Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunting the Devil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Ричард Лури

Заглавие: На лов за дявола

Преводач: Иван Георгиев

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Националност: американска

Печатница: ДП „Абагар“ — Велико Търново

Редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Кирил Настрадинов

ISBN: 954-529-032-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15973

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Костоев и хората му разкриваха какви ли не убийства, само не и „тяхното“. Разкриваха ги бързо, понякога блестящо. Но нито един от убийците не беше този, за когото им плащаха да го издирят.

Обръщаха особено внимание на всяко убийство, което можеше да се окаже „негово“. Намерената в съседния град Батайск мъртва гола жена, без една гърда, логично събуди интереса им, който прерасна във вълнение, когато подобни убийства продължиха да се извършват в същата област, фактът, че убиецът от Батайск се оказа също тъй неуловим, колкото и този в Ростов, само затвърди убеждението им, че става дума за един и същи човек.

В началото на 1987 година Костоев и Яндиев работеха рамо до рамо. Яндиев бе изпратен в Батайск заедно с детектива от ростовската милиция Сизенко, който беше свестен, много амбициозен работник. А това се харесваше на Яндиев.

Яндиев с удоволствие чертаеше ясни и стройни диаграми. Той отбеляза на картата на Батайск четирите места, където бяха извършени убийствата, свърза ги с линии и установи, че част от територията заслужава да бъде претърсена.

На въпросната територия имаше разположени фабрики и жилищни сгради. При проверка се оказа, че от една от фабриките неотдавна е изчезнал млад инженер. Яндиев и детективът Сизенко отидоха в дома му, където той живееше с младата си съпруга и майка си. По пътя Сизенко каза:

— Аз ще се заема с жената, ти разпитай майката.

Изрече това тъй неочаквано и категорично, че Яндиев нямаше кога да отреагира.

Играта на Сизенко беше ясна — съпругата може да има зъб на мъжа си, но коя майка ще издаде сина си?

Яндиев обаче владееше рядкото и трудно изкуство да разговаря с хората. Той знаеше кое дава резултат и кое не. Нямаше нужда да се хвърлят право към целта. Винаги е за предпочитане да се стигне до същността по заобиколни пътища.

— Аз съм от Ростов — каза Яндиев, — затова не съм в курса на нещата.

— Казват, че моето момче е изнасилило и убило няколко жени. Не знам нищо, но го подозират.

— Допускате ли, че синът ви го е извършил?

— Не.

— Никога не съм виждал сина ви — продължи Яндиев, — но затова пък видях жена му. Много е хубава. Не вярвам млад мъж с хубава млада жена да върши такива неща. Но сега синът ви го издирват. И ако се опита да бяга отново, ще го застрелят. Така могат да убият съвсем невинен човек. Мога да предотвратя това, ако ми кажете къде е синът ви.

Сизенко се усмихваше гордо и победоносно след разпита на съпругата.

— Разкрих случая. Той е.

— Къде е сега?

— Знам само едно — че той го е извършил.

— И аз знам само едно: къде се крие — рече Яндиев с лека усмивка.

Младият инженер бе заловен и всичко си призна. Духът му бе сломен, когато разбра, че родната му майка го е издала. Четири убийства бяха разкрити, но и те не бяха от „техните“.

Духът на хората още не беше сломен, но едва ли някой съзнаваше по-добре от Костоев, че от пристигането му в Ростов в ноемврийската кал и сняг е изминала повече от година. Толкова дълго бе живял тук, че дори започна да преустройва стая 339 по свой вкус — постави голям телевизор точно срещу леглото си, махна нощната масичка, за да се отвори малко повече пространство в иначе тясната стая.

Работният ден на Костоев и другите инспектори свършваше между осем и десет вечерта, освен ако не възникнеше извънредна задача. След работния ден се събираха в някоя от хотелските стаи, за да хапнат и пийнат. Яндиев беше женен и в края на деня се прибираше вкъщи при жена си и децата, вечерята му бе сготвена в кухня, а не на котлонче. Когато приказките свършеха и шишето изпито, Костоев се озоваваше сам в стая 339. Върхът на плачещата върба вече се извисяваше над балкона му.

Лягаше си, гасеше лампата и в мрака се опитваше да си представи какво върши убиецът с жертвите си, в каква последователност, кое в екстаз и кое от ярост. По вратовете на някои от жертвите имаше белези от смукане.

Дали обаче продължава да убива? Всяко убийство с неговите белези се оказваше засега извършено от друг. Беше ли спрял да убива, защото е узнал, че го търсят навсякъде? В Ростов не беше тайна, че същият инспектор Костоев, който ликвидира подкупите в съдебната система и на когото се приписваха такива заслуги, като появата на големи количества колбаси в магазините, се е върнал в града. Ако убиецът беше като Стороженко и имаше връзки с милицията, той пръв щеше да узнае, че делото е било предадено на Руската главна прокуратура и разследването се ръководи на място от Костоев. Някои убийци са в състояние да спрат да убиват, когато се почувстват в опасност.

Или пък се е прехвърлил другаде и сега вилнее там. Съветският съюз бе огромна страна. Разпратиха бюлетини в останалите четиринайсет съветски републики с искане да съобщят за подобни случаи през последните двайсет години, като специално внимание се обърне на последните пет. Костоев обаче едва ли можеше да разчита на достоверна и навременна информация от вътрешността на страната. Винаги е по-лесно един труп, особено скелет, да се обяви за жертва на нещастен случай, за да не виси на главата на началника на милицията като неразкрито убийство.

Можеше да разчита само на някои от инспекторите си и на броени милиционери. По време на разследването на аферата с подкупите на Костоев му стана пределно ясно, че следователите от Главна прокуратура могат да бъдат също толкова корумпирани, колкото и милицията. Сега разбра още нещо — че могат да бъдат не по-малко некадърни. Веднъж изпрати двама души да свършат работа, а по-късно през деня той самият се отправи в противоположната посока. От колата забеляза две познати физиономии, седнали край фургон за бира. Костоев нареди на шофьора да спре.

— Така ли търсите убиеца? — изрева Костоев. — Не само че не сте там, където ви изпратих, ами се наливате и с бира.

В следващия момент не издържа и избухна в смях. В края на краищата това бе Русия, а не Австрия.

 

 

Понякога Костоев се притесняваше да не би убиецът да е бил арестуван за друго незначително престъпление и сега да си лежи в затвора. А това означаваше проверка на всеки арестуван на цялата територия на Съветския съюз от август 1985 година, когато бе убита последната жертва, Инеса Гуляева, до този момент. Поредната колосална задача! С течение на времето Костоев се беше убедил, че убийството на Гуляева е дело на „техния“ човек, и официално го присъедини към другите от операция „Горски пояс“.

Ако обаче убиецът все още се намираше в Ростовска област, дали не беше сменил начина, по който се отърваваше от труповете? Дали сега не ги крие по-внимателно отпреди, дали не ги заравя?

Това правеше значението на отдела за изчезнали лица още по-голямо както в Ростовска област, така и в съседните райони. Цялата тази работа трябваше да бъде свършена, това бе абсолютно необходимо. И въпреки това Костоев чувстваше, че в края на краищата не по този начин ще заловят убиеца. Щяха да го хванат някъде по влаковете. Или в резултат на някое същинско чудо, например ако го опознае някоя от жертвите му, успяла да се отърве жива, и нейните показания облекат в плът тази висока сянка с очила и чиновническа чанта.

Макар че Костоев понякога се откъсваше от Ростов, за да помогне в разследването на спешен случай нейде из страната, когато беше в града, а това бе през по-голямата част от времето, той си имаше изработен ред. На път за работа проверяваше дали милиционерите наблюдават гарите и се возят по влаковете. Някои от тях познаваше по физиономия, други разпознаваше по външния им вид. Първата му работа за деня бе да провери какви престъпления са извършени през нощта. Ако се беше случило нещо специално, щяха, естествено, да го събудят. Но той не можеше да разчита на друг, освен на себе си, когато трябваше да се прецени кое е важно и кое не.

След това Костоев викаше на доклад ръководителите на групите. Проучваше сам материалите по най-съмнителните случаи и на следващия ден издаваше заповеди за промяна в начина на проследяването, тъй както той смяташе за необходимо. Ако имаше арестувани интересни заподозрени, сам ги разпитваше. Получаваше и неизбежните в такива случаи фалшиви признания. Тогава Костоев вършеше обратното на това, което обикновено правеше — не се домогваше до признания, а се мъчеше да намери уязвимите места.

Така постъпи в случая, когато разпита един младеж, опитал се да изнасили едно момченце. Когато писъците на момчето привлекли случайни минувачи, изнасилвачът избягал, прескочил една ограда, но скоро след това бил заловен. Костоев се занимава с него в продължение на пет дни.

Всеки заловен извършител на сексуално престъпление можеше да се окаже търсеният убиец, затова Костоев се нахвърли върху него, гласът му гърмеше, увереността му бе завладяваща и неуморна.

Накрая, на петия ден, младежът се разплака.

— Да, аз убих едно момче и едно момиче на левия бряг на Дон.

Убийствата, които назова, бяха известни на Костоев. Той го притисна за повече подробности и младежът услужливо му ги даде. Но имаше нещо в обясненията му, което не се хареса на Костоев. Обикновено убиецът е в състояние да прибави нови подробности към вече известното, докато този му казваше само това, което Костоев вече знаеше.

— Да те е разпитвал друг преди мен? — попита Костоев.

— Да, един риж милиционер от третия етаж.

— Ясно — рече Костоев и приключи за този ден с разпита.

Слезе на третия етаж и намери въпросния риж милиционер.

— Да си разпитвал задържания?

— Съвсем малко.

— Кой ти разреши? Да съм те упълномощавал?

— Не — наведе глава милиционерът.

— Я да отскочим до килията и да видим с кого я дели.

Костоев никак не се изненада, когато завари младежа в килия с други двама, които явно за няколко рубли бяха готови да окажат физически натиск върху заподозрения и да го принудят да признае.

— Само това знаете — разкрещя се Костоев. — Да подхвърлите на заподозрения някои подробности от престъплението и да го притиснете да си признае. На мен обаче тези номера не ми минават.

Подозренията паднаха от младежа, само му бе предявено обвинение за опит за изнасилване на малолетен. Нови заподозрени започнаха да се редуват, вдъхваха известна надежда, но след това всичко пропадаше. Кръвта по чувала, намерен в дома на един пожарникар, за който се знаеше, че когато пиел, се отнасял враждебно към жените, се оказа от заклано от него откраднато прасе. За някои от разпитаните зъболекари, във връзка с неотдавна направени пломби на част от жертвите, се разкри, че са крали държавно злато, предоставено им за коронки. Така че арестуваха пожарникари за кражба на прасета и зъболекари за задигнато злато, но убиецът оставаше на свобода.

Костоев започна много да пуши. Ростов, известен още в миналия век със своя тютюн, произвеждаше собствени марки цигари, които никога не липсваха по магазините. Остра кашлица дереше гърдите му, храчеше много. Трябваше да ги остави.

Но още не. Цигарите бяха едно от малкото удоволствия в живота му на самотник. Те правеха чакането по-приятно, мисленето по-лесно. Нищо друго не му носеше удовлетворение.

* * *

— Убиеца ли търсите? Ще ви кажа кой е убиецът! Това е моят мъж, най-жестокото създание на този свят! — крещеше жената с яростта на човек, срещу когото е извършено зло и жадува за мъст.

Когато най-сетне се поуспокои, успяха да изкопчат от нея интересна история. Съпругът й бил бивш служител в милицията.

— Не знам дали е убил човек — каза тя, — но знам, че е способен на това. Способен е на всичко.

— Защо смятате така?

— Онзи ден правехме секс и той изведнъж ми завря един огромен изкуствен член от восък и така дълбоко го заби, че цялата ме разкъса и трябваше да ме шият в болницата.

Извикаха мъжа на разпит. Оказа се, че следва право и че никак не бе уплашен, а напротив — беше възмутен от това нахлуване в личния му живот. Не желаеше да даде проби от кръвта и спермата си, но скоро разбра, че за негово добро е желателно да го елиминират като заподозрян в операция „Горски пояс“, отколкото да остане да фигурира в списъка. Кръвта и спермата му бяха от друга група, а и той не би могъл да се намира на местата, където бяха извършени различните убийства.

Пред очите на Костоев продължиха да се редуват извършители на какви ли не сексуални странности. Очите му блясваха при всяка нова надежда за улика. Заловиха мъже, предлагали секс на едно момче в традиционните руски парни бани. Някои бяха подведени под отговорност, други освободени, но никой не се оказа търсеният.

Плъзнаха слухове за мъж, който извършвал странни експерименти при заключени врати. Той се оказа изследовател, който ревниво пазеше откритията си. По-интересен обаче бе случаят с именития психиатър, професор в Медицинския факултет на Ростовския университет — Александър Олимпиевич Бухановски. Един от малкото медици в Съветския съюз, специализирали се по въпросите на транссексуализма, за когото се говореше, че играл важна роля при няколко случая на смяна на пола. Бухановски бе проверен „оперативно“, което ще рече, че не е викан за разпит, но местата, където е бил на някои важни дати, са били проверени. Той премина през проверката без проблем и щяха да го забравят, ако по-късно ростовската милиция не го бе привлякла като консултант-психиатър по делото на убиеца от операция „Горския пояс“. С наближаването на пролетта Костоев се сети, че скоро ще трябва да представи годишния си доклад пред началството в Москва. В него щеше да опише положените колосални усилия: проверени 4000 душевноболни пациенти, 680 извършители на сексуални престъпления и 480 вече осъждани за такива. КГБ бе предоставил информация за всички притежатели на видеокасетофони в Ростовска област и всеки един от тях бе разпитан. Съвместно с Държавната автомобилна инспекция (ГАИ) бяха спрели по пътищата 147 807 автомобила, записали номерата им и отбелязали имената на шофьорите и техните свидетелства за управление.

Можеше също така да докладва за грубо несправяне с работата от страна на инспекторите в местната прокуратура, които губеха материални улики по делата: колани, влакови билети, портфейли, пуловери, фасове — като че ли това им беше главната задача. Но независимо от успехите и провалите, които щеше да включи в доклада си, той не можеше да докладва, че убиецът е заловен. По силата на наредбите трябваше да поиска официално продължаване на разследването с още шест месеца — от 1 юли до 31 декември 1987 година.

И ростовската милиция бе затънала в бумащина. Трябваше да пресеят всички получени данни, да ги систематизират и публикуват като „Информационен бюлетин по операция «Горски пояс»“. Бюлетинът съдържаше разбивка на жертвите по пол, възраст, професия, а в зависимост от раните — по пробождане на дясно око, ляво око, двете очи, изрязани или неизрязани полови органи. Имаше специална категория „признаци на садизъм“, в която се включваха изрязани носове, горни устни, отхапване или изрязване на връхчетата на езиците при момчетата, ухапвания по месестата горна част на краката, изгаряния от цигари.

Имаше категории като тип нож, използван за убийството, наличие на семенна течност в тялото или по дрехите на жертвата, списък на изчезнали вещи на жертвите. Убийствата бяха разбити по години, сезони, месеци, дни от седмицата — от което стана ясно, че убиецът е предпочитал вторниците и четвъртъците, съботите бяха на трето място. Отбелязано бе също изтеклото време между извършването на убийството и откриването на трупа. В много случаи се отнасяше само за скелетни останки, които бяха предадени на съдебномедицински експерти, специализирали се в пресъздаването на лица от черепи и откъслечни останки. Бюлетинът съдържаше също така списък на заподозрените: имената на основните двайсет и двама бяха отпечатани с главни букви, а на други четирийсет и четири — с по-малки. Деветият измежду двайсет и двамата беше Андрей Романович Чикатило, „задържан през 1984 г. на Ростовската гара за неморално поведение, признат за виновен и осъден. Няма доказана връзка с операция «Горски пояс». Кръвна група «А»“.

Лятото отново всели паника в сърцата на ростовчани. Родителите не пускаха децата си по малките пясъчни плажове на левия бряг на Дон. Ширеха се най-невероятни слухове — че деца били отвличани от училище, а сега, когато училищните занимания бяха приключили, ги крадели направо от улицата, детските площадки и плажовете.

Ростовските евреи се молеха убиецът да бъде заловен и да не се окаже евреин — това тутакси щеше да доведе до погроми. Старата кръвна клевета, че евреите правели жертвоприношения с християнски деца, все още се ширеше в Южна Русия. Арменците от своя страна се молеха убиецът да не се окаже арменец. За арменците нямаше някаква по-особена легенда, но такава не е и необходима, за да се започне спонтанно пиянско клане. А онези със смесена арменско-еврейска кръв, каквито имаше немалко в Ростов, се молеха най-енергично.

Костоев си имаше свои молитви, изкривените молитви на следователя: убиецът да е жив, а не умрял, да е в добро здраве, а не болен. И — макар това да звучеше страшно — да убие отново, в най-скоро време, за да могат най-сетне да го заловят.

Както вече писахме, Костоев беше спечелил благоразположението на ростовчани по време на делото за корупция, когато магазините внезапно се напълниха с кафе и салами, понеже някои „големи клечки“, опасявайки се от арест, пуснаха на пазара натрупаните си запаси. Но през лятото на 1987 година изгуби и последния грам от това доверие. Както обикновено, плажовете по Дон бяха препълнени с къпещи се, речните ресторанти — с шумни посетители, а горските пояси с двойки. Но тази година летните удоволствия бяха помрачени. Инспектор Костоев бръмчеше над горите с хеликоптер и за всяка съгледана двойка незабавно съобщаваше на горските патрули, които се мятаха в джиповете си и искаха от влюбените да се легитимират, независимо от етапа на любовния акт.

Сега ругаеха Костоев със същия плам, с който някога го превъзнасяха. Ростовчани бяха разгневени не само задето им разваляше удоволствията, но и защото убиецът все още не бе заловен. Заради убиеца всяко родителско сърце се свиваше от страх, караше го да произнася ужасната родителска молитва: „Нека да е всяко друго дете, само не моето.“ Гневът на ростовчани се подсилваше и в резултат на новопоявилата се гласност, която им показа в какво дълбоко неведение са били държани всичките тези години по отношение на престъпността, която дори се считаше за несъществуваща в тяхното полуидеално общество. И преди имаше официални съобщения за върлуващ в Ростовска област убиец, но те обикновено бяха сухи и формални. А това още повече раздуваше слуховете. Сега със свободата на печата стана ясно, че убиецът е много по-страшен, отколкото обикновеният човек можеше да си представи.

Костоев бе разговарял с родителите на убитите деца. Знаеше какво означава за тези хора всичко това. Целият им останал живот щеше да премине в болезнена мъка, много по-непоносима от тази на родители, загубили децата си при нещастен случай или заболяване.

Горчивата утайка на разочарованието бе започнала да изкривява усмивките на някои от хората в екипа. Костоев забелязваше това по време на ежедневните оперативки и при вечерните почерпки. Някои от следователите се отчайваха и губеха интерес. Не и Яндиев. Двамата с Костоев живееха с увереността, че ще сполучат.

Сега в групата се забелязваше напрежение, завист, лоши чувства поради несподелени обиди, хората станаха докачливи. Някои не харесваха стила на работа на Костоев, виждаха в него нещо от похватите на „Генералисимуса“. Но за Костоев беше ясно, че съвестните служители не са сред недоволните. Тези, които имаха очи да виждат, щяха отдавна да забележат, че Костоев е най-безжалостен към самия себе си. От себе си изискваше най-много, защото и най-много очакваше от себе си. Ако нямаха смелостта и високия дух да работят и живеят по този начин, толкоз по-зле за тях.

И все пак нервите бяха опънати, много надежди — попарени, дисциплината в екипа започна да се разхлабва. Дори той самият не беше в най-добрата си форма. Пушеше още повече и кашляше, понякога толкова издълбоко, че се учудваше колко навътре в тялото са дробовете му. Въпреки че бе преустроил хотелската стая по свой вкус, не можеше да става сравнение между рибната консерва и вечерята в собствения ти дом, сред звънките гласове на децата ти.

* * *

Съветските ВВС също дадоха свря принос за операция „Горски пояс“. Те предоставиха разузнавателни карти на всички необходими райони, които Костоев и други инспектори с часове разучаваха в щаба. Знаеха, че убиецът пътува с влакове и автобуси. Но откъде тръгва? Може би картите щяха да помогнат.

Всичко помагаше, но не достатъчно. Не се получи ясна схема, когато свързаха различните точки на местопрестъпленията. А и защо спряха убийствата? Нали времето беше подходящо? Може би в него е проблеснала човещина, осъзнал е какво е извършил и се е обесил? Да не дава Господ.

Костоев удари с юмрук по масата и се разкрещя по време на оперативката:

— В първоначалния профил на престъпника се казва, че е онанист. Вече две години работим по този случай и до този момент не сме разпитали нито един онанист. Доведете ми поне един, и то бързо!

Нервни, обезсърчени, макар и разбиращи раздразнението на Костоев, началниците на групите напуснаха съвещанието и незабавно се разпоредиха. Повелята на деня, поне засега, бяха онанистите.

Накрая докараха при Костоев един ритащ и гръмко протестиращ онанист.

— Ако не бъдат наказани милиционерите, които ме биха, ще се оплача официално — заплаши двайсет и няколко годишният нарушител.

— А ти защо си се съпротивлявал при арестуването? — попита Костоев.

— А те с какво право ме задържат? Наоколо нямаше жива душа, освен тях! Кого съм обезпокоил?

— Но защо не си го правиш у дома?

— Харесва ми в гората. И пишката си е моя, дявол да го вземе!

Костоев вече така се смееше, че сълзи му потекоха от очите и само с махване на ръката успя да отпрати онаниста.

Гневът на Костоев по време на оперативката се оказа по-резултатен, отколкото той самият предполагаше. На следващата сутрин в коридора чакаха за разпит двама нещастни млади мъже, на по-следващата бяха вече четирима, след това трима. От един Яндиев беше изкопчил признание, като използвал въздушна снимка на ВВС, на която се виждаше как мъжът се задоволява зад кормилото на колата си и отваря вратата в момента, в който една жена минава покрай него. Всеки ден броят на онанистите се увеличаваше, докато на Костоев му писна от това най-самотно племе.

— Разкарайте ги от погледа ми! Не ща вече да видя ни един!

 

 

Костоев имаше чувството, че долавя подигравка в мълчанието на убиеца. Въпреки извършващите се проверки из многобройните затвори и трудови лагери на страната за лица, арестувани след последното убийство на издирвания, вътре в себе си Костоев беше убеден, че същият е на свобода. Наглостта му би трябвало вече да е безгранична, след като бе убил толкова много хора, без да бъде заловен. Явно беше интелигентен, това бе отразено още в първия му профил, изготвен от психолози. Той би могъл да смени тактиката си, за си осигури безопасност. Действаше педантично, не оставяше след себе си жив свидетел или следа. Нищо чудно да е в състояние да се въздържа от убийства в продължение на години, въпреки че това едва ли бе точно така. Може би вече си мислеше, че има право на своите удоволствия.

Понякога, когато Костоев се разхождаше из улиците на Ростов, той виждаше само жертви и подозрителни лица. Всяко момче и всяка жена можеха да бъдат жертва. Почти всеки мъж би могъл да бъде убиецът. Само старите хора не влизаха в сметките му.

Дори милиционерите, които срещаше из улиците, бяха потенциални убийци. Световете на милицията и престъпника бяха тъй близки, че нерядко ставаше преливане. Нещо привличаше престъпниците към милиционерите, тъй както милиционерите се привличаха от престъпниците. Но само милицията можеше да извършва проверка на своите агенти и „нещатни сътрудници“. Костоев се тревожеше, че за милицията е по-важно да запази някои от агентите и сътрудниците си на работа, отколкото да ги предостави на следствието. Вече бе започнал да получава полезни сведения от ростовската милиция, но сега повече го интересуваше те да са пълни, отколкото точни.

Понякога, когато разследването тъпчеше на място в Ростов, Костоев вземаше влака за Шахти. Не използваше колата. Гледаше пейзажа през прозореца, равната степ, в която на места се мяркаха дървета, предимно акации, а също така борчета, брези, тук-таме кестени. Някои от отсечките му бяха познати. От тях се излъчваше печалната светлина на жестоко извършено убийство. „Ако Господ е справедлив, мислеше Костоев, той не би позволи това да продължава вечно.“

И тогава се случи чудо. То започна с видение, по скоро привидение. В една августовска нощ на 1987 година светлините на колите, задаващи се откъм левия бряг на Дон по посока на Ростов, изведнъж осветиха млада жена, която пълзеше край пътя и молеше за помощ. Водачите намаляваха скорост, но при вида на обляното й в кръв лице и просмукана в алено рокля, отново натискаха газта. Страх ги беше да не се въвлекат в неприятна история. Но когато окървавената й ръка, вдигната за помощ, попадна в снопа лъчи на милиционерски патрулен джип, той веднага отби и спря.

Телефонен звън от милицията разбуди Яндиев посред нощ. Обясниха му, че една млада жена е останала жива след зверско изнасилване и опит за убийство на левия бряг на Дон и сега се намира в ростовската болница. Той незабавно позвъни на Костоев, който същия ден беше заминал за Москва. Вестта го наелектризира. Всякакви предишни разочарования се изпариха като дим. Екипът живна, вдъхнови се.

Яндиев хукна право към интензивното отделение, където бе настанена жената. Тя бе получила двайсет и едно пробождания с нож, седемнайсет от които бяха пронизали гърдите й, и сега лежеше в безсъзнание. Ала чудото нямаше край. Тя дойде в съзнание. До леглото й стояха Яндиев с магнетофон в ръка и повиканият от него милиционерски художник с молив и рисувателен блок. Яндиев се надвеси над жената и започна да й задава неизбежните въпроси.

Стенеща, почти неспособна да разговаря, младата жена току изпадаше отново в безсъзнание. В стаята бе толкова тихо, че те почти чуваха как кръвната плазма капе в банката. Внимателно, предпазливо, Яндиев успя да изясни подробностите — как е изглеждал нападателят, къде са се срещнали.

Художникът направи всичко възможно, за да изстиска нещо от разпокъсаното описание на жената. Скицата заприлича на действителен човек, на мъж с мустаци между 30 и 40 години.

Данните, получени от жертвата и милиционерската скица, явно се бяха смесили в доста точен портрет, защото, едва разпространен, той помогна на един Милиционер да разпознае в него своя бивш колега Миша Чумаченко, уволнен дисциплинарно.

По-нататъшното разследване разкри, че Чумаченко е известен наркоман и в тази връзка именно е бил уволнен. Наркотиците били открити от жена му, която също служела в милицията. По-късно те изчезнали при неизяснени обстоятелства и това довело както до нейното, така и до неговото дисциплинарно уволнение. В изготвения профил за заподозрени се споменаваше, че убиецът може да бъде и уволнен милиционер. Този път разполагаха и със свидетел, който би могъл да остане жив достатъчно дълго, за да го опознае.

Веднага доведоха Чумаченко. Беше обръснал мустаците. Той отрече всичко. Какво, като ги е обръснал, да не е забранено?

Зелените очи на Яндиев засвяткаха, когато му хрумна да играе ролята на филмов режисьор. Нареди да закарат Чумаченко в един от ростовските киносалони, където му залепиха изкуствени мустаци. До него наредиха още двама мъже с подобен външен вид — ръст, възраст, тен, мустаци. На всеки окачиха по един номер — 1, 2 и 3. След това заснеха тримата поотделно, като ги накараха да четат един прост текст, който Яндиев беше съчинил:

— Хайде да отидем на левия бряг на Дон да хапнем шишчета.

С видеолентата в ръка, Яндиев препусна обратно към болницата и нареди да вкарат в стаята на жертвата монитор. Слава Богу, жената още беше жива и в съзнание. Включиха телевизора, операторът насочи камерата така, че да улови всяка нейна реакция при гледането на видеозаписите.

— Разгледайте добре тези трима мъже — каза Яндиев. — Всеки един има номер. Само кажете номера.

Номер едно си издекламира текста:

— Хайде да отидем на левия бряг на Дон да хапнем шишчета.

Единственият звук, излизащ от младата жена, бе лекото свистене от седемнайсетте прободни рани в белите й дробове.

Номер две и три също си казаха репликите.

— Две — прошепна тя и затвори очи. — Две.

Номер две бе Чумаченко.

Ала прожекциите не бяха приключили тази вечер за главния режисьор Яндиев и неговия снимачен екип. Следващият и последен зрител бе самият Чумаченко. Той изгледа видеозаписа в напрегнато мълчание, примирен със съдбата си. След това каза:

— Добре де, аз бях.

Макар че видеозаписът се оказа крайно ефикасен, той не след дълго стана излишен, тъй като жертвата, яка селянка на име Таня, оживя като по чудо и успя лично да идентифицира нападателя си.

Бившият милиционер Чумаченко беше паснал идеално на профила и действително се бе опитал да убие жената, дори бе повярвал в успеха на престъплението си. Ала нито един от останалите координати на профила не съвпадаше. Той не беше търсеният в операция „Горски пояс“ убиец.

Яндиев изтръгна признание, но последвалите разпити така и не дадоха задоволително обяснение за мотивите на Чумаченко.

— Защо се опита да убиеш Таня? — питаше Яндиев.

— Взе да ме разпитва дали няма да пипне сифилис от мен, та ми причерня.

Яндиев не се хвана. За него беше ясно, че Чумаченко се е опитал да изимитира търсения убиец, защото го беше яд на милицията, уволнила него и жена му.

Костоев одобри методите, използвани от Яндиев за решаване на случая, и го поздрави с бързия и блестящ успех. Но и за двамата тази победа имаше повече привкус на поражение.

След около месец, в една топла вечер, Костоев и Яндиев спряха в крайпътна бирария. В задната част имаше някакъв строеж и работниците, главно арменци, току-що бяха приключили работния ден. Един от тях започваше да вкусва от удоволствията на вечерта, прегръщаше страстно някаква млада жена и я целуваше. Когато лицата им се разделиха за миг, Яндиев дръпна Костоев за ръкава и му каза:

— Виж, това е Таня, отново във форма.

Да, чудото бе станало. Само че не онова, за което се бяха молили.