Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (61)

Глава 56

Трийсет и пет минути по-късно Мати почука и влезе в стая, воняща на старост, на болест и на някакъв цитрусов дезинфектант. Хариат Ледвиг седеше с изправен гръб на стол до болничното легло, до нея стигаше тръбата на кислородния апарат. Приличаше на птиче с нощница, халат и пантофи и се задавяше от тежък пристъп на кашлица. Краката й бяха наметнати с одеяло. Наоколо бяха струпани книги, книга лежеше отворена и в скута й, под една лупа.

Когато кашлицата я отпусна, Хариат Ледвиг се изхрачи в кърпичка и я хвърли в кошчето между книгите.

— Какво искате? — изграчи подозрително тя.

Мати се легитимира, показа значката от „Прайвит“ и обясни:

— Срещнах сина на втория ви братовчед, Дарек, пред старото здание на „Вайзенхаус 44“. Предложи ми да поговоря с вас.

Хариат застана нащрек.

— За кого работите? За държавата?

— Не, аз…

Старицата грабна лупата и я размаха.

— Не съм участвала в насилствени осиновявания! Никога! Нито веднъж. Мога да го докажа.

Мати разбра какво имаше предвид — по време на комунистическия режим в Източна Германия понякога деца биваха отнемани от родители, обявени за „предатели“. Имената на децата се сменяха и ги даваха за отглеждане в семейства, считани за верни на държавата.

— Не съм дошла за това, госпожо Ледвиг — увери я Мати. — Нямам клиент. Просто се опитвам да разбера повече за много близък мой приятел, който е живял във „Вайзенхаус 44“ през 70-те и 80-те години.

Хариат наблюдаваше Мати, както кобра гледа мангуста.

— Името на вашия приятел?

— Крис, Кристоф Шнайдер.

Възрастната жена примигна. Смущението в изражението й се замени с болка.

Отново се разтресе в тежка конвулсивна кашлица и отмести поглед от Мати.

Когато пристъпът поотмина, посетителката й попита:

— Познавате ли Крис?

Старата жена явно се бореше със себе си, но след това се втренчи някъде в пространството зад Мати и заяви:

— Нямам нищо общо със случилото се с това момче. Абсолютно нищо.