Фил Хоган
С удоволствие ще намина (9)

8.

Този следобед Зоуи ме забеляза да поглеждам към улицата над чашата си с кафе повече от веднъж и с искрена загриженост ме попита дали може да ми помогне с нещо. Направо ме побърква с услужливото си настроение в тежки дни. Катя беше излязла на среща с клиенти. Дадох задача на Зоуи да наглежда младия Джош, който се занимаваше с дългосрочния ни проект за обогатяване на уеб страницата ни с видеа за удобствата в кварталите и с линкове за стрийт вю.

Името на мъжа — открил го бях в избирателните списъци — беше Дъглас Шарп и живееше с Джудит Шарп, вероятно негова съпруга, същата онази Джудит Бриджинс, която беше купила къщата на „Бозел Авеню“ преди няколко години. Няколко сутрини подред нарочно минавах по „Бозел“ приблизително по същото време, по което го бях видял първата сутрин. Обикновено хората разхождат кучетата си под режим, но него така и не го засякох. Можех да се скрия и да наблюдавам къщата (аз съм изключително търпелив наблюдател), или да взема моя ключ и отново да вляза вътре. Той определено ме беше заинтригувал, а сега се заинтригувах и от жена му, с която трябваше да съм се срещал поне веднъж, когато е купувала мястото. Зачудих се за обстоятелствата около брака им. „Може би някои жени просто си падат по недодялани простаци“, помислих си. А можеше и да е някой харизматичен грубиян, добър в леглото и притежаващ цяла торба пари. И все пак, нали тя беше собственик на имота? И двамата отговаряха на всички условия за един краткосрочен проект.

Накрая любопитството ми така или иначе щеше да надделее, но само седмица по-късно едва не връхлетях върху въпросния мъж, когато минавах през летящите врати на влизане в библиотеката. Така се беше забързал, че въобще не ме и погледна — промуши се от своята страна, без да обели и дума в отговор на измърмореното от мен извинение и тръгна с широки крачки към центъра на града. Не бих казал, че не се подвоумих. Обичах да се усамотявам там от време на време. Напълно разбираемо, имайки предвид възможностите за проучвания, които предлагаше библиотеката — от една страна там се съхраняваха старите броеве на местния вестник, а от друга атмосферата беше толкова уютна и някак домашна с тъмните усамотени кътчета, с успокояващите сумрачни коридори с книги, където винаги можеш да хванеш по нещо от шептенето на няколкото библиотекарки, щъкащи напред-назад: Маргарет, която си беше там, открай време, и сменящите се периодично по-млади нейни колежки, които идваха, както бях разбрал, от някакъв библиотекарски курс в Кеймбридж. Знаех наизуст (благодарение на дълго и търпеливо наблюдение) кода за достъп до служебната стаичка на библиотекарките, обозначена с табелка „Само за служители“, където предполагах, че си правят кафе и държат връхните дрехи и чантите си.

В този ден обаче, вместо да вляза, реших да последвам Шарп, който вече се беше отдалечил на известно разстояние пред мен и тъкмо се скриваше в приземното ниво на покрития паркинг. Ако имаше кола, значи напразно си губех времето, но той просто беше минал напряко и след като излезе от другата страна, продължи между редиците паркирани автомобили оттатък. Пресече пътя и се отправи към общинския парк, където беше разхождал кучето си миналата седмица. Днес очевидно не беше излязъл за разходка и определено личеше, че бърза за някъде. Висок на ръст, с велурено яке и спортен панталон, с въздълга, оредяваща коса, развяваща се на вятъра, изглеждаше като че току-що е излязъл от работа, за да свърши нещо набързо или да си вземе сандвич. Наближаваше обяд, но наоколо нямаше магазини. Близо до библиотеката имаше кантора на някакви надути адвокати. Можеше да работи там. Или пък в кметството. И все пак, накъде се беше запътил сега? Тръгна по пътеката покрай реката, както беше направил и предишния път. Вървеше бързо, но някак крадешком, като се стараеше да избягва локвите. Аз внимавах да не скъсявам дистанцията, но след един от завоите на реката го изгубих — предположих, че може да е тръгнал нагоре по стръмните каменни стъпала, които излизаха на „Рейстрик Роуд“, една от главните улици, обикалящи града. Докато стигна до горния край на стъпалата, той вече беше изчезнал.

Времето беше малко, за да е стигнал много далеч. Срещу зида и слизащите към реката стъпала, имаше редица масивни викториански къщи — с четири или пет спални, с тавански помещения и мазета — заградени от едната страна от автоборса за коли втора употреба. Редицата продължаваше километър и стигаше чак до кръстопътя на „Фаунт Хил“ с пекарната и вестникарницата, и другите там магазинчета. Някога имах ключ от къщата, която беше залепена до автоборсата, но купувачът, за мое разочарование, веднага я беше преустроил на квартира със стаи под наем. За останалите къщи не знаех нищо, с изключение на това, че Шарп — освен ако не беше скочил в някой от минаващите оттук автобуси — сега трябваше да е в някоя от тях.

Наведох глава и тръгнах бавно покрай къщите. Ако се съдеше по внушителния брой звънци до всеки вход, явно цялата редица беше преустроена — вероятно за даване под наем на студенти, предположих, тъй като беше на пътя на автобусите за училището по изкуствата и учителския колеж, на двайсетина минути от „Ийст Уикли“. Само една от къщите към края на редицата, с боядисана в синьо входна врата — №84 — беше непроменена, но и доста позанемарена — мраморните стъпала бяха нащърбени, в цепнатините между тях бяха прорасли бурени. Ветрилообразният прозорец на вратата беше счупен, первазите бяха олющени, а дограмата беше видимо прогнила. Когато минах покрай къщата, погледът ми беше привлечен от движение на горния етаж — някой дърпаше пердетата.

Продължих до автоборсата и спрях да разгледам колите отпред. Съдържателят се появи на входа и попита дали търся нещо определено.

— Само разглеждам — казах аз.

— Разглеждайте, сър. Ако имате нужда от нещо, викайте.

Помотах се напред-назад десетина минути, после повиках мъжа. Помолих го да ми разясни какви са предимствата на две от колите една спрямо друга, като междувременно не изпусках от поглед къщата, докато накрая въпросите ми се изчерпаха, както и неговите отговори.

— Всъщност е за жена ми — казах аз. — Май ще е по-добре да я доведа да си погледне лично. Сигурно ще се лепне за онази, жълто-зелената, с цвят на лимон — пошегувах се.

— Да, да, точно — отвърна той, смеейки се.

Връщайки се обратно към кръстовището по същия път, видях на горния край на стъпалата към реката да се подава фигура. Продължих да вървя. Беше момиче — по-скоро млада жена — с червено непромокаемо яке и ботуши, което буташе велосипед. Приближавахме се един към друг. Изглеждаше останала без дъх, след като беше мъкнала колелото нагоре по стъпалата, но на лицето й играеше усмивка, като на дете, което се връща от детската площадка. Не ме погледна нито когато се разминахме, нито когато аз се обърнах и я видях да заключва колелото пред къщата със синята врата. Все така невинно усмихната, взе стълбите на бегом и влезе вътре.

Вярвате ли в съдбата? Не мога да го обясня, но в този момент се почувствах повлечен от нейната съдба. Беше като отваряне на врата срещу силен порой. Сърцето ми полетя към нея — една прекрасна Червена шапчица в лапите на вълка Шарп, който без съмнение вече я очакваше в леглото под завивките с лакомо ококорени очи. Напълно пренебрегвайки железните си правила за дискретност и неизлагане на риск, аз продължих да се мотая в района около къщата повече от час (едва ли някой се е зазяпвал толкова дълго и задълбочено в рекламите на брокерските агенции по улицата или в дребните рекламки зад витрините), но никой от двамата не се появи. Бях колкото развълнуван, толкова и объркан. Взе да ми прилошава. Любувал се бях от разстояние на разни двойки, и законни, и незаконни, наблюдавал ги бях в радостта и усамотението им. Тук обаче имаше нещо изначално сбъркано. Проблемите на това момиче на мига бяха станали мои проблеми. Отдаденост и дълг в едно.

Тази случка провали всякакви по-нататъшни планове за един спокоен час, прекаран в библиотеката.

Връщайки се обратно в офиса, заварих Уенди да разрязва торта за рождения ден на Джош.

— Казах ви, мистър Хеминг — изкудкудяка тя. — Петък.

Джош се ухили със сконфузената усмивка на осемнайсетгодишен хлапак, заобиколен от вниманието на три жени в различни фази на това, което той би определил като „напреднала възраст“.

— Така е — усмихнах се аз, — и ей ме на. В петък.

Зоуи ми хвърли недоверчив поглед и ми наля чаша кафе, като уж случайно докосна пръстите ми със своите, докато ми я подаваше. Казах няколко думи за отличния напредък на Джош, подчертах, че е гордост за родителите си (които веднъж бях видял отдалеч) и добавих, че утвърдената политика на фирмата да осигурява шофьорски курсове на стажантите си — щедро начената по мое време от стария мистър Мауер, за когото всички присъстващи, освен мен, имаха само най-бегла представа — ще бъде възобновена, веднага щом някой, вероятно Уенди, се заеме да организира нещата. След това се пресегнах към чекмеджето на бюрото си и изненадах Джош с личен театрален бинокъл, което не учуди никого, освен Зоуи, която явно се беше опасявала, че може да съм забравил. Всички изръкопляскаха, а най-бурно Зоуи, като заклати глава така, сякаш през цялото време бях държал целия офис в заблуда. Скромното празненство приключи набързо, когато влязоха клиенти — млада двойка, търсеща първия си дом. Телефоните зазвъняха и Катя се възползва от възможността да ме разпита насаме в задната стаичка за днешните задачи и огледи.

Моите мисли обаче продължаваха да се връщат към Шарп и към младата жена с колелото. Шарп беше класически тип женкар и хищник, а къщата на „Рейстрик Роуд“ — тайното му любовно гнездо. Тъй като тя също изглеждаше разделена на апартаментчета за даване под наем, явно Шарп беше наел едно тъкмо с такава цел. Представих си лицето на момичето — пламнало от надежда и вълнение и в същото време наивно. Вероятно не знаеше, че е женен.

А може пък и да не беше женен. Може би тази Джудит Шарп, с която живееше, му беше сестра, която се е развела и си е върнала моминското име, и е помолила брат си да дойде да живее при нея, за да й помогне да изплува с големите дългове.

Не знаех нищо. Сигурно това имаше предвид леля Лилиан, казвайки, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Дали не преувеличавах? Дали това, че една жена слага ръката си върху ръката на мъж непременно означава страст, или е просто израз на съчувствие? Ами да. Ето затова съм избрал да прониквам по-надълбоко, отвъд привидността на нещата, да правя добро там, където мога и понякога да се намесвам там, където нещата не вървят на добре. Сигурно леля ми е щяла да умре по-спокойна, ако беше мразила по-малко и обичала повече.