Ричард Лури
На лов за дявола (3)

Първа глава

Нещо в тази работа не й харесваше. Този какво се опитваше да убеждава малкото момиченце? Какво й шепнеше? Защо непрекъснато се озърташе наоколо?

Мъжът и момиченцето бяха на около пет метра от нея на тролейбусната спирка и тя не чуваше какво си говорят. Но продължаваше да ги наблюдава. Светлана Гуренкова беше съвестна гражданка, а като такава имаше правото и задължението да се усъмни във всичко, което й изглеждаше не наред.

Мъжът беше висок и едър, с провиснали рамене под черния балтон. Лицето му под голямата боброва шапка беше продълговато, носът дълъг. Трудно й бе да различи добре чертите му, понеже големите му очила като че ли отразяваха погледа й. Изглеждаше на четирийсет и няколко, може би петдесет години. Носеше пазарска мрежа като повечето руснаци, в случай че попаднат на нещо интересно за купуване. Това, което мъжът бе преценил като интересно за купуване, бе бутилка вино. Светлана виждаше гърлото й да се подава от мрежата.

За нея това бе подозрителна комбинация — възрастен мъж, бутилка вино, бузесто момиче, което едва ли имаше повече от десет години. Беше облечено в червено палто с качулка с черна кожа по ръба. Качулката обаче беше свалена. За по-добра защита от студа момичето носеше шапка от заешка кожа, тъмнокафява като очите й. Лицето му беше кръгло с тънки извити вежди и високо чело. Носеше и шал. Или майка й я беше облякла добре за студа, или тя самата се грижеше вече за себе си.

Студен беше този 22 декември 1978 година в град Шахти, Ростовска област — непретенциозно селище, както показваше името му. На руски то означава „Мините“. Черни планини от въглищна шлака се издигаха от равните слънчогледови поля около града. Пред гъсто наредените къщи имаше прибрани купчинки въглища. Къщите бяха едноетажни, с ярко боядисани стени и капаци на прозорците, но въпреки това изглеждаха някак схлупени. Този вид къщи бе предпочитан от селяните, дошли да живеят в града. Само в центъра на града имаше няколко високи тухлени сгради, където на централния булевард, носещ името „Победа на Революцията“, беше издигната огромна статуя на победоносен червеноармеец, размахващ легендарния полуавтомат ППШ.

Светлана Гуренкова продължи да наблюдава мъжа с бобровата шапка и пълничкото момиче с червеното палто. За Светлана вече нямаше съмнение, че мъжът не само се опитва да убеди момичето в нещо, но и че момичето, изглежда, се колебаеше.

На Светлана определено не й харесваше това, което виждаше. Роднини ли бяха? Не изглеждаха да са чичо и племенница, по-скоро бяха непознати, най-много съседи.

Момичето с кожената шапка и червеното палто се казваше Леночка Закотнова. Прибираше се от училище вкъщи. Беше обикновен училищен ден в класна стая, в която Ленин наблюдаваше децата от портрета на стената. Имаше часове по балет, които много се харесваха. Имаше време и за кикотене, и за споделяне на тайни. Тя беше казала на приятелката си Оля, че може би ще получи вносна дъвка от някакъв симпатичен възрастен мъж. Не се случваше всеки ден пакетче дъвка от Германия или Франция, а най-добре от Америка, да си пробие път до този затънтен град в Южна Русия. Но това трябваше да бъде тайна, иначе всеки щеше да иска.

След училище тя отиде на пързалката. Както се пързаляше по леда, Лена чу някой да я вика. Беше приятелката й Наташа, която искаше да си тръгнат заедно. Лена се отби у Наташини да ползва тоалетната. След това Наташа я изпрати до ъгъла на улица „Ленин“, където се разделиха. Няколко минути по-късно едно момче от училището на Лена, изпратено от баща си до аптеката, зърна Лена да върви по улица „Киров“ по посока на тролейбусната спирка. Тя беше сама.

Но сега тя вече не беше сама. Разговаряше с висок мъж с очила и пазарска мрежа в ръка. Беше почти шест часът и вече мръкваше. Светлана продължи да наблюдава без стеснение мъжа и момичето.

По едно време мъжът си тръгна, а минутка след това момиченцето тръгна след него. Може би тук нямаше нищо нередно. Или съмненията на момичето се бяха разсеяли, или не са били достатъчно силни, когато е трябвало да вземе окончателно решение. Въпреки всичко цялата тази история не се понрави на Светлана Гуренкова.

Ала точно в този момент пристигна тролеят и тя се качи.

Мъжът, подир когото тръгна Лена Закотнова, се казваше Андрей Чикатило, отговорник в общежитието на местното миньорско училище ГПТУ-33. Той не само работеше с деца, но имаше и две свои, тринайсетгодишна дъщеря и син почти на възрастта на Лена — преди месец беше отпразнувал деветия си рожден ден. Чикатило също неотдавна имаше рожден ден. На шестнайсети октомври бе навършил четирийсет и две.

Андрей Чикатило имаше две жилища в Шахти. С жена си и децата той живееше на улица „50 години ВЛКСМ“. Същевременно имаше и друга къща — разнебитена постройка от три стаи с много нисък таван на улица „Гранична“ номер 26, за която никой, освен него не знаеше. Сега той се беше запътил натам, следван от момичето с червеното палто.

Беше започнал деня сред своите близки, за които беше порядъчен съпруг и добър баща, получаваше заплата и никога не повишаваше тон на децата. Беше праволинеен партиен член, четеше вестници и беше в течение на това, което ставаше по света. Тих човек със строги и скромни вкусове, както подобава на истински съветски човек. Той се задоволяваше да носи едни и същи кафяви и сиви дрехи година подир година. Най-многото, което познатите му можеха да кажат за него, беше, че си пада по сельодката и играе доста добре шах.

Чикатило още пазеше нещо от хубавата си младежка външност, въпреки че в устните му винаги бе имало нещо прекалено сладникаво и слабоволево — лице на романтичен идеалист и сталинист.

Животът му бе преминал както трябва. Като всички съветски граждани той беше изкарал военната си служба, в неговия случай в свързочно поделение на КГБ. По-късно се бе захванал сериозно с учение и получи три дипломи — по руски език и литература, инженерство и по марксизъм-ленинизъм. Той се хвърли в партийната работа, пишеше статия след статия във вестниците за съветския патриотизъм и комунистическия морал, дори стана доброволен сътрудник на милицията, дадоха му и червена карта за самоличност, която от пръв поглед респектираше всеки срещнат. Всичко правеше както трябва, а въпреки всичко нищо не беше както трябва.

И така открай време. В собствената му версия за неговия живот, потаен както и къщата на улица „Гранична“, Чикатило се бил родил без очи и полови органи. Не в буквалния смисъл, но почти. Още като малък в училище почти никога не можел да види написаното от учителката на дъската. Размазаните думи пробягвали пред навлажнените му от ярост и самосъжаление очи. А като юноша бързо разбрал, че не може да получава ерекции, въпреки че можел да се изпразва. По-късно, при много редки случаи с жена си, успявал да достигне задоволителна ерекция — достатъчна, за да стане баща. Но дори това никога не успяло да разклати убеждението му, че природата го била кастрирала още при раждането.

А съдбата го била онеправдала още преди да се роди. По време на ужасния глад в Украйна в началото на трийсетте години по-големият брат Степан бил отвлечен и изяден. В онези години подобно нещо не представлявало голямо изключение, но това не било в състояние да заличи болката и ужаса, защото майка му горчиво и дълго плачела, докато му разправяла за случилото се. А това тя често правела. Освен това Степан като по-голям брат е трябвало да го защитава от хората и света. Сега той си нямал никого, който да го защитава. Най-малко той самият можел да се защити. Винаги се смятал за най-беззащитния сред мъжете. Не можел да отреагира на мъж при обида, тъй както не можел да реагира на жена.

През целия му живот всеки можел да му каже каквото си иска, а той нищо не можел да стори. Другите деца веднага разбрали това и започнали да го наричат с разни имена. С течение на времето душата му се изпълнила със сълзи и горчилка от обидите.

И младите грубияни в миньорското училище, където сега работеше, също бързо го разбраха. Пушеха пред него и му се смееха, когато им казваше да престанат. Той знаеше, че му викат „Гъската“ поради увисналите рамене, които пък караха врата му да изглежда удължен. Смятаха го за глупак и дори не си правеха труда да крият това от него. А когато се пусна слухът, че някой от учениците в общежитието се събудил посред нощ и открил, че пенисът му се намира в устата на „Гъската“, започнаха да му викат в лицето „Обратна шайба“. Когато минаваше през спалните да гаси осветлението, както изискваше режимът в общежитието, момчетата му мятаха одеяло, биеха го и го изритваха навън. Преди няколко дни някои от тях притичаха зад него в парка, повалиха го на земята, бълваха яростни обиди по негов адрес — на учителя, на възрастния човек. Това така го изплаши, че той дори си купи нож и го носеше винаги със себе си.

Беше го взел и сутринта на този 22-ри декември. Предния ден беше годишнината от рождения ден на Йосиф Сталин, който, ако беше жив, щеше да е на 99 години. А предишната нощ беше най-дългата в годината, защото Земята достигна най-отдалечената си от Слънцето точка. Може би именно тази допълнителна минута тъмнина бе извадила Чикатило от равновесие.

Ето че двамата с малката Лена Закотнова почти стигнаха до тайната къща отляво в дъното на улицата. Вървяха бързо, понеже ги щипеше студът, и всяка дума изглеждаше като прахосване на сили. След минута щяха да влязат вътре.

Това за него бе последният шанс да се върне назад — дори и секунда е достатъчна да се развали злата магия. Достатъчни са няколко секунди да се измисли предлог, например че си е забравил ключовете.

Но защо да разваля магията, да измисля оправдания, защо да се отказва след всичко, което му е било сторено? Нима той е искал да се роди такъв, че да души в тоалетните на момичетата, да наднича през ключалките? Той в никакъв случай не би искал това, обаче бе точно такъв. Би предпочел да е храбър комунист партизанин, който се сражава с врага в горите, залавя пленници и ги изтезава, докато кажат истината. Той би предпочел да бъде герой на някоя голяма възвишена любов. Като юноша, дори се бе заклел писмено, че няма да докосне половите органи на друга жена, освен на собствената си съпруга. Но впоследствие откри, че му е крайно неприятно изобщо да докосва женски гениталии, въпреки че не можеше да откъсне ръце от своите, дори си играеше с тях през джоба в клас, изпразваше се като момче, което си излива омразата. Той би желал да бъде такъв, че когато влезе в класната стая, момчетата сами да утихнат, изпълнени с уважение към него, такова уважение, което момчетата с радост оказват. Но на него никога нямаше да погледнат с капка уважение, защото той бе „Гъската“, „Обратната шайба“ и глупак.

Той би искал да има баща, завърнал се от войната с обкичени от медали гърди и лъснати черни ботуши, всички в селото да викат „ура!“ и да хвърлят цветя. Но когато баща му се върна от нацисткия военнопленнически лагер, нарекоха го предател, задето се бил оставил да го пленят. Единствено десетте години сечене на дървета в Сибир можеха да заличат подобен грях. Така че в селото не хвърляха цветя по баща му, а обиди за това, че извършил престъпление, като останал жив.

Щом като Сталин е казал, че това е престъпление, значи беше престъпление. Само много по-силна натура от тази на Андрей Чикатило би могла да устои на изкушението да вярва, че Сталин е прав, че животът е престъпление, че баща му е престъпник. Сталин стоеше над всички бащи. Той беше „Бащата на Родината“. И когато Сталин умря през 1953 година, Андрей Чикатило плака, защото беше загубил последния си закрилник. Искаше да отиде на погребението в Москва и да се поклони, но нямаше никакви пари. Той винаги беше без пари.

Искаше му се да бъде такъв човек, в чиито мнения колегите му учители да се вслушват с уважение. За тях обаче той бе учителят, заловен да пуска ръце в гащичките на момиченцата. Когато дойдоха нареждания за съкращаване на щата, Чикатило начаса бе уволнен. А това означаваше, че той и семейството му нямаше повече къде да живеят, защото апартаментът беше ведомствен — собственост на училището. Най-многото, което можа да направи, бе да си намери работа в неприветливо миньорско училище в град Шахти, където му дадоха квартира, през която сякаш бе минала войната — нямаше дори водопровод. Погледът на горката му жена, когато за първи път я зърна…

А той изобщо не би трябвало да преподава в такива училища. Би трябвало да бъде изтъкнат адвокат или съдия и щеше да стане такъв, ако го бяха приели в Юридическия факултет на Московския държавен университет. Взе си изпитите много добре, но както след това му казаха, на младеж с баща, изпратен от Сталин в Сибир, не би могло да му се има доверие да отстоява огромните отговорности на съветското право.

Истинското му признание е било изтръгнато от него, както очите и гениталиите. Както брат му е бил разкъсан. Чикатило знаеше какво бяха сторили с него, защото бе виждал телата на хора, умрели от глад веднага след войната. Техните все още месести прасци и бутове бяха изрязани и майка му постоянно го предупреждаваше да се крие; иначе ще бъде следващият.

След всичко, което му бяха сторили, не бе ли редно да има поне едно място на света, където да прави каквото си иска?

Имаше такова място и то беше тайната къща на улица „Гранична“ номер 26, чийто праг Чикатило прекрачваше сега заедно с Лена Закотнова. Запали лампата и заключи вратата.

След това я тръшна на пода. Тя бе тъй зашеметена, че дори не изплака.

Лена трябваше да се подчини на всички правила на тайната къща. Трябваше да му позволи да разкопчае червеното палто и да й свали гащите. Макар че писъците й много му допадаха, той не можеше да допусне врява, която да го вкара в беда. Неприятностите бяха последното, което той желаеше. Искаше да има мълчание и подчинение.

Знаеше как да сложи край на писъците. Постави лявата си ръка на гърлото й и натисна с всичките си осемдесет килограма. Очите й се примолиха последно за пощада, после помръкнаха. Но останаха отворени. Той издърпа от врата й дебелия тъмен вълнен шал с плетка „рибена кост“ и й завърза очите.

Сега тя беше точно такава, каквато я искаше — мълчалива, изпълнителна, жива.

Но дори след като се намести между хладните пълнички бедра на момичето, нищо не се случи. Дори когато се движеше в ритъм със спазмите й, това само го възбуди, без да получи ерекция. Но вече нямаше значение. Такъв бе сексът в тази къща. И в един светъл миг той разбра, че най-съкровеното му желание се е сбъднало.

Но след това Чикатило силно се изненада. Мислеше, че е получил удоволствието си, но това бе само защото все още не знаеше какво точно е неговото удоволствие. Когато пръстите му взеха да вкарват спермата там, където й беше мястото, изведнъж го обзе непреодолимо желание да нарани гениталиите на момичето. Вторият му оргазъм се оказа тъй несравнимо задоволителен в сравнение с първия, че той не можеше да не проумее огромното значение на осенилото го ново познание — една нова тайна, разкрила се в движение.

Момичето все още хриптеше и се мяташе. Той го погледна. Трябваше да вземе решение. Ако проговори, жена му никога няма да му прости. Три намушквания с ножа оформиха триъгълник върху стомаха й. Настъпи нов вид тишина в къщата на улица „Гранична“ номер 26.

Забрави да изгаси лампата — може би защото носеше момичето под ръка като килимче, а в другата държеше училищната й чанта. Или защото силно се взираше да различи някакви фигури, които се движеха по неосветената улица със занемарените къщи. След като се убеди, че наоколо няма никой, той забърза напред и не забеляза как кръвта й опръска като обвинение външната стълба. Сега най-важното бе да прекоси незастроеното, обрасло с бурени и папури място, излизащо на река Грушевская.

Единственото, което сега можеше да направи, бе да я хвърли в реката, а след нея и училищната й чанта.

Когато се обърна да си тръгне, ледените води на реката бързо понесоха момичето надолу. То все още беше живо.