователят трябва да има дълбоки познания за различните човешки и престъпни натури. Главното оръжие на следователя е логиката, но тя е безполезна без интуиция, опит и здрав апетит за тъкмо такова единоборство.

Всичко това обаче беше учебна работа, теория, книги. Иса Костоев жадуваше за истинското — действието. За щастие, второто изискване за дипломиране бе стажът, при който се отсяваха онези студенти, на които им липсваха необходимите качества.

Би могъл да избере за стаж родната Ингушетия, която като новообразувана област изпитваше голяма нужда от енергични млади мъже като него. Вместо това Иса настоя да го изпратят в град Владикавказ, който беше изцяло под контрола на осетинците, заграбили големи райони ингушетска земя и отказващи сега да я върнат.

— Ти си луд, Иса — заяви негов приятел. — Та те ни мразят там!

— Знам — отвърна. Иса. — Но не искам в Ингушетия. Прекалено много хора добре познават и баща ми, и мен. Не искам роднини и приятели да се опитват да ми влияят.

Отново бе ръководен от практични съображения. Владикавказ беше близо до дома му, можеше да гостува на семейството си, да ходи с приятели по планините и да пече агне на огън край някой от бурните потоци, препускащи от снеговете на скалистия Кавказ през зелените планински пасбища до полята в низините. Приятелите му бяха прави, разбира се. Във Владикавказ щяха да го мразят, той щеше да се напъха право в бърлогата на звяра. Щяха да го ненавиждат, защото той би им напомнял за тяхното престъпление или по-точно за съучастието им в престъплението на Сталин, депортирал ингушетския народ. Осетинците незабавно бяха нахлули в ингушетските градове, земи, домове, докато планинските евреи, познали горчилката на изгнанието, не бяха пожелали да имат нищо общо с това. Местните грузинци често ги арестуваха, задето са укривали „врагове на народа“. Иса Костоев нямаше да бъде изпитател на самолети, но себе си щеше добре да изпита.

В началото на стажа му във Владикавказ му възлагаха главно незначителни дела — невърнати точно пари в магазина, дребно хулиганство — и винаги под опеката на опитен следовател. Въпреки това има възможността да участва в разпити, да играе тази съдбоносна игра на въпроси и отговори, на ум срещу ум. Той съставяше и обвинителни актове, към което показа подчертан афинитет. Знаеше кои от подробностите са абсолютно необходими и построяват логическата основа, която води четящия документа също тъй уверено, както надзирателят води затворника към килията му. Един от прокурорите дори похвали Иса пред другите и това му спечели моментна слава и седмици неприязън. Но по-важното бе, че в края на първия месец градският прокурор, руснак на име Димитров, му възложи първото самостоятелно дело.

Малолетно момиче било задържано за кражба на скъпоценности от разни апартаменти, които посещавало под предлог, че записвало деца за училище. Сега било пуснато на свобода и чакало по-нататъшното разследване.

Костоев я повика на разпит, но тя не се отзова нито на първата, нито на втората призовка. На третия път най-сетне благоволи да се появи. Беше немарлива и нахална. Костоев й нареди да чака. Отиде при Главния прокурор и каза:

— Имаме необорими доказателства срещу нея. Искам да бъде арестувана.

Прокурорът даде своето съгласие.

Костоев се върна и обяви:

— Арестувана си.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? В предварителния арест началникът на милицията ми обеща, че ако се чукам с него, ще ме пуснат, само ще ми наложат малка глоба или нещо подобно. А ти сега ме връщаш в затвора!

Костоев записа всяка нейна дума и нареди да я откарат в килията. След това се върна да докладва на своя покровител Главния прокурор, а той от своя страна се свърза незабавно с прокурора на Осетия.

Тогава се разрази бурята. „Какво си въобразява това хлапе? Кой е той? Никой, още не се е дипломирал, а се захваща с шефа на милицията, коскоджа ми ти полковник! Мръсното му ингушетско копеле, трябва да го изритаме. Нахалник, безсрамник, копелдак!“

Но вече беше късно, бомбата бе избухнала. Срещу началника на милицията бе възбудено дело за незаконни сексуални връзки с малолетна в предварителния арест. Но Костоев беше надробил доста неприятности за кратко време, та му отнеха случая. Какъвто и да бе изходът от тази каша, доста хора нямаше никога да забравят кой първи я забърка.

След четиримесечния стаж във Владикавказ Костоев се завърна в Алма̀ Ата̀, за да вземе писмените и устните изпити и да довърши дипломната си работа на тема „Тактика при разпита“. Скоро след това отново се забърка в скандал. Настоя да бъде изпратен обратно във Владикавказ, въпреки че правилото гласеше инспекторите да се връщат и да служат в родните си места. Но както гласи руската поговорка: „Категорично е забранено, но ако много искаш, може.“ Костоев много искаше.

Вратичката бе намерена и изключението бе направено. Главният прокурор на Владикавказ го изиска със специална писмена молба, която имаше достатъчно тежест. Годината беше 1964-та, Костоев се отправи обратно към Владикавказ, където сега го мразеха повече от всякога.

Вече нямаше да има четене до среднощ на дебели учебници. Щеше да разучава онова, което най-много харесваше — действителни случаи, драмата на престъплението и престъпника, на жертвата и свидетелите, всяка от тях различна, всяка от тях загадка. Заплащането обаче беше мизерно. Това насърчаваше корупцията. За Костоев изборът беше кристално ясен: квартира или храна, но не и двете. Спеше в една празна канцелария, сутрин се миеше енергично със студена вода и никой не можеше да се досети, че не идва от дома си след здрав сън.

Често се питаше дали изборът му е бил правилен. Прекалено многобройни бяха пречките, твърде много враждебност се стоварваше отгоре му. Беше чел за летците-изпитатели, знаеше, че всеки самолет има граница на напрежението. Въпреки това при всеки конкретен случай превъзмогваше съмненията си и продължаваше да живее и работи във Владикавказ, което на руски ще рече „Владетелят на Кавказ“.

Законът бе негова страст, разпитите — овладяно до съвършенство изкуство, ала убийствата щяха да се превърнат в негова специалност. Убийството е най-сериозното от всички престъпления и най-тайнственото. Защо и как хората престъпват чертата? От гледната точка на инспектора да убиеш, е най-опасното престъпление, защото, ако се допусне несправедливост, невинен човек може да бъде екзекутиран. Тук залогът бе най-висок.

Разпитът изисква всички сетива да работят на най-високи обороти. Когато провеждаш разпит на заподозрян или на свидетел, трябва да си включил на неговата вълна, за да доловиш всички полутонове на истината и да различиш кухия звън на лъжата. В същото време е необходимо да умееш да четеш по лицата, да установяваш очен контакт и да задържаш погледа на човека пред теб, докато той е в състояние да издържи, като същевременно си нащрек за най-малката гримаса, за беглото присвиване в края на устните му. Ръцете също имаха свой собствен език.

Съществуваше и друга една тайна — работа, работа, работа. Освен това бе невъзможно да се напредне в неговата област, без да стане член на партията. За много негови колеги работата бе нещо като синекурно полупенсиониране, пост с множество облаги, няколко часа зад бюрото, а след това продължителен обяд с много водка.

Упоритият труд обаче даваше плодове. За инспекторите съдеха по броя на разкритите случаи, а неговата бройка непрестанно растеше. Нямаше как да не го повишат. Все още доста хора го мразеха, но не бяха достатъчно, за да му попречат. Вероятно те самите бяха подценили омразата, която Костоев хранеше към несправедливостта, особено несправедливостта, извършена от съдебната система.

Повишението в длъжност означаваше също по-висока заплата, така че сега, след година и половина работа, той вече не бе принуден да избира между храната и квартирата. Беше на двайсет и няколко години и време беше да помисли за женитба и семейство. Поне такова бе твърдото убеждение на баща му.

— Кога ще се ожениш, Иса? Не мога да търся булки за по-младите ти братя, преди да си се оженил ти! — кънтеше гласът на баща му.

В семейството му не се плашеха от шум и емоционални сцени.

След края на скандала обаче Иса признаваше, че баща му е прав. Време му беше.

Жена му трябваше да е ингушка. Ала през всичките години, преди да постъпи на работа, той бе срещал твърде малко жени, понеже ингушетските обичаи държаха двата пола разделно, особено когато момичетата станеха достатъчно големи, за да събуждат интереса на младежите. Никакви танци, дори никакво кино за момичетата.

И все пак имаше една. Ася. Не я беше виждал от шест години, но нямаше как да не му направи впечатление, че повдигнеше ли се щекотливият въпрос, тя първа изникваше в съзнанието му.

За пръв път се срещнаха още докато той бе студент в Правния факултет на университета в Алма̀ Ата̀. Беше се върнал за ваканцията по време на свещения мюсюлмански празник Кураза, рядък случай да бъде в компания с млади ингушки. Приятел на Иса предложи да отидат на гости на едно семейство, за чиято дъщеря — Ася, се говореше, че била много красива. Тя наистина се оказа ингушетска красавица, със светла кожа и буйна червеникавокафява коса, с орлов нос, както се харесва на ингушите, а в овала на очите й се усещаше Азия. Приятелят на Иса направи на място избора си и го помоли, според обичая, да поиска ръката й за него. Иса беше верен приятел и го направи.

Ася обаче не искаше и да чуе.

— Още следвам в университета и не искам да се омъжвам за никого! — отсече яростно тя.

Така че хубавата избухлива Ася, твърдо решена да стане архитект, изплува сега в съзнанието му. Малко разузнаване и Иса научи, че тя още не е омъжена и че вече работи в архитектурно бюро в близкия град. Беше постигнала целта си. В това отношение беше като него. Но не само в това. И тя като него беше родена през 1942 година и е била депортирана с конските вагони в същия съдбовен ден на 23 февруари 1944-та. Баща й беше герой от войната, убит при нападение срещу немски парашутисти, но този факт ни най-малко не бе облекчил съдбата й. Ася бе познала горчилката на заточението и горчиво-сладкия вкус на върнатите отчасти земя и свобода. Те можеха да си споделят най-важните проблеми, но това нямаше да е необходимо.

Приятелите на Ася се ужасиха, когато научиха.

— Да се омъжиш за следовател? Те пият като свине и получават ситни копейки за труда си!

Но тя не им обърна внимание. Знаеше, че е срещнала мъжа на своя живот. Пък и как би могла да устои на този преливащ от самочувствие мъж, който й бе заявил с цялата си сериозност:

— Един ден ще живеем в Москва и аз ще бъда генерал!

Ася се омъжи за него, макар това да означаваше преместване в Осетия, във Владикавказ, където се страхуваха от съпруга й, почитаха го, мразеха го и който, с изключение на неколцина приятели сред осетинците, бе сам на този свят.

Още първата година им се роди син, когото нарекоха Тимур, на името на Тамерлан, великия покорител на Азия през четиринайсетия век, чиито останки сега лежаха в една джамия в легендарната столица Самарканд.

Годината бе 1969-а. Иса вече работеше пет години в Главната прокуратура на Владикавказ. Беше дошъл тук още недодялано и напористо двайсетгодишно момче, а сега бе улегнал, задомен, имаше и син. Беше все така напорист и отново щеше да го покаже.

Бяха му поверили да прегледа делото на една жена, осъдена на смърт за убийство. Присъдата веднъж бе обжалвана и потвърдена. Бяха я вкарали в килия за смъртници преди последната проверка, предшестваща изпълнението на присъдата.

По случая вече бяха работили трима или четирима следователи. Делото изобилстваше от писмени показания, доклади, протоколи от процеса, заключения — всичко събрано в петнайсет тома. Иса се зае да ги чете.

Старица била убита с ръжен. Смъртта й била продължителна и особено мъчителна. Нанесени й били над сто рани.

Въпреки че много от обстоятелствата не бяха изяснени, съдът бе приел следната версия:

Старата жена имала нужда от човек, който да я гледа, да й пазарува, да чисти къщата. Старицата разполагала с малко пари и била готова да заплати за услугите. Петдесетгодишна жена на име Гаврилова се наела и вършела всичко толкова добре, че бабата обещала да й завещае цялото си имущество.

Гаврилова живеела другаде и работела на гарата, където продавала пирожки с месо. Грижите по старицата започнали да й тежат и тя си отдъхнала, когато попаднала на търсеща квартира ученичка. Разбрали се за следното: шестнайсетгодишната Наташа Кузнецова, ученичка в местния железопътен институт, щяла да се грижи за старицата, срещу което да получава храна и стая.

Един ден някакъв съсед надникнал през прозореца и видял старицата мъртва на пода. Повикал милицията. Счупили вратата, след като установили, че е заключена отвътре. Явно убиецът е имал ключ. Милиционерите бързо установили, че ключовете били само два: единият у Наташа, която живеела със старицата, а резервният у Гаврилова.

Наташа била доведена от института на местопрестъплението, където царяла пълна бъркотия — милиционери, съседи, фотографи, експерти.

Ключът на Наташа бил намерен в апартамента. Единственият друг ключ се оказал у Гаврилова. Вратата била заключена отвън. Ключовете били само два. Логиката бе необорима — лицето с втория ключ е заключило вратата отвън и това лице е убиецът.

Подложена на разпит, Наташа не издържала и признала. Разказала как една вечер Гаврилова, алчна за наследството, дошла при старицата с един свой приятел на име Борис. Двамата убили с ръжена старицата и принудили Кузнецова да вземе участие в убийството или и нея щели да погубят. След това я накарали да напусне апартамента заедно с тях и й заръчали да твърди, че не е прекарала там нощта.

Студентката Наташа получила пет години като съучастничка на Гаврилова. Последната обаче твърдяла през цялото време, че е невинна. Дори и сега продължавала да твърди това, макар че вече била в килията за смъртници. А от Борис така и не открили дори следа.

Като препрочете по няколко пъти някои от показанията, като проследи прерастването на едно признание в съдебен процес, Костоев реши, че нещо в това дело му намирисва.

Логиката на ключовете обаче бе трудно оборима. И все пак съществуваше и по-силна логика, тази на самия живот. Ако Гаврилова е искала да убие старицата, тя е имала на разположение предостатъчно възможности да го стори през годините, когато единствено тя се е грижела за нея. Защо й е трябвало да вкарва в играта съучастничка, да не говорим за неуловимия Борис. И защо й е трябвало да убива старицата с ръжен, когато е можела да го стори така, че смъртта й да изглежда естествена, да не поражда съмнения по отношение на самата нея, която единствено би спечелила от тази смърт?

Той реши да навести Гаврилова в затвора. Беше в малка тъмна килия само с едно тясно прозорче високо в стената. Пълна и тъмнокоса, Гаврилова беше поне два пъти по-възрастна от Костоев и имаше вид на добродушна и пряма рускиня. Ала животът учеше, че убийства се вършат от всякакви хора.

— Синко — рече Гаврилова. — Вече две години съм в затвора и четири месеца в тази килия. Защо не хвърлиш едно око на делото ми? Никого не съм убила, но не мога да го докажа. Единствено Наташа твърди, че съм го извършила. Тук е ужасно, но аз знам, че няма да ме екзекутират.

— Откъде знаеш? — полюбопитства Костоев.

— Една нощ насън ми се яви свети Михаил и ми каза: „Животът ти ще бъде спасен от един мъж, който ще докаже твоята невинност.“

— И какво още ти каза свети Михаил?

— Каза, че всеки ден една гълъбица ще каза на прозореца на моята клетка да проверява дали съм още жива. Не е минало и ден, без това гълъбче да дойде на прозореца ми, да кацне, да погука известно време и след това да си отлети.

Костоев провери отново показанията на студентката и видя с каква лекота би могъл да докаже, че са изтъкани от лъжи. Имаше достатъчно основания, за да измъкне жената от килията за смъртници и да разпита отново Наташа. Фактът, че ключът й бил намерен вътре в апартамента, не беше вече толкова убедителен, защото тя е била откарана там направо от института и в къщата на убитата е царяла пълна бъркотия.

Достатъчно беше чел, сега беше ред той да попише. Подписа заповед за освобождаването на Гаврилова и отиде в затвора при нея. Не я предупреди веднага за решението си, защото се боеше да не би шокът да й причини сърдечен удар. Постепенно й даде да разбере, че ще бъде освободена в определен ден и час. Гаврилова бе зашеметена, не можеше да повярва.

И началникът на затвора, не можеше да повярва.

— Ето заповед за освобождаването й — рече Костоев. — Освободете жената.

— Какво говорите? — запротестира началникът. — Тя е осъдена убийца.

— Подчинете са на заповедта. Както виждате, тя е редовна, има всички печати. Аз я написах и аз ще нося отговорност.

Костоев не само сполучи да освободи Гаврилова, но си осигури и друга заповед: студентката Наташа Кузнецова, на която и предстоеше да излезе от затвора предсрочно, да бъде задържана още три месеца.

Беше убеден, че постъпва правилно, но това не допринесе много за душевното му равновесие, особено онази неделя, когато изпратиха кола да го вземе. На задната седалка седеше градският прокурор. Двамата ги викаха в Москва за преглед на делото от висшестояща инстанция.

— Видя ли сега какви ги надроби? — попита прокурорът.

Костоев чу същия въпрос и в Москва от устата на една членка на съдебния състав, но формулиран малко по-различно:

— Как посмяхте да я освободите?

— Прочетете материалите по делото и ще видите защо съм посмял.

Пратиха го в хотел и му наредиха да чака по-нататъшни указания от съда, на когото му трябваха няколко дни, за да прегледа материалите. След четиридневно седене в стаята и подготвяне на отговори на всякакви въпроси той вече не издържаше на напрежението и отиде в сградата, където заседаваше съставът. Казаха му:

— Все още четем, все още преглеждаме.

Най-сетне, след още няколко дни, го извикаха да се яви. „Колегиумът“, както официално се наричате съставът, се беше събрал. Костоев влезе в стаята напрегнат и изпълнен с огромно уважение към хората, които бяха за него почти богове. Присъстваше и Главният прокурор на страната.

През този ден предстоеше да се прегледат няколко дела, но на Костоев отредиха първото място. След излагането на фактите жената, която бе задала на Костоев въпроса, как е посмял да освободи убийцата, се изправи и заяви:

— Костоев е наредил освобождаването на Гаврилова и е поискал задържането с нови три месеца на студентката Наташа Кузнецова, за да я разпита. Решението на Костоев е правилно и ние му дължим огромна благодарност. Погрешно и лекомислено се отнесохме към това дело…

Извикаха Главния прокурор на Осетия пред състава и Главният прокурор на Русия се обърна към него:

— Обясни как се случи това.

— Отдавна наблюдавах това дело — заяви подчиненият осетински прокурор.

— Наблюдавал си го със задника си! А задникът ти е трябвало да седне на един стол и да прочетеш делото, както е направил Костоев.

— Съжалявам, простете ми! Бил съм се на фронта, дал съм двайсет и седем години на съдебната система.

Простиха му. В коридора той се приближи до Костоев и му каза:

— Благодаря ти за това, което направи. Радвам се, че беше прав, въпреки че на мен ми костваше много. Сега ни предстои още разследване.

Костоев се върна от Москва с плюшен мечок за едногодишния си син Тимур. Докато му даваше подаръка, той се усмихна и каза:

— Татко, ти днес спаси живота на един човек.

Започнаха разпитите на студентката. Макар че Костоев се беше отракал в изкуството на разпита, девойката се оказа костелив орех. Но той обори едно след друго несъответствията в показанията й и накрая тя не издържа.

Нямало никакъв Борис. Имало обаче интимен приятел, който започнал да прекарва нощите при нея. Старицата се възпротивила. Един ден, след като се скарали, Наташа ударила старата жена с ръжена. Тя рухнала на пода, обляна в кръв, в безсъзнание, по всяка вероятност вече умирала. Изборът бил съвсем ясен — или наказание за това, което е извършила, или да доведе всичко докрай и да прикрие следите си. Младото момиче обаче не знаело как се извършва убийство. Ето обяснението защо по тялото на старицата е имало над сто рани.

А ключът? Просто го подхвърлила в апартамента, когато милиционерите я довели на местопрестъплението. Наоколо царяла такава бъркотия, че по-лесно не би могло и да бъде.

Кузнецова бе осъдена на десет години — максимална присъда за непълнолетна.

Костоев бе поел сериозен риск, но спечели. Безспорен успех, но с тревожен привкус. Колко такива като Гаврилова имаше по затворите на страната, в очакване да бъдат екзекутирани за убийства, които не са извършили? Но той не можеше да мисли за това непрекъснато, иначе щеше да полудее. Понякога зарязваше всичко и се разхождаше по булевард „Мир“ — главната артерия на Владикавказ. Приятно му бе да наблюдава здрача и препълнените с хора тротоари. Една вечер, както се разхождаше, изневиделица пред него изникна една жена и се хвърли в краката му. Прегърна ги и почна да ги целува. Веднага се насъбра тълпа.

Когато жената стана, Костоев видя пред себе си Гаврилова. Със сълзи на очи тя се развика:

— Хора, чуйте! Този човек ми спаси живота. Бях осъдена на смърт, а той ме спаси…

След този случай видеше ли я да се задава, Костоев бързаше да мине на отсрещния тротоар.

Не му трябваха овациите на публиката. Едно е да прошепне на малкия си син колко горд се чувства, съвсем друго бе тази случка. Вършеше си работата, защото я обичаше и защото мразеше несправедливостта, причинена от същата тази система, която бе призвана да правораздава.

Ала корупцията не се оказа затворена само в правната система. Костоев се убеди в това, когато му поръчаха да разследва дейността на един местен завод за производството на ябълково вино. Ясно бе, че се касае за злоупотреба с милиони рубли, но никой не бе успял да разкрие как точно става това.

Костоев си набави литература по производството на вина и седна да чете. Когато, му стана ясно как се прави вино, реши, че вече е готов да разследва въпросния завод. Всяка година директорите на завода представяха разписки за хиляда тона ябълки и в замяна получаваха един милион рубли. Костоев обаче откри, че всъщност те са закупували само сто тона ябълки и са прибирали в собствените си джобове 900 000 рубли. Следствието продължи година и половина. Петдесет души влязоха в затвора.

Делото с убийството на старицата бе привлякло вниманието на Москва към Костоев, а сега разследването на историята с производството на вино му донесе допълнителна слава. През 1974 година го преместиха в Москва в Главната прокуратура, която официално се наричаше „Управление за разследване на престъпления с особено важно значение“.

Между 1970 и 1972 година Костоев постигна стопроцентова разкриваемост на убийствата, с които бе натоварен. Колегите му във Владикавказ го молеха:

— Не ни поставяй такъв висок стандарт. Какво ще правим, ако те преместят?

Малко бяха онези, на които им домъчня, когато Костоев бе прехвърлен в Москва, откъдето впоследствие на два пъти щеше да бъде изпращан в Ростов на Дон — веднъж да разследва корупция и втори път за да открие убиец, който умъртвяваше с юмруци и с чук, с ножове и със зъби.