Фил Хоган
С удоволствие ще намина (23)

22.

Къщата на семейство Куксън беше буквално последната в града — еднофамилна къща, разположена в дъното на една живописна странична уличка и граничеща с къпинак, гора и поляни. Нямаше пряк излаз на шосето. Единствените две къщи в съседство бяха скрити зад гъсти вечнозелени храсталаци и изтеглени по-навътре от пътя. Не бях забравил, че Катя си беше наумила да сложи табела „Продава се“ в началото на уличката и приближих предпазливо. Но табелата вече беше там, подпряна с указваща посоката стрелка от шперплат, поставена сякаш нарочно, за да ме упъти към къщата. Въпреки че беше събота, наоколо нямаше жива душа. Изкачих височинката при игрището за крикет и влязох в стесняващата се уличка, нашарена от сенките на дърветата. Денят беше прекрасен, помрачаван единствено от моите пъклени помисли.

Дворът целият беше огрян от слънцето, светнал и празен. Две кофи за смет бяха изнесени отпред за събирането на боклука в сряда. За опитен наблюдател спокойствието на такава къща, останала без стопани и без надзор, има много общо с наивността на щастливо малко пате пред дебнеща лисица. Въпреки това аз спрях колата за минута-две, надничайки през тънките стволове на брезите и боровете, които бележеха предната граница на имота. Ситният чакъл меко хрупкаше под гумите, докато влизах в завоя на алеята за колата. В горната част имаше площадка за обръщане, настлана с още по-ситен чакъл, и двоен гараж с червени врати. Решил бях да не влизам в къщата. Отстрани обаче имаше порта, която се отключваше с малкия железен ключ на връзката. Спрях, поизчаках за кратко и слязох от колата. Ключът се превъртя гладко в ключалката. Вътре пътека, покрита с плочи с неправилна форма, водеше до добре познатата ми широка веранда на семейство Куксън, с бордюри от варовик и монолити^[1] със заоблени краища. От другата страна имаше покрит басейн, а още по-нататък — терасирана полянка, градински кът с храсти и групичка плодни дървета, полюшвани от лекия вятър. Парцелът беше заграден от гъсто преплетени глогови храсти, два пъти по-високи от човешки ръст.

Тялото на Шарп се беше изместило по пътя, макар лицето му все още да беше покрито. За момент изтръпнах, че може още да е жив и изведнъж да се нахвърли върху мен и да ме сграбчи за гърлото. Повдигнах крайчето на одеялото. Нещо беше потекло от устата му върху сивата влакнеста материя, с която беше облицована колата, там, където бузата му беше стояла притисната.

Хванах двата края на синия брезент, прецених тежестта му и го издърпах. Тялото тупна тежко върху чакъла. Не исках да оставя следи от чакъл по пътеката, затова този път хванах Шарп под мишниците и го помъкнах към къщата. Извлякох го до верандата и го положих там с лице, обърнато нагоре и с глава към басейна — все едно че е вървял назад и се е препънал в декоративните монолити и си е ударил главата в каменната настилка. Нямаше кръв. Можеше да мине за нещастен случай. Шарп беше небръснат; облечен беше в анцуг. Можеше да го вземат за крадец. Или не. Зачудих се дали да го снабдя с лост за джанти — инструмент за влизане с взлом — но се отказах. Можеше да бъде всеки, а причината да е тук, да остане загадка — у него нямаше нищо друго, освен връзката ключове от къщата. Дори и полицията да го идентифицираше, пак нямаше да се разбере нищо. Объркването, решил бях аз — или по-скоро бях осъзнал — беше най-добрата стратегия. Избърсах ключа от портата в ризата си (спомняйки си, че носната ми кърпа още беше у мисис Шарп), натиснах го върху пръстите на Шарп и го пъхнах в джоба му. Това беше отправна точка за цяла дузина детективски версии. Но къде щяха да изведат те? Многото следи бяха също толкова голям проблем, колкото и никаквите следи. Полицията щеше да намери точки, които да свърже, но те никога нямаше да оформят цялостна картина.

Затворих портата след себе си, без да докосвам дръжката.

Сгънах брезента и одеялото и ги натъпках в един от контейнерите за боклук отпред. Ами колата, ще попитате вие? Дали да я оставя и да рискувам криминалистите да намерят микроскопични следи от Шарп в багажника отзад? Разбира се, че не. Първо я изкарах обратно надолу по алеята и паркирах за малко под брезите, за да залича отпечатъците от гумите по чакъла. После влязох обратно, с идеята да я оставя малко по-нататък, близо до клуба по крикет, където пътят се разширяваше. Звъннах на хората от колекторската фирма, представих се с името на Шарп и им казах къде могат да намерят колата. Оставих призовката на седалката. Наясно бях с упорството и коварството на службите за изземване на автомобили. Чувал бях, че могат да патрулират цял ден, прикрити из околните преки и чакащи удобен момент да изскочат. Нямаше никакво съмнение, че ще дойдат и ще си вземат дължимото. Напълно възможно беше жълтата платформа, която сновеше нагоре-надолу по „Бозел Авеню“, да бъде тук до десетина минути. До завръщането на Куксън колата можеше да бъде излъскана до блясък, препродадена на търг и върната обратно на пътя на стотици мили разстояние оттук.

Но тъкмо бях потеглил, и трябваше да ударя спирачки. Една кола беше препречила уличката в най-тясната й част, точно след завоя. Беше червена, с табелка отгоре — учебна кола с курсист, който упражняваше обръщане. Запазих дистанция. Шофьорът, притеснен от моето присъствие, закова на място. Инструкторът вероятно го съветваше да се отпусне и да повтори всички стъпки бавно. Защото всички се учим и другите на пътя като цяло проявяват разбиране към младите шофьори. Въобще не бързаха. Аз подкарах леко. Курсистът отново запали. Задницата на колата му едва забележимо се повдигна, когато освободи ръчната спирачка. Усещаше се колко е нервен. Ясно беше, че няма да прецени наклона на пътя. Колата спря отново, стоповете панически примигаха и тръгна на заден. Сега инструкторът със сигурност му казваше да даде още малко газ. Онзи зад волана отново запали, избръмча силно и пак започна процедурата. Този път от притеснение съвсем беше забравил да освободи ръчната и колата се запъна като куче на верига.

Измина минута. Може би две. Виждайки ме през прозореца от своята страна, инструкторът възнагради търпението ми с вдигната ръка и усмивка, подобаваща на слънчевата събота. Аз наведох глава. Шофьорът вече обръщаше с неистови усилия, но покрай грамадната кола на Шарп имаше малко място за разминаване. Пак спря, пак запали и най-после започна да примърдва напред. Уличката ми се видя два пъти по-дълга, докато ги следвах от разстояние. Трябваше да прекарам колата поне в района на крикет клуба.

Най-сетне стигнахме до главния път. Учебната кола даде десен мигач и след като спря още веднъж на кръстопътя, запърпори нагоре по хълма и се изгуби от погледа ми. Паркирах веднага след отбивката, оставих ключа на стартера и изскочих навън. Тръгнах надолу по хълма, но тогава се сетих за телефона на Шарп. Останал беше между седалките. Върнах се, взех го и затръшнах вратата отново. Сега обаче забелязах жълтия камион да завива горе на високото. Тук дърветата не осигуряваха надеждно прикритие. В обратната посока по пътя имаше каменен зид с порта и открито поле. Прескочих тромаво през портата и зачаках, готов да побягна. Звук от камиона обаче не се чу. Надзърнах. Бяха спрели преди завоя. Явно не смееха току-така да се престрашат. Показа се кльощав мъж в работен гащеризон и с нахлупена над очите бейзболна шапка. Видя колата и махна към невидимия си колега. Приближи се опипом и надникна вътре през затъмненото стъкло, провери вратата, а после се пресегна да вземе ключовете. Вдигна ги нагоре и направи знак на колегата си да обърне. Реших, че просто ще го последва с колата на Шарп, но вместо това те докараха камиона и се захванаха да товарят джипа, като през цялото време попоглеждаха с по едно око към къщата, вероятно очаквайки собственикът да изскочи отнякъде с насочен пистолет или размахан юмрук. Без съмнение законът беше на тяхна страна, подготвени бяха и документите, но ги посрещна единствено замрялата алея с нейните източени дървета, полюшващи листа на вятъра. Мъжът с шапката се пъхна в проблясващата бяла кола и след няколко минути вече бяха успели да я натоварят наполовина, а после отбръмчаха нагоре, вдигайки облак прах след себе си.

Упътих се към града по пътеката през раззелененото поле. Вървях бързо с телефона на Шарп в единия ми джоб и портфейла му — в другия. Ключовете от дома му още бяха на халката. След половин миля извадих телефона. Имаше две гласови съобщения. Първото беше от предишната вечер, от мисис Шарп, която с едва сдържана емоция му казваше, че иска като се прибере, той да се е изнесъл от къщата; второто беше от Абигейл, изпратено малко след 13 ч., т.е. преди петнайсет минути: „Здрасти, аз съм. Аз съм тук, а ти къде си? Виждам, че си изял и втората бутерка! Знаех си. Побързай! Обичам те много!“.

Гласът й ме преряза като с нож.

Прекарал е нощта при нея, разбира се. Ето къде беше багажът му. Сигурно още неразопакован даже. Сутринта двамата са излизали да тичат заедно. После тя вероятно е отишла в библиотеката, а той е прочел вестника и е изчакал, докато дойде време жена му да излезе. Тогава е свалил задните седалки и се е върнал на „Бозел“, за да събере и останалите си вещи — книгите, документите, компютъра, стиковете за голф.

Сега обаче не той, а тя беше в ума ми, изместила го беше. Знаех, че съм близо. Усетих портфейла му във вътрешния си джоб, как се поклаща срещу сърцето ми, докато вървя. Ускорих крачка по нанадолнището към „Сейнт Тиоболд“. По обувките ми имаше кал, която с типа си, заедно със специфичните следи от подметките ми в полето, несъмнено щеше да захрани някой детективски ум с още материал за догадки. Панталонът на костюма ми, както забелязах, също беше кален и прокъсан на коляното. Все детайли, за които трябваше да се погрижа на спокойствие. В момента просто исках да се добера до вкъщи. Заобиколих центъра, свих по уличката зад книжарницата на Уорнинк, покрай пекарната на Тиеполо. Минах до прозорците на библиотеката, но без да поглеждам навътре, продължих нагоре по хълма, успоредно на общинския парк и стигнах до вътрешния двор, където държах колата си. Отключих и влязох вкъщи. Светлината, която струеше през мрежестите пердета, едва не ме заслепи — познатата, успокояваща стая, блеснала с ключовете ми, подредени по стените като карта на града.

Извадих портфейла му от скъпа телешка кожа, купен без съмнение от горката му жена. Банкноти, рецепти, кредитни карти, идентификационна карта за колежа, няколко монети, прехвърлени в заципващото се отделение за по-сигурно, докато са тичали с Абигейл. Опипах внимателно отделението с палец и показалец. Знаех си, че е там. Колкото и да не ми се иска да го кажа, убил бях за него, да, а сега беше при мен. Нейният ключ — вдигнах го нагоре — късче от злато, леко като перце, с висулка с лъскаво червено сърчице.

Тя беше моя.