Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (32)

Глава 27

Всичко отминава. Нали така се казва, приятели мои?

Определено точно това каза майка ми последния път, когато я видях, предателската кучка.

Всичко отминава. Сякаш това може да обясни каквото и да било на едно осемгодишно момче. Сякаш това оправдава постъпката й спрямо себе си, спрямо баща ми и спрямо мен.

Но този път старите хора са познали. Всичко отминава. Знам го с такава сигурност, с каквато познавам себе си, въпреки маските, които съм принуден да нося.

Размишлявам си така зад волана на моя мерцедес, защото току-що преминах покрай входа на кланицата на скорост, сякаш нямах търпение да се махна.

Автомобилите са повече от вчера, два пъти повече — полицейски коли, бусове на криминолози и леки коли без отличителни знаци, а цялата кланица е опасана с жълта полицейска лента, обозначаваща местопрестъпление.

Ала вместо да се озова на ръба на паниката, както стана вчера, изстивам вътрешно, подобно на влечуго. Минавам покрай кооперациите западно от кланицата и бързо взимам трудно решение.

Преди много години, всъщност много рано в живота си, научих, че оцеляването означава да действаш на мига, с най-добрата информация, с която разполагаш. След като вътре има толкова много хора, няма как в един момент да не разкрият тайната на кланицата. Просто е логично.

Затова отбивам след няколкостотин метра, на върха на малко възвишение, откъдето се открива директна гледка към покрива на кланицата.

За миг ме прорязва носталгия. Кланицата толкова дълго беше част от живота ми, че изпитвам противоречиви чувства относно това, което трябва да сторя.

Но няма друг начин, нали?

Отварям хартиения плик на пода пред седалката до мен и вадя стар, ръбест съветски военен радиопредавател с гъвкава антена. Намирам батерията и тя щраква на мястото си.

Включвам захранването. За момент лампичката до превключвателя остава тъмна и започвам да се притеснявам.

Но после светва в зелено.

Вкусът в устата ми е едновременно горчив и сладък, докато настройвам радиото на канал с честота, която зададох преди почти двайсет и пет години.

Пръстите ми намират копчето за детонация. Гърлото ми изщраква от удоволствие.

Е, приятели мои, май е време да организираме един малък ад в Берлин, а?