Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (113)

Глава 108

— Това е отвратителна лъжа! — избухна Дитрих. — Нямате доказателства!

— За нещастие, тя има доказателства, главен комисар — каза Карл Готшалк с болка и съжаление и постави пред Дитрих фотокопие от документ. — Това е кандидатурата ви за младши кадет в Министерството на държавната сигурност на ГДР, под името Ханс Дитрих Фромер, син на Конрад Дитрих Фромер.

Комисарят с изумление погледна документа.

— Това не е истина. Те…

— Документът е съвсем истински — каза с равен глас Готшалк. — След като фрау Енгел и инспектор Вайгел дойдоха при мен с Илона Фрай, изисках от федералния комисар по архивите на Щази да направи бърза проверка. Отначало ни отказа, но когато обясних, че става дума за текущо разследване на убийство, се съгласи да ни помогне.

С каменно изражение Готшалк постави още един документ пред Дитрих.

— Това е копие от кандидатурата ви в Берлинската криминална полиция, шест месеца след като сте сменили името си и тринайсет месеца след падането на Стената. Не сте споменали нищо за годините като член на Източногерманската тайна полиция, Ханс. Не сте споменали и дългите години служба на баща си. В заявлението си сте написали, че е бил дърводелец, починал, при това — колко удобно.

Дитрих въздъхна, без да отговори. После огледа всички с печално изражение.

— Криех миналото си, защото исках да бъда полицай, каквито бяха баща ми и дядо ми. Не се интересувам от политика — нито преди, нито сега. Винаги съм искал едно-единствено нещо през целия си живот — да бъда полицай.

След това обясни, че е прекарал всичко на всичко единайсет месеца в Щази:

— Сложих оръжие, след като ми наредиха да отида в Гетсиманската църква. Чух какво искаха да направя и просто се махнах. Чух и че са унищожавали документация. Така че се махнах три седмици преди да падне Стената и се присъединих към протестите.

— Тогава защо излъгахте? — настоя Карл Готшалк.

— След падането на Стената настанаха странни времена, Карл, нали помните? Нямах работа. Храната бе оскъдна, нямаше къде да живея. Мнозина източногерманци искаха да отмъстят на всеки, свързан по някакъв начин с Щази, и имаха право. Не бях направил нищо нередно, но така или иначе, не бях в безопасност. Като бивш член и като син на офицер от Щази можех да имам само неприятности в новата Германия. Затова излъгах.

— А кланицата? — попита Мати. — Подозирахте ли, че е използвана като зала за мъчения? Или направо знаехте?

Дитрих пое дълбоко дъх:

— Имах подозрения.

Разказа за една нощ в ранните си тийнейджърски години, когато баща му се прибрал пиян. Обадил се по телефона и Дитрих подслушал думите му.

— Вдигаше врява и беснееше за най-различни неща. Но по едно време го чух да казва, че го е страх да не го уличат за, както се изрази, „варварските тайни“, свързани с кланицата в Аренсфелде. Каза също, че няма да се остави да опере пешкира заради, цитирам, „онзи човек“.

— За кого ставаше въпрос? — попита Мати.

— Не знам.

— Питали ли сте го въобще? — намеси се инспектор Вайгел.

Дитрих се прокашля.

— Да, Вайгел. Два пъти. И двата пъти през последните пет дни. Първия път ми каза да стоя далеч от кланицата. Втория път получи удар и умря.

— Кой друг знаеше? — попита Мати. — Знаете ли с кого е говорил въпросната вечер?

— Не съм сигурен — отвърна главният комисар. — Но подозирам, че е един от хората, които ми помогнаха да погреба баща ми вчера.