Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (98)

Глава 93

Признавам, приятели и съграждани берлинчани, че от полунощ пия абсент, „зелената фея“.

Обикновено не се докосвам до никакви упойващи вещества. Но за първи път наистина разбирам какво е да си избягал от затвора и кучетата да са по петите ти. Само зелената фея ме спира да не побягна панически.

Инстинктът ми, разбира се, ме подтиква да си плюя на петите с всички сили. Пияното ми сърце ще изскочи от гърдите при мисълта, че може да се наложи да изоставя живота си тук и да изчезна зад поредната маска.

Ала вложих толкова много усилия в изработката на тази, колкото и за останалите, провесени по стените на стаята, в която умислено пия абсент.

Съзнанието ми е мудно и замъглено, продължавам да се връщам към часовете, които прекарах на улицата, близо до блока на Мати Енгел, докато чаках Том Буркхарт да си тръгне. Но той не си тръгна. Светлините в апартамента й угаснаха, той остана вътре, а мен ме завладя внезапен и неудържим копнеж по зелената течност, която използвам, за да приспя надигащото се вълнение.

Какво е казала Илона на Енгел и Буркхарт?

Няма значение. Бълнувания на луда жена. Това ще си помислят.

Освен ако не открият Кифер Браун.

Използвах всевъзможни търсачки. Дори наех няколко детективски агенции, но от него няма и следа. Може би скъпият ми стар приятел Кифер просто е решил да изчезне в друг живот, както направих и аз.

Или може би е напуснал Германия.

Или е умрял?

Добре тогава. Ако случаят е такъв, няма за какво да се тревожа, нали? Кифер го няма, Илона Фрай е изключително ненадеждна свидетелка, а аз съм в безопасност. Това е напълно вероятен сценарий, казвам си, докато си сипвам още една чаша.

Сега зелената фея започва сериозно да си играе с ума ми и вдигам очи към колекцията си от маски, плъзгам поглед, изпълнен с любов, по създанията, в които съм се превръщал, скрит зад тях.

Усмихвам се, приятели. Чувствам се сред съюзници, верни като вас самите.

Казват, че абсентът има халюциногенни свойства. Не мога да го твърдя със сигурност. Но на стената се появяват лицата на Мати Енгел и Том Буркхарт и се открояват между маските. Май ми се смеят.

Отначало се шокирам от това нахлуване в моята светая светих.

После ме избива на агресия.

Залитам към стената и свалям маските, от които ми се подиграваха лицата на „Прайвит Берлин“ — едната издялкана от дърво, другата керамична отливка.

Пръсвам ги на парчета и трески в плочките на пода.

Накрая, след като ги унищожавам напълно, се изправям и спирам, олюляващ се и запъхтян. С помощта на абсента събирам всяка частица разум у себе си, за да се накарам да осъзная, че ако Илона Фрай проговори, някой все някога ще й повярва, което означава, че кучетата почти сигурно са по петите ми.

Без паника, приятели. Не ми е присъща. Аз съм берлинчанин. Знам как да се защитавам. Номерът е да си по-умен от кучетата, да се хвърлиш във водата, ако се налага, да се върнеш по дирите си, или още по-добре — да направиш напълно неочакван ход.

Върни се по дирите си, казвам си отново. Направи нещо, което ще ги срази.

Изведнъж зелената фея измъква една идея дълбоко от подсъзнанието ми.

Сграбчвам я и приемам, че е подарък.

Ценен подарък.

Усмихвам се. Идеално!

Да, казвам си най-сетне, точно този вариант е най-добрият начин да се справя със ситуацията веднъж завинаги. Колко съвършено!

Оставям чашата с абсент и отивам до лаптопа на бюрото си. Свързвам пак харддиска на Крис Шнайдер и отварям снимките.

Превъртам надолу, търся една определена.

Аха, ето я.

Кликвам два пъти върху иконката и на екрана изскача снимка на сина на Мати Енгел. Никлас е клекнал на едно коляно, хванал футболна топка и се усмихва палаво към обектива.

Какво прекрасно момченце, приятели мои, скъпи съграждани берлинчани. Много обаятелно.

Хващам се на бас, че е най-скъпото на мама.