Ричард Лури
На лов за дявола (27)

Двадесет и пета глава

Докато върнат Чикатило в Ростов, Съветският съюз престана да съществува. Статуята на основателя на тайните служби беше катурната от пиедестала й пред централата на КГБ в Москва, над Кремъл вече се развяваше бяло-синьо-червеното знаме на нова Русия.

В Ростов изведнъж изникна модерно казино за хазарт, което мигом процъфтя, като че само това бе чакало десетки години. По улиците хора продаваха шампанско и шампоани върху сглобяеми маси. Томболи с изображения на Мадоната обещаваха незабавни печалби в рубли, а за най-щастливия — „Ситроен“. Местната порнография даде първите си кълнове през дъждовния април на 1992 година, когато всичко в Ростов и Русия изглеждаше като хазартна игра.

Зданието на съда, в което на 14 април 1992 година щеше да започне процесът срещу Чикатило, беше величествена общинска постройка с пастелнорозови тухлени стени в комбинация с множество бели колони и арки. Тя имаше нещастието да се намира непосредствено до Оперетния театър, който се строеше почти двайсет години и още не бе стигнал до половината. Крановете бездействаха, самият проект беше изоставен също като комунизма, навсякъде витаеше чувство за занемареност.

Вътре в съда стените също бяха с прасковен цвят, но с по-силен примес на червено, отколкото на жълто, което преобладаваше отвън. Имаше много стенни часовници и всичките бяха спрели в един часа и двайсет и девет минути. Когато един чужд журналист обърна внимание за това на съдията Акубжанов, последният, раздразнен като всеки, комуто се налага да обяснява елементарни неща, каза:

— Какво очаквате, това е Русия.

Акубжанов бе слаб, с тъмна коса и палеше цигара от цигара. Беше зареден с нервна енергия. Трябваше да ръководи тричленния състав, който щеше да реши съдбата на Чикатило. Отговорността беше огромна — 225 тома показания, кореспонденти от всички страни и голям натиск да проведе процеса както в „цивилизования свят“ — този новоизлюпен руски термин, под който разбираха Европа и Америка.

Тълпа, народ чакаше на 14 април 1992 година в огромния вестибюл пред съдебна зала номер 5. Триметровите врати на съдебната зала бяха затворени, от двете им страни имаше високи тъмночервени плаки, на които блестяха златни букви:

С ВСИЧКИТЕ СИ ДЕЙСТВИЯ СЪДЪТ

ВЪЗПИТАВА ГРАЖДАНИТЕ НА СЪВЕТСКИЯ

СЪЮЗ В ДУХ НА ПРЕДАНОСТ КЪМ МАЙКАТА-РОДИНА

И КАУЗАТА НА КОМУНИЗМА,

В ДУХ НА СТРИКТНО И НЕОТКЛОННО

ИЗПЪЛНЕНИЕ НА СЪВЕТСКИТЕ ЗАКОНИ.

Родители и роднини на жертвите стояха отстрани на малки групички. Всяко лице излъчваше безмерна скръб и ярост, устните на някои от мъжете бяха свити и издаваха трагедията, за която не можеше да се намери нито справедливост, нито утеха.

Тръпка на вълнение премина, разговорите стихнаха и вратите на съдебната зала се отвориха.

— Потърпевшите да седнат на пейките вляво, всички останали отдясно!

С томове показания под мишница тримата съдии преминаха през съдебната зала до повдигнатия подиум и се настаниха в столове с огромни дървени облегалки, на които бяха издълбани сърп и чук.

След това, посрещнат със стонове и проклятия от близките на жертвите, войници от Вътрешните войски избутаха Чикатило по стълбите от дясната страна на залата и го вкараха в желязната клетка, построена да предпазва убийците от нападения. Главата на Чикатило беше обръсната съгласно стандартната процедура срещу въшки. Голата лъскава кожа го правеше да изглежда още по-ненормален. Носеше риза с къси ръкави с надписи за Московската олимпиада през 1980 година, която беше бойкотирана и стана „отровената Олимпиада“. Чикатило щеше да я носи всеки ден в продължение на шестмесечния си процес.

Началните заседания бяха посветени на четенето на обвиненията, които предизвикваха писъци и заплахи.

С изключение на командира им, охраняващите Чикатило войници от Вътрешни войски бяха 18-19-годишни или съвсем в началото на двайсетте. Някои носеха първите си тънки мустачки. Докато съдията Акубжанов четеше обвиненията, един от тези младежи в кафява униформа с тъмночервени пагони пребледня и бавно се свлече на стола.

В продължение на седмица Чикатило безмълвно слушаше обвиненията и виковете на озлобените срещу него хора. След това, на 21 април, той заяви:

— Признавам се за виновен за всички убийства, с изключение на първото, на Лена Закотнова.

Костоев побесня. За него нямаше съмнение, че някаква сделка е била договорена между ростовските власти и Чикатило, на когото вероятно е било казано нещо в смисъл на: „След процеса, независимо от присъдата, ще останеш доста дълго в ростовския затвор. Този период може да бъде добър или лош, всичко зависи от теб. Забрави за първото убийство. Какво значение има дали са 52 или 53?“

Костоев знаеше от опит, че отделните звена на ростовската съдебна система могат да се обединят в името на самоотбраната. Ако Чикатило не го осъдеха за първото убийство заедно с другите, Костоев щеше незабавно да започне разследване с предимство дори пред онова за изясняване какво точно е било сгрешено през 1984 година, когато бяха изтръгнали признания от слабоумните в Ростов и когато Чикатило е бил арестуван и освободен.

На процеса адвокат на Чикатило бе младият и интелигентен Марат Хабибулин, който приличаше на английски професор от Оксфорд или Кеймбридж и се обличаше по съответния начин. Той седеше зад бюро пред клетката на Чикатило, с лице към държавния прокурор, който носеше синьо-златна униформа и стоеше в съдебната зала откъм страната на роднините на жертвите. Хабибулин се отнасяше сериозно към задълженията си, уважаваше принципа, че вината трябва да се докаже в съда пред съдии. А да се защитава човек като Чикатило беше ако не друго, то поне интересно предизвикателство от професионална и морална гледна точка.

В началото Чикатило даваше показания за си открито, макар и бездушно:

— Поканвах ги само да дойдат с мен, след това тръгвах напред. Понякога те ме следваха.

Докато говореше, една жена изпищя и припадна при мисълта, че дъщеря й е тръгнала след този мъж. Повикаха „Бърза помощ“. Дойдоха две начумерени млади жени в избелели престилки с огромни спринцовки в ръце.

Пресата нащрака снимки. Процесът се разшумя, местните вестници почнаха да го наричат „процеса на века“ и „престъплението на века“. Читателите пращаха писма до главните редактори, в които предлагаха подобаващи наказания за „този звяр“. Един човек, пожелал да остане анонимен, предложи Чикатило да бъде „или изгорен на клада, или бит с камшик до смърт на публична церемония, която да се предава по телевизията в цяла Русия. На роднините да се даде възможност да нанесат по десет удара, като останалите бъдат нанесени от истинските синове на Русия — казаците“.

Властите продължаваха да задоволяват апетита на Чикатило за вестници, с цел да си осигурят сътрудничеството му. Впоследствие обаче някои журналисти щяха да запитат дали това е било редно — да се дава възможност на обвиняемия да бъде информиран как пресата го представя. Във всеки случай Чикатило сам бе на мнение, че и съдът, и пресата го третират така, сякаш вината му е доказана извън всякакво съмнение.

На 29 април Чикатило стресна съда, като обяви, че презумпцията за невинността му била безвъзвратно нарушена.

— Призовавам за нов процес — каза Чикатило и гласът му прозвуча глухо и празно в микрофоните, които колкото усилваха, толкова и изкривяваха звуците. — Този процес наруши правата ми. Съдията вече ме смята за виновен и нееднократно го заяви. Този лайтмотив бе подхванат от пресата… Мисля, че съдът вече е стигнал до заключението, че съм виновен и че моята съдба е предрешена. По тази причина повече няма да давам показания.

И Чикатило незабавно потъна в мълчание. Съдията Акубжанов продължи да задава въпроси. Но Чикатило не отговаряше нито на съдията, нито на прокурора, нито дори на адвоката си. Имаше нещо враждебно в дълбочината на това мълчание, което разгневи родителите на някои от жертвите повече и от показанията му.

— Кажи нещо, Чикатило! — изпищя една руса жена, като скочи на крака. — Кажи нещо, кучи сине!

Но Чикатило не реагира — или беше напълно отнесен, или се наслаждаваше на страданията, които все още можеше да причинява.

Прокурорът също разгневи съда, като заяви, че отчасти е съгласен с Чикатило, защото съдиите били направили прекалено много прибързани забележки за вината му. Хората скочиха на крака, крещяха и настояваха прокурорът да бъде сменен. Процесът отново трябваше да бъде прекъснат. Съдията Акубжанов и помощниците му (известни като „народни съветници към съдебния състав“), се оттеглиха да обсъдят двата въпроса: дали те да бъдат сменени или прокурорът.

Когато се върнаха в съдебната зала и обявиха, че „съдът остава, а прокурорът се сменя“, изказването им бе посрещнато с аплодисменти от пейките на роднините на жертвите. Процесът продължи няколко дни без участието на прокурор, докато правосъдието и пресата не вдигнаха шум: немислимо било един процес да се води в отсъствие на прокурор. Назначиха незабавно нов. Но поради бързината, с която сториха това, се оказа, че той бил отишъл на почивка за шест седмици. Това накара вестник „Известия“ да попита толкова ли трудно е било първо да разберат дали съответният прокурор е на разположение. Процесът бе временно прекъснат, докато се намери заместник на прокурора.

— Това е цирк, това не е никакъв процес! — извика във фоайето един от роднините на жертвите, след като процесът бе прекъснат за неопределено време и съдиите си излязоха с томовете показания под мишница, а Чикатило със злорадство на лицето бе помъкнат надолу по стълбите от войниците на Вътрешни войски.

В Москва Костоев следеше отблизо процеса и бе отвратен от чутото. Психологическият контакт с Чикатило бе изгубен. Костоев бе развеселен и в същата степен отвратен и от един друг скандал, свързан, макар и косвено с процеса на Чикатило. Психиатърът Александър Олимпиевич Бухановски, когото Костоев бе извикал на деветия ден от следствието, за да увери Чикатило, че към неговия случай се проявява истински интерес от медицинските среди, сега се опитваше да заграби славата за „разкриването на убиеца“ и бе раздул надлежно протоколирания час и половина разговор с Чикатило до почти осем часа.

— Разговарях с Чикатило почти цял ден. Именно тогава, за първи път в живота си, той разказа открито за ужасните престъпления, които лежаха на съзнанието му… След разговора излязох и казах: „Да, това е той. Мисля, че сега вече ще разговаря с вас.“

Бухановски, освен това претендираше, че бил съставил пет години по-рано психологическия портрет на убиеца, който впоследствие се оказал забележително точен.

Костоев отвърна с интервю в „Правда“ на 14 май 1992 година: „Има хора, които преследват собствени егоистични интереси. Имам предвид по-специално един човек на име Бухановски. Той сега е основал частна асоциация «Феникс», която дава консултации как да се залавят престъпници. Същият твърди, че преди пет години бил съставил портрет на убиеца. Но такъв документ няма сред всичките триста тома показания.“

Но не всички новини бяха шокиращи и неприятни. Най-сетне в резултат на залавянето и разкриването на Чикатило с президентски декрет от 12 май 1992 година Иса Костоев бе повишен в чин генерал. В Министерството на правосъдието всеки ранг имаше своя военен еквивалент. Но славата за Костоев имаше и горчив вкус, защото той знаеше, че ако не беше ингуш, нямаше да чака седемнайсет години, за да изпълни самохвалката си клетва, която даде на Ася, преди да се оженят: „Ще живеем в Москва и аз ще бъда генерал.“

Иронията в случая бе, че едва достигнал върха на професията си, той можеше да го загуби. Като единствен генерал ингуш сънародниците му досаждаха с молби да им стане политически водач и да се бори за връщането на техните земи. Засега Костоев успяваше да удържи на изкушенията на честта.

Нов слух заля Ростов: японците предлагали цяло състояние за мозъка на Чикатило. Нямаше никакви основания за този слух, но и в пресата, и в частни разговори много хора наистина смятаха, че Чикатило трябва да бъде оставен да живее, с цел да бъде изследван. Други твърдяха, че за такъв убиец единствената справедливост може да е само смъртта. Деянията на Чикатило укрепваха позициите на поборниците за смъртно наказание. Но фактът, че за първото му убийство погрешно бе екзекутиран друг човек, подкрепяше противниците на смъртното наказание. И едните, и другите можеха да използват Чикатило, който завинаги оставаше като аргумент и на двете страни.

Процесът продължи със сътресения и прекъсвания. Някой хвърли сто грама живак през отворен прозорец на съдебна зала номер 5. Тя трябваше да бъде изпразнена и се обяви прекъсване на процеса, докато помещението бъде прочистено от заразяването и съответно подсигурено.

Нови прекъсвания бяха причинени от предприетата от Чикатило нова стратегия. Той заяви, че сега си спомнил нови четири убийства, но се отказва от шест, за които вече беше признал.

— Постепенно ще си ги припомня — рече той. — Дори писах на Главния прокурор на Русия, че може да съм убил седемдесет души.

На съда беше ясно, че Чикатило се опитва да спечели време. Новите убийства щяха да изискат нови разследвания, а това щеше да отнеме месеци. На Чикатило му оставаше единствено времето и той истински се бореше за него.

Но след това агресивните му опити да разстройва процеса се превръщаха в самоубийствени тиради:

— Причиних доста скръб, време е да се отървете от мен, искам да се избърза с процеса…

Известно време процесът продължи в тържествено спокойна атмосфера. Бивши колеги на Чикатило започнаха да дават показания. Всички твърдяха, че нямали представа, че именно този човек, който нито е бил общителен, нито особено добър служител, е бил ростовското чудовище. Поразително беше и това, че те много малко си спомняха за човека, с когото бяха работили в продължение на години. Чикатило не им бе направил никакво впечатление и сега за свой ужас те разбираха защо.

След като не успя да разстрои хода на процеса, Чикатило отново смени тактиката и започна да се оплаква от кошмари, халюцинации и безсъние. Бил убеден, че КГБ го облъчва с някакви лъчи. Поиска преводач, който да говори и майчиния му украински език, и абисински; това беше расова обида, насочена към съдията Акубжанов, чисто име и тъмен тен подсказваха някакъв ориенталски произход. Чикатило започна да говори на украински, да вика „Да живее свободна Украйна“ и да си пуска по украински моржови мустаци.

— Милицията трябва да бъде съдена заедно с мен, защото тя позволи да се случи всичко това! — обяви Чикатило и така повдигна един болезнен за ростовската милиция въпрос. Изявленията на Чикатило се появяваха като заглавия на първите страници на ростовските вестници, които на свой ред клюкарстваха относно изявеното му предпочитание към „Правда“ и „Известия“ пред „Вечерен Ростов“. Чикатило проявяваше видимо оживление, когато около клетката му се появяваха камери и репортери. Медиите харесваха Чикатило и той ги харесваше. Славата е последното престъпление на убиеца.

— Не съм хомосексуалист! — изкрещя Чикатило на едно от заседанията и си смъкна панталоните вътре в клетката. Малко преди това в килията той си беше свалил бельото. Изведоха го от заседателната зала и няколко дни му забраниха да се появява.

Като се завърна, той обяви:

— Имам мляко в гърдите си, ще раждам! — И така предизвика нова сензация в съдебната зала, пресата и страната.

„Само да имам пет минути насаме с него, помисли си Костоев, и ще спре тия глупости, които май са му внушени несъзнателно от специалиста по транссексуализъм и самовеличаене Александър Олимпиевич Бухановски.“

За Костоев беше ясно, че след като направи всичко възможно да попречи на процеса и да хвърли съмнение върху неговата безпристрастност, Чикатило сега играеше ролята на невменяем. Осъществиха се най-кошмарните опасения на Костоев по отношение на процеса. Според него той не се водеше с нужната тежест и уважение към съдопроизводството. Костоев не криеше мнението си и ясно го заяви в интервюто, в което разкритикува Бухановски. В заключение журналистът бе попитал:

— Искате да кажете, че както войната от 1905 година срещу Япония оголи всички язви на царизма, така и процесът срещу Чикатило разкрива многото язви в нашата съдебна система и общество?

— Нещо такова — отговори Костоев.

 

 

В Кавказ бе вече месец август и Костоев навърши петдесет години — тази съдбоносна възраст, която е половината от стоте и до която малцина достигат, дори в тези планини. Времето беше великолепно, мъжете вечеряха на двора с печено агне и пиеха коняк под звездите.

Това бяха красиви дни за Костоев, но тяхната красота сега се помрачаваше от напрежението по границата между Ингушетия и Осетия. Вече имаше инциденти, стрелба и убити. Яндиев беше против това Костоев да играе някаква политическа роля и му каза:

— Иса, ти вече си генерал, роден си да командваш. Политиката не е за теб, защото е низ от компромиси.

Както винаги, логиката на Яндиев беше добра, но имаше и друга не по-малко добра, която Костоев бе извлякъл от служебната си дейност и бе нарекъл „логика на живота“. Тя му говореше, че жаждата му за справедливост произтича от раната на несправедливостта, нанесена на неговия народ. Сега, когато тази страст го бе издигнала до генерал, справедливостта изискваше той да затвори кръга, да плати дълга си и временно да жертва професията заради своя народ.

Облечен в син анцуг с бяла ивица, Костоев отново бе започнал да пуши, крачеше из двора, подобен на казармен плац със затварящите го високи тухлени стени. Той беше глух за блеенето на агнетата в кошарите наоколо и за ударите с чук от съседната къща. Спря се до вечнозеленото дърво, заобиколено с леха от рози — странна комбинация между севера и юга, каквато бе и неговият живот.

Добре де, добре, ще го направи, след шест месеца, най-много след година.

 

 

— На крак, о, парии презрени…

Чикатило пееше в съдебната зала химна на международния комунизъм, глухият му глас кънтеше между решетките.

— Бой последен е този…

И наистина, това бе последният бой. Същия ден — 14 август 1992 година, прокурорът поиска смъртна присъда по всичките 53 обвинения за преднамерено убийство. Позицията на държавата не се промени, че Чикатило е садист, който е измъчвал и убивал за собствено сексуално удоволствие, хитър и знаещ престъпник, който е вземал всички предпазни мерки да заличи следите си и никога не е оставял и най-малката улика на местопрестъплението. Чикатило е показал способност да се въздържа от убийства, когато е усещал, че собственият му живот е в опасност; това се вижда от поведението му след първото убийство през 1978 година. А когато Ростовската област станала недостъпна за него след 1984 година, той сменил начина си на действие и местата, като започнал да убива из целия Съветски съюз. Данните показваха, че от 1978 година нататък Чикатило винаги е имал достъп до къща или апартамент, в които да бъде сам, пък и ако ще само за да се преоблече. За 19 от убийствата самият Чикатило бе представил неопровержими веществени доказателства. Въпреки че явно страдаше от някои душевни отклонения, той съзнаваше разликата между доброто и злото и бе в състояние да сдържа подтиците си, когато това му е изгодна. И така, съгласно международно приетото определение Чикатило бе душевно здрав по смисъла на закона.

— Няма съмнение, че Чикатило може да направи разлика между доброто и злото — каза адвокатът на Чикатило Марат Хабибулин по време на последната си пледоария, продължила час и половина, без бележки. — Остава медицински неизяснено обаче дали е бил в състояние да контролира действията си. Трябваше да му бъде направена независима психиатрична оценка. Институтът „Сербски“ е официално учреждение на същата тази държава, която съди Чикатило. А и етичната репутация на института не е безупречна. Имаше период, когато го използваха не за психиатрични, а за политически цели. Имам предвид онези случаи, при които психически напълно здрави хора бяха окачествени като душевноболни. С други думи, този институт правеше онова, което нареждаше обществото. А къде е гаранцията, че сега, под натиска на общественото мнение, институтът „Сербски“ не е освидетелствал като напълно здрав един душевноболен човек?

Дадоха на Чикатило последната дума, но той се сви в клетката, все още с ризата от Олимпиадата, не каза нищо и мълчанието бе фактически последната му дума.

 

 

Съдията Акубжанов работи два месеца над текста на присъдата и определи 14 октомври 1992 година за деня на произнасянето й. Първо трябваше да се прочете списъкът на престъпленията. Съдебната зала започна да се изпълва с писъци, още по-страшни, защото го четяха за последен път в присъствието на убиеца. Дивите викове продължиха и на следващия ден, когато приключи четенето на петдесетте и две убийства; едно бе извадено от списъка поради недостатъчни доказателства, но това не бе убийството на първата му жертва, деветгодишната ученичка Лена Закотнова.

Съдията Акубжанов говори за отказа на Съветския съюз да признае съществуването на престъпност в своето общество, което бе допринесло за тези трагедии наред със съветската практика на послушание, накарала толкова много деца да последват в горите мъжа с вид на учител.

Виковете преминаха в стонове и отново се извисиха, когато съдията прочете присъдата:

— Независимо от каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства и като се има предвид изключителната жестокост на престъпленията, съдът не може да издаде на Андрей Романович Чикатило друго наказание, освен това, което той заслужава, най-строгото — смърт!

Настана врява и безпорядък. Чикатило почна да вие. Ръкопляскащи хора се покачиха на пейките, когато фотографите се втурнаха към клетката на Чикатило и бяха възпрени от охраната. Някой хвърли къс желязо по Чикатило, което звънко отскочи от решетките.

— Чикатило — каза съдията Акубжанов, — осъден сте на смърт, разбирате ли това?

— Мошеници! Аз се борих за свободна Русия и свободна Украйна! — крещеше Чикатило. — Мошеници!

Адвокатът обяви намерението си да обжалва присъдата пред Върховния съд на Русия и ако бъде потвърдена, да отправи като последна възможност молба за помилване до президента Елцин.

Писъците и жалейките стигнаха връхната си точка, когато съдията Акубжанов заповяда на началника на охраната:

— Изведете Чикатило от съдебната зала.

Когато вратата на клетката бе отворена за последен път, една жена, чийто дванайсетгодишен син бе убит от Чикатило, се хвърли върху него, но бе спряна от трима пазачи. Чуваха се гневни викове сред плача и ръкоплясканията. Някои родители стояха прави и викаха, измъчвани от осъзнатата истина, че справедливостта бе победила и бе победена, защото, ако е призвана да удовлетвори и ума, и чувствата, тогава е редно да изпълни заветната им мечта, за която бяха крещели от началото на процеса досега:

— ДАЙТЕ НИ ГО ДА ГО РАЗКЪСАМЕ НА ПАРЧЕТА, КАКТО ТОЙ НАПРАВИ С НАШИТЕ ДЕЦА!