Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (13)

Глава 8

Моят млад гениален приятел не успява дори да извика.

Но когато острието попада в мекото място, където гръбначният стълб преминава в мозъка, цялото му тяло сякаш се наелектризира и изпада в конвулсии.

Когато най-сетне пуска парите и се отпуска върху мен, аз съм задъхан, изтощен и с омекнали крака, сякаш току-що съм правил най-възпламеняващия секс на света.

Какво разтърсване! Какво невероятно, невероятно разтърсване!

Дори след толкова много години тръпката така и не отслабва.

Стоя неподвижен няколко мига, докато отшумява въздействието на една страхотна смърт — спокоен, изцеден, удовлетворен, но все пак хиперчувствителен за всичко около мен: дъжда, облаците, гората и крясъците на патиците нейде сред мъглата.

Тялото му е в ръцете ми, още усещам жизнената му сила да трепти в мен и сякаш и съм тук, и ме няма, кръжа над границата на отвъдното, разбирате ли?

Накрая го преобръщам по корем и издърпвам отвертката. Изваждам тубичка секундно лепило и с него запечатвам входната рана на тила му. Няма повече кръв. Готово е на мига.

Подсмихвам се тържествуващо, докато влача моя млад гениален приятел към буса, и си мисля колко е странно, че на света съществуват хора, които са много по-вглъбени и философски настроени от мен, които цял живот се занимават с въпроса дали дърво, което пада в гората, издава трясък, ако наоколо няма кой да го чуе.

Ама че тъпо нещо, за което да размишляваш цял живот.

Не знаят ли, че би било по-добре да размишляват дали човек като мен може да съществува, без никой да го е виждал?