Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (1)

Едно

В десет часа в една безлунна септемврийска вечер Крис Шнайдер се промъкваше към отдавна изоставена сграда в източните покрайнини на Берлин. В главата му се вихреха мрачни образи и стари обети.

Наближаващ четирийсетте, облечен в тъмни дрехи, Шнайдер извади пистолет „Глок“ калибър.40 и пое напред, нащрек за сухото шумолене на бодливите храсти, златника и лозите, погълнали околността.

Поспря, загледан в силуета на сградата. Спомни си част от ужаса, който бе изпитал, когато дойде тук за пръв път, и осъзна, че е чакал този момент почти три десетилетия.

Да, десет години обучаваше ума и тялото си. Десет години след това дейно бе търсил отмъщение, но напразно.

През последното десетилетие Шнайдер започна да си мисли, че никога няма да успее, че миналото му не просто е изчезнало, а направо е умряло, а заедно с него и възможността истински да отмъсти за себе си и за другите.

Но ето я сега възможността да се превърне в ангела отмъстител, в когото всички те бяха вярвали.

Чу гласовете в главата си — подканяха го да върви напред, да не спира, за да сложи справедлив завършек на историята им.

При този зов усети как се стяга и отхвърля колебанието. Заслужаваха справедлив край и възнамеряваше да им го осигури.

Вече бе достигнал стълбището на сградата. Двойните порти като на хамбар бяха открехнати, с провесена на тях верига. Втренчи се в мрака. Усети празнота в стомаха си, коленете му омекнаха.

„Чака цял живот — скара се мислено на себе си Шнайдер, — довърши го.

Сега.

Заради всички нас.“

Отвори внимателно вратата с крак и влезе — надушваше слабата миризма на пикоч, изгоряла мед и нещо мъртво.

В спомените му просветна образ — врата, която се затваря бързо и се заключва. За миг това бе достатъчно да го срине.

Ала Шнайдер почувства как в него се надига праведна мъст. Свали предпазителя на пистолета, готов да стреля. Включи фенерчето, залепено с тиксо към оръжието, и сноп мека червена светлина запълзя наоколо.

Следи от ботуши пресичаха прахта.

Последва ги с разтуптяно сърце. От двете страни на коридора се редяха стаи с циментов под, по-скоро прегради за животни в обор.

Въпреки че стъпките вървяха право напред, претърси стаите една по една. В последната спря за миг — в главата му се разиграваше филм на ужасите.

Отърси се от спомена, но пистолетът в ръката му потрепваше.

Коридорът завършваше със същите големи хамбарни порти. Катинарът висеше незаключен. Двете пооткрехнати крила водеха към просторно помещение с висок таван.

Чу пляскане на криле, влезе и насочи пистолета и фенерчето към гредите под покрива — по прътите бяха накацали гълъби и премигваха любопитно към него.

Тук миризмата на смърт бе по-силна. Шнайдер потърси източника й, обхождайки помещението с лъча светлина. От пода се подаваха големи ръждиви болтове. Греди и подпори поддържаха релса, опнала се над главата му по цялото протежение на залата.

Провисналите от нея вериги завършваха с ръждясали куки.

Следите от стъпки продължаваха от портата по диагонал наляво.

Последва ги внимателно, за да не се спъне в някой от болтовете по пода.

Шнайдер понечи отново да погледне към гредите, но нещо се стрелна пред краката му. Приведе се и насочи пистолета и светлината по посоката на шума.

Върволица от плъхове изчезна в зейнала на пода дупка до далечната стена. Следите от стъпките водеха право натам и изчезваха. Чу как плъховете цвъртят и съскат при приближаването му.

Вляво от дупката стоеше малко по-тясна от нея метална тръба с решетка за канал отгоре. Отдясно имаше малка бензинова духалка, като онези, с които се издухват листа и клонки от тротоарите.

Шнайдер приближи и освети с фенерчето шахта от гофрирана ламарина. Три метра по-надолу тя се отваряше в обширно пространство, завършващо след метър и половина с чакълест под.

Труп на жена бе проснат върху чакъла. Плъховете го бяха напъплили, но Шнайдер все пак я позна.

Беше я търсил из Берлин и цяла Германия с неоправданата надежда, че може да е още жива.

Но беше много, много закъснял.

Тлеещото желание за отмъщение избухна в цялото му същество. Искаше да стреля по всичко, което мърда, искаше да крещи в дупката, да крещи на убиеца й да дойде и да си получи заслуженото.

Но по-хладната и разумна част надделя.

Станалото бе по-важно от него, по-важно от всички тях. Целта вече не беше отмъщението, а да изправи един толкова отвратителен човек пред безмилостната светлина на света, да го покаже такъв, какъвто е и какъвто е бил.

Излез, помисли си. Повикай Криминална полиция. Нека знаят и действат.

Сега.

Шнайдер се обърна, рязко обходи помещението с лъча на фенерчето и тръгна по обратния път към коридора. Едва направил шест-седем крачки обаче, чу нещо като плясък от крилете на много едра птица.

Опита да реагира, да вдигне пистолет по посока на звука. Но черният силует вече се спускаше от скривалището си дълбоко в сенките над ръждясалата релса под тавана.

Ботушите се блъснаха в ключиците на Шнайдер, той залитна и падна назад върху един от болтовете, стърчащи от пода.

Болтът го прониза, счупи гръбнака му и го парализира.

Глокът издрънча някъде встрани.

Пламтящата болка беше толкова силна, че не можеше да говори, не можеше дори да изкрещи. Силуетът се изправи пред него, мъжът насочи собственото му фенерче към гърдите си и освети черна маска, покриваща носа, бузите и челото.

Маскираният заговори и Шнайдер веднага го позна, сякаш трите десетилетия се бяха изнизали за един ден.

— Мислеше, че си подготвен, Крис, хмм? — попита мъжът, видимо развеселен. Смехът му беше като щракане. — Изобщо не беше подготвен, никога не си и бил, каквото и да си мислеше толкова години.

В другата му ръка се появи нож. Мъжът приклекна до Шнайдер и допря острието до гърлото му.

— Приятелите ми ще дойдат по-бързо, ако ти пусна малко кръв. След няколко часа в тяхната компания маската ти ще е изчезнала, Крис. Тогава никой няма да може да те познае, дори собствената ти скъпа майчица, хмм?