Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (62)

Глава 57

Мати почувства огромна празнота в стомаха си. Вгледа се изпитателно в очите на жената, ръководила „Вайзенхаус 44“, и попита:

— Какво се е случило с Крис?

— Не знам — прошепна Хариат Ледвиг.

— Знаете.

Старицата се размърда с болка.

— Не знам. Защо сте дошли? Защо сега?

— Защото Крис беше убит миналата седмица.

Погледът на Хариат се разфокусира, сякаш жената се пренесе назад във времето. След миг изхриптя:

— Винаги съм се надявала, че ще има дълъг живот, в безопасност. Надявах се същото за всички тях… Аз… Аз само се опитах да им помогна, доколкото беше възможно, но не ми беше по силите. Бях добър човек в капана на невъзможна ситуация.

Старицата изхлипа последните думи:

— Невинна съм!

— Невинна за какво? — настоя Мати. — Крис е бил малтретиран в сиропиталището ли?

Хариат Ледвиг се насили да изправи гръб.

— В никакъв случай! Каквото и да е станало, се случи преди той да дойде. Преди всички те да дойдат във „Вайзенхаус 44“.

— Всички?

Старата жена се поколеба. После, прекъсвана от мъчителната си кашлица, описа снежната нощ на 12 февруари 1980 година.

Пристигнали кола и полицейски микробус. От задната седалка на колата слязъл мъж. Казал на Хариат Ледвиг, че е държавен служител. Намерили три момичета и три момчета, на възраст между шест и девет години, да се скитат из улиците на Източен Берлин. „Вайзенхаус 44“ бил единственият приют наоколо със свободни места.

Когато пристигнали, децата явно били в шок. Вкопчвали се здраво едно в друго. Повечето имали силни кошмари и се будели, викайки майките си. Две от момичетата били сестри и не се изпускали една друга от поглед. Всички се страхували от мъже.

С годините Хариат Ледвиг опитвала да измъкне от тях информация за случилото се, но при всеки неин опит те се разтрисали от страх и се затваряли в себе си. Крис отронил единствено, че някои неща е по-добре да си останат забравени.

— Така и направих — изграчи старицата. — От този момент нататък се грижех възможно най-добре за тях. Уверявам ви, бяха нахранени, облечени и образовани. Някои от шестте деца се справиха по-добре от останалите, Крис и Артур вероятно бяха най-добрите.

После вече бяха юноши и слухът за бунтовете в Берлин достигна дори до „Вайзенхаус 44“. Една нощ всичките тръгнаха натам. Върнаха се, но за кратко. Вече бяха пълнолетни, можеха да правят каквото си искат. Изгубих им дирите. Но май дочух, че Крис е избрал армията.

Мати кимна.

— Но освен това, както и фактът, че Крис е живял в сиропиталището, нищо друго относно детството му не е истинско. Поне по документи.

Хариат Ледвиг си пое трудно въздух.

— Заради мен. Аз го направих.

Обясни, че след като видяла колко травмирани са шестте деца и при патологичния им страх от въпроси за случилото се, решила, че някой е заплашил да ги убие, ако проговорят.

— Не исках човекът, който е измъчвал децата, да може да ги открие. Те дойдоха без документи, затова им измислих нови. Дори да знаеха имената на родителите си, аз ги промених и ги накарах да запомнят новите имена.

— И не казахте на никого?

— Беше друго време. Както каза Крис, най-добре да го забравим.

— Как е истинското име на Крис?

— Ролф Кристоф Волфе.

— А на родителите му?

— Така и не разбрах. Предполагам, че не съм и искала да разбера.

— Днес сутринта един мъж, представяйки се за професор, е откраднал шест от досиетата на възпитаници на „Вайзенхаус 44“ от Федералния архив. Смятам, че досието на Крис е било сред тях.

Хариат Ледвиг примигна и сякаш се сви пред Мати.

— Как е възможно? — закашля се, сякаш някой я душеше, после продължи през кашлицата си: — Боже мили, те всички дойдоха на една и съща дата. Изпратих във Федералния архив хронологични копия от досиетата им!

Старата жена избухна в ридания.

— Не, това не е редно! Исках да са в безопасност!

Мати приближи, клекна до нея и постави ръка на завивката, през която усещаше краката й като две вейки.

— Хариат, помните ли имената на останалите пет деца?

Риданието на старицата поутихна.

— Знаех какво ще се случи, когато падне Стената. Знаех, че ще започне лов на вещици. Запазих копия от досиетата на всички деца, които са живели в приюта ми.

За миг Мати се вледени.

— Може ли да ги видя? Да ги копирам?

Жената кимна.

— Те доказват, че съм почтен човек, а не част от онази гадост, която, изглежда, беше заляла всички край мен по онова време.