Джеймс Патерсън, Марк Съливан
Детективска агенция „Private“. Берлин (30)

Глава 25

От дупката в пода на кланицата вонеше на урина и нещо още по-гадно.

Буркхарт отмести фалшивата стена, Мати запуши нос с ръка и насочи фенера си към металната шахта, която се спускаше повече от два метра надолу и завършваше с помещение с чакълест под, високо малко над метър.

— Вероятно вторична отводнителна система — заключи Дитрих, който беше приближил и изглеждаше раздразнен от откритието им.

— Някой трябва да се спусне, но за мен е твърде тясно — каза Буркхарт.

— И за мен — заяви главният комисар.

Инспектор Вайгел надникна в шахтата и поклати глава.

— Долу има плъхове, подушвам ги. Мразя плъхове. Брат ми имаше един и ме тормозеше с него. Мразя ги.

— Явно оставам само аз — отбеляза Мати.

— Знаете, че не мога да допусна… — започна Дитрих.

Тя го сряза:

— Ако открия нещо, хаупткомисар, ще изляза. Освен това ще виждате каквото виждам и аз — ще нося камера.

Като чу предложението на Мати, Габриел отиде до буса с оборудването и се върна с бял гащеризон за еднократна употреба, каска, предпазни очила, наколенки и челник, свързан с камера с оптични влакна, както и слушалки със свръхчувствителен микрофон, който залепи отстрани на шията й, и газова маска, която да пази дробовете й от евентуалните зарази във въздуха поради изпражненията на плъховете.

Тя седна в катераческа седалка и я завързаха за въже.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Буркхарт.

— Не — отвърна Мати, коленичи и бавно влезе заднешком в шахтата.

Буркхарт и Дитрих я спускаха, а Габриел гледаше лаптопа, който получаваше сигнал от камерата й.

Шахтата беше само малко по-широка от раменете на Мати. За миг усети нарастваща клаустрофобия, но точно тогава премина в откритото пространство и краката й докоснаха земята.

Откачи въжето от седалката. Приклекна, огледа се и видя на светлината от челника, че чакълестата повърхност продължава във всички посоки и чернотата поглъща лъча й.

— Това е нещо като огромно дренажно поле — каза тя.

— Не виждаме много добре — чу гласа на Габриел в ухото си. — Използвай и втория фенер.

Мати го извади и включи, зарадвана на мига от мощния лъч, който прониза мрака.

Видя нещо мръснобяло на десетина метра отпред, зад носеща стоманена колона. После отляво се разнесе цвърчене. Обърна се и лъчът освети дузина плъхове, които я гледаха и душеха към нея, някои й цвъртяха сърдито, други дъвчеха нещо.

Беше зловещо и тя чу в главата си гласа на Никлас, който й казваше да се маха оттам.

Но вместо това тя се наведе и тръгна патешката към бялото нещо зад колоната. На метър от него видя какво е и застина.

От чакъла стърчеше кост.

— Това е човешка бедрена кост — каза Габриел в ухото й.

Мати преглътна на сухо и насочи светлината по-навътре в подземието, където от мрака изплуваха още кости.

После видя човешки череп. И още два.

А след това още черепи и кости, пръснати навсякъде като мидени черупки.