Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (74)

Глава 69

Приятели, скъпи съграждани берлинчани, още няма шест сутринта, а аз вече пътувам с моя „Мерцедес“ ML500. Чака ме дълъг път — четири часа и половина до Франкфурт на Майн, ако движението по магистралата е в моя полза.

Има ли по-подходящо време да чуеш някоя история от дългото пътуване? Признавам, че обожавам аудиокнигите, а вие?

Отпуснете се на стола и слушайте внимателно:

Както вече споменах веднъж, две години след падането на Стената и доста време след операциите в Африка, след едномесечно издирване открих кучката, дала ми живот.

Живееше в заспалото селце Биденкопф близо до природен парк „Ротхаргебирге“ в западната част на Централна Германия.

Знаете ли го?

Няма значение. Важното е, че майка ми живееше сама в къщичка в покрайнините на село, към което смело настъпваше гората.

В една хладна и тъмна ноемврийска нощ почуках на вратата й.

— Кой е? — дочух треперлив глас.

— Аз съм, майко — казах и повторих името, което ми бе дала при раждането.

След кратко колебание дървената врата бавно се отвори и разкри стара, немощна жена, която едва познах.

Държеше стар пистолет „Люгер“ и го насочи подозрително към мен.

— Кой си ти? — попита.

— Любител на маските, майко — казах и издадох онзи цъкащ звук в гърлото си. — Най-много харесвам онази от „Дон Жуан“.

Очите й се разшириха, зяпна невярващо и бавно свали пистолета.

— Наистина ли си ти?

— Разбира се — отвърнах. — Пазиш ли още старата маска „Папиркратлер“?

— Казаха ми, че си умрял в затвора „Хоеншонхаузен“ — извика и се хвърли към мен с ридание.

Прегърнах я като примерен любещ син.

— И на мен ми казаха, че си умряла там.

Тя се отдръпна ужасена.

— Не!

— Да.

— Но на мен ми казаха, че ще ти предадат, че съм заминала на Запад.

— Казаха много неща — отвърнах. — На нищо не повярвах.

— И аз не трябваше да вярвам. Влез! Влез на топло!

Надлежно се усмихнах на майчинската грижа, последвах я вътре и затворих вратата след себе си.

Дневната на майка ми беше просто помещение с тапициран фотьойл за четене, лампа и запалена печка на дърва. Нямаше никакви снимки, което още повече улесни мисията ми.

Тя отново ме гледаше с радост и почуда.

— Не можах да те позная.

— Много време мина — казах.

— Баща ти е мъртъв, нали? — смутено попита тя.

— От пет години.

— Чух — каза и на лицето й се изписа болка. — Но явно всичко отминава — продължи, преглътна и ме погледна умолително. — Прощаваш ли ми?

Не можах да овладея реакцията си.

Дясната ми ръка сама се стрелна напред и сграбчи скъпата ми майка за гърлото. Вдигнах я да виси във въздуха с изцъклени очи, бореща се за глътка въздух.

— Всъщност, майко — казах, — откровено мога да заявя, че никога, никога няма да ти простя, задето ме изостави.