Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (9)

Глава 4

Нов видеоклип се появи на екраните вдясно от главата на Джак Морган.

Показваше жена в износена черна рокля върху черни дънки. Мати си помисли, че някога сигурно е била привлекателна.

Но косата й беше суха и разрошена, кожата й беше нездраво бледа, а очите — хлътнали и тъмни. Изглежда, беше живяла много, много тежко.

— Записът е от камерата във фоайето рано сутринта в петък преди две седмици — каза Габриел. — Ето, Крис излиза да я посрещне.

Мати се намръщи при странното чувство на празнота, което я завладя, когато Крис приближи жената и я прегърна, допря бузата си до нейната и погали гърба й.

— Коя е тя? — успя да попита.

— Не знам — отвърна Габриел, свали очила и разтърка очи. — Но я видях да излиза от кабинета му около час след като са били заснети тези кадри. Чух го и да казва, че ще провери това, за което го е помолила, и няма да й вземе пари. Отново се прегърнаха и тя си тръгна.

Морган попита:

— Можеш ли да влезеш във файловете на Крис и да разберем коя е тя?

— С твое позволение, Джак — отвърна Габриел.

— Позволявам.

Габриел отново зачатка по клавишите. Спря, озадачен, после започна пак.

— Странно — измърмори.

— Кое? — попита Мати и се наведе, за да види екрана на учения.

Старото хипи продължаваше да удря по клавишите.

— Така вече трябва да стане.

Но вместо да се появят папки с файловете на Шнайдер, екранът на Габриел се изпълни с яркорозови, изумрудени и черни пиксели, които се местеха, разменяха и трупаха едни върху други, сякаш бяха живи.

— Какво е това, по дяволите? — изуменият Габриел зяпаше невярващо екрана.

— Какво става, докторе? — попита Морган.

Ученият смънка невярващо:

— Мисля, че са ни хакнали.

На големия екран шефът им изглеждаше объркан, а след това ядосан.

— Невъзможно! — изсъска. — Съвсем наскоро пръснах милиони за надграждане на системата за сигурност. Габриел, ти участваше в това!

Компютърният спец вдигна безпомощно ръце.

— Така е, Джак. Но досега не съм виждал подобно нещо. Сякаш някой е изсипал хиляди термити в работните файлове на Крис. Изяли са всички данни…

Катарина Дорук го прекъсна:

— Нали веднъж ми каза, че винаги може да се изрови ехо от файловете, докторе?

— Не и този път. Човекът, направил това, който и да е той, е добър, Кат. Плашещо добър.

Морган изглеждаше бесен, но каза:

— Ще се оправим с този пробив по-късно. Хакерската атака и случаите, по които е работил, смятам за достатъчно основание да активираме чипа на Крис. Давай, докторе.

Мати кимна в съгласие с решението, но се усети разтревожена от въпросите, които внезапно я нападнаха от всички страни.

Кой е хакнал системата? Защо? Съвпадение ли е? Ами ако не е, а Крис е някъде на почивка, която е решил да удължи? Ами ако го открием там с друга жена? Трябва ли да ме е грижа?

Грижа ме е.

Но трябва ли?

— Минутка, Джак — каза Габриел и въведе команда, която заличи блестящите термити от екрана.

Написа втора команда и екранът се изпълни с дълъг списък имена. Скролна надолу до това на Крис Шнайдер и избра съответната поредица букви и цифри.

След като копира този код, отвори приложение, наречено „Небесно око“. Въведе кода в мигащото прозорче и натисна „Вход“.

Половината от екрана в амфитеатъра прескочи на изображението на Google Земя за Берлин. Мати първа забеляза мигащата оранжева иконка в най-далечните източни покрайнини на града, на няколко километра южно от квартал…

— Аренсфелде? — озадачи се тя. — Може ли да приближиш, докторе?

Габриел вече го правеше. Избра мигащата иконка и натисна „Вход“. Картината се приближи и уголеми до размазано изображение на сграда във формата на буква Г. Сводестият покрив изглеждаше пробит на някои места.

Гъста растителност обгръщаше цялото пространство, до сградата се простираше необработваема земя, потънала сред дървета и храсти.

— Сравни го с градоустройствения план — каза Мати.

След миг на екрана се появиха адрес и прикачен файл. Габриел кликна на файла и го отвори — беше PDF на ръчно написания нотариален акт на сградата.

Изстреляни така на екрана, думите, които Мати прочете, я накараха да потрепери неволно, без да е съвсем сигурна защо.

— Какво пише? — попита Морган.

Мати погледна шефа си и отвърна с леко треперлив глас:

— Пише, че сградата сега е изоставена. От двайсет и пет години е така. Но по време на комунизма е била държавна „шлахтхаус“. Кланица.