Фил Хоган
С удоволствие ще намина (5)

4.

Леля Лилиан ми намери частен колеж, в който трябваше да започна от септември. Междувременно, безспорно от страх да не се мотая из къщата й месеци наред, ме върза с работа за през лятото в една фирма за недвижими имоти — „Мауер и Мауер“, собственост на някакви далечни роднини на семейството. Въобще не се изненадах, като научих, че се намира на километри разстояние от Норфък и по-точно на триста и двадесет километра път с влака. Старият мистър Мауер — другият Мауер очевидно отдавна се беше споминал — ме взе от гарата и ме откара до квартирата ми — уханна къща за гости с една приятна женица за хазяйка на име мисис Бъртън, чиято спалня, както установих (няколко минути, след като си разопаковах багажа), беше превърната в дом за внушителна колекция от керамични фигурки на стопански животни.

Мистър Мауер ме взе след закуска. Почти никаква идея си нямах с какво точно се занимават брокерите на недвижими имоти. Но, мили боже, само щом разбрах — когато отидохме до къщата на едни клиенти и мистър Мауер, вместо да почука на вратата, просто отключи и ме подкани да вляза…

— И собствениците ти дават ключовете просто ей така? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна мистър Мауер, сваляйки бомбето си като знак за това, че се намира в чужда къща. — Ако работят по празниците или са много заети и не могат да присъстват. Често се случва. Тогава трябва задължително да си дошъл достатъчно време преди евентуалния купувач. За да се увериш, че всичко е тип-топ.

Обиколихме къщата, като междувременно мистър Мауер ми обръщаше внимание на някои подробности. На горния етаж отвори една врата към просторен кабинет със старомодно писалище, въртящ се стол, етажерки с книги и две малки картини на стената. Влязохме да погледнем през прозореца.

— Какво можеш да ми кажеш за двора? — попита ме той.

— Поляната е окосена?

— Отлично. Какво друго виждаш?

— Дървета? Храсти?

— Браво, моето момче. Което означава, че дворът не е изложен на погледите на съседите. Хората ценят личното си пространство. — Мистър Мауер потри носа си от едната страна. — Когато купувачът пристигне, това ще бъде едно от първите неща, които смятам да му кажа.

Когато купувачите дойдоха — семейна двойка с дъщери близначки, които оставиха в колата да си сплитат плитки една на друга — направихме с тях същата обиколка, но добавихме и някои подробности за застраховката на покрива, за ниската престъпност в района и за добрите местни училища. После мистър Мауер ме отведе със себе си в офиса, за да се запозная с екипа му. Рита, флегматичната му секретарка, ми обясни системата за картотекиране във фирмата, а също и как да отговарям на телефонни обаждания, в случай че всички са заети. Следобед двамата с мистър Мауер отидохме до още два имота — на едното място се договаряхме със собствениците за продажбата, като преброихме стаите и се поинтересувахме за гаранцията на газовия котел и дали завесите ще бъдат включени в цената. Той ме представи на клиентите като „младият Уилям“.

В края на деня аз вече знаех, че просто няма начин да се върна обратно в училище; че трябва да започна нов живот тук, в това китно, зелено градче, както го определяха рекламните брошури на „Мауер и Мауер“, само на четирийсет и осем минути път с бързия влак до центъра на Лондон. Моментално се превърнах в най-всеотдайния, най-старателния служител, който фирмата някога беше имала, и в края на лятото мистър Мауер беше зарадван, макар и изненадан, от желанието ми да остана. Леля Лилиан, благодарна за всяка една причина, която би ме задържала на около триста километра разстояние от нея, се съгласи да ми изпраща месечна издръжка, която, както изчислих, щеше да стига за много повече, отколкото да покрива само дребните ми ежедневни разходи и щеше да позволи скромните ми възнаграждения да се натрупат във влог в банката.

— Знаеш ли какво ти трябва на тебе? — каза веднъж мистър Мауер, радостно усмихнат. — Шофьорски курсове.

Въпреки че имаше двама консултанти по продажбите, Гай и Стела, аз бях този, който мистър Мауер взе под крилото си. Гай, който вероятно вече гонеше трийсет, гледаше начумерено и току ми измисляше разни робски задачи или ме пращаше до кафенето да се редя за сандвича му за обяд и за всякакви нездравословни закуски. Вземаше хапчета за язва на стомаха, която му вкисваше настроението. Успях обаче да събудя майчинския инстинкт на Стела, по-старшата от двамата, която от време на време ми носеше разни домашни печива и сияеше от скрито задоволство, когато следвах мистър Мауер насам-натам, носейки чантата му, но също така и попивайки детайлните му уроци относно ипотекирането, прехвърлянето на имоти и закона за защита на потребителите или помагайки му в измислянето на нови маркетингови стратегии и реклами за вестника. Той ме научи как да разчитам подробни планове и винаги да гледам събеседника си в очите. На деветнайсетия ми рожден ден, в присъствието на целия екип, той ми подари театрален бинокъл. („За инспекция на покривите“ — обясни той. — „Задължителна част от въоръжението на един брокер.“) Реши, че имам творчески талант и ме прикачи към Клиф, фотографа, да го придружавам като художествен консултант, когато ходеше по къщите на клиентите. Може би се страхуваше да не се отегча по някое време. Вероятно е мислел, че като млад мъж, загубил шансовете си да учи в университет и лишен от предизвикателствата на умствения труд, трябва да получа всички възможни интелектуални стимули, които продаването на една къща би могло да предложи. Макар на мен друг стимул въобще да не ми беше нужен.

Трябваше да минат месеци обаче, преди да остана сам в къща, обявена за продажба. Рита се стараеше да организира визитите тогава, когато клиентът си беше вкъщи; Клиф ме взимаше от офиса с вана си и след като свършехме работа, ме връщаше обратно. Не ми беше нужно много време да осъзная, че Клиф, който работеше в магазин за фотографски принадлежности в града, можеше просто да бъде освободен да си върви, веднага щом приключим. И така, когато един ден Рита ми заяви, че ми дава комплект ключове за имота, в който трябваше да се влезе, аз се почувствах така, сякаш цял живот се бях готвил за този момент. Работих с Клиф както обикновено, акцентирайки върху най-продаваемите аспекти на къщата, изваждайки от кадър кошчетата за боклук и т.н. После му казах, че имам и друга работа и ще се върна до офиса пеша.

— Аха, разбирам — изкиска се той с уелския си акцент. — Малко лично време, а? Малко поскатаване, така? Споко, няма да кажа — и ми смигна.

Перфектно. Със сигурност той също имаше какво да си свърши.

Веднага щом се разкара, аз свих в обратна посока и се върнах в къщата. Нямах много време, нито пък знаех много за двойката, която живееше там, но след като веднъж вече бях обиколил къщата заедно с Клиф, знаех кои шкафове и чекмеджета трябва да преровя. Седнах на дивана в дневната отпред и докато подхвърлях в устата си зърна грозде от фруктиерата, запрелиствах снимки, сметки и писма. Имаха пиано, а също така и син, малко по-млад от мен, който вероятно можеше да свири на него. Предположих, че сигурно са чудесни родители. Представих си едно момче тийнейджър, с който може би се гордееха. Но казва ли ти някой?

Сега вече знам, че не можеш да знаеш всичко за всички. Трябва да мислиш за това като за вълнуващ проект в процес на развитие. Прекрачването на прага на непозната къща е като първия ред на някоя завладяваща история. А проникването по-надълбоко в най-добрия случай прилича на нещо като влюбване.

Ето защо в мига, в който заключих вратата, вече знаех, че трябва да се върна отново. Извадих си копие от ключа при обущаря на главната улица (в днешно време във всеки супермаркет биха го направили ей така, като за добро утро, без въобще да попитат за какво ти е) и върнах оригинала на Рита. Преди да отида в къщата за втори път една седмица по-късно, вече се бях сдобил със собствен фотоапарат — скъп „Полароид“, закупен със спестяванията ми от магазина на Клиф („Охо, имаш си вече и собствен апарат, а? Ще трябва да внимавам!“). Снимах всичко наред, направих копия на всякакви документи — договори, надраскани набързо бележки, банкови документи, фактури, паспорти, удостоверения за раждане, адресни регистрации — които вечерта след това разпечатах в библиотеката. Взех една празна папка от офиса и я напълних с тайните им. Как само заобичах тези хора! Веднъж, докато прелиствах един албум със снимки от някаква лятна ваканция на Канарските острови, направо усетих слънцето върху лицето си; чух виковете на летуващите от отсрещната страна на синия басейн. Истинско удоволствие беше за мен да следя заетия им график, да си представям ежедневните им занимания, за които се осведомявах от календара, висящ на магнитна кукичка на хладилника и от сивия бележник в едно от чекмеджетата на скрина в коридора, където оставих своя знак (първият от многото следващи в този град), издълбан от вътрешната страна на кутията от орехово дърво на един стар стенен часовник. Една сутрин наблюдавах как цялото семейство напуска къщата в 8:20 със синьото си комби. На следващата сутрин ги видях как пристигат в гимназия „Уенгам“, където синът им слезе от колата (в 8:32), без да каже нито дума и закрачи ядосано нагоре по алеята с калъфа си за флейта в ръка. На третата сутрин пристигнах на гарата тъкмо навреме, за да видя как комбито им свива в паркинга (в 8:39), след което мъжът слезе, целуна жена си по бузата и взе влака за Лондон в 8:55 (разбрал бях, че работеше там като счетоводител за френската застрахователна компания „GGV“). На четвъртата сутрин (в 8:45), въоръжен с театралния си бинокъл, видях как жена му пристига в магазина за луксозни стоки в центъра, където продаваше домашен текстил на втория етаж. Същият ден по обяд бях там и я наблюдавах как показва разни топове с платове на клиенти на магазина, облечена в униформа — бяла блуза и черна пола, с модно разрошена прическа и потракваща с токчета по пода, докато отиваше да вдигне телефона. Когато мина покрай мен, разпознах парфюма й от спалнята у тях. Определено се изненадах да чуя гласа й.

Това е. Изцедих сока от тях, макар те да не разбраха. Саймън и Дженифър (Джени) Финч и синът им Томас, „Холанд Роуд“ №45. Те бяха първият ми обект. Първата пеперуда, закарфичена на дъската ми. Нататък щеше да има и по-редки, и по-ярки от тях, но те бяха първите.

Така стоят нещата — обичаме се, отегчаваме се, местим се. В крайна сметка къщата беше продадена, но това нямаше никакво значение. Знаех къде ще отидат („Мейпълс“ №3, в северния край на града). И кой би могъл да каже дали няма да ми се прииска да ги видя отново някой ден, след още някое и друго завъртане на света?

Новите обитатели, за моя изненада, се оказаха също толкова интригуващи. Но това е друга история, макар че тя също е в темата. Както и още много други истории.

В случай че съм пропуснал да отбележа, тази професия е дар свише.

Но, ще попитате вие, какво се случва оттук насетне? Мога да кажа, че това нещо расте и се развива и заявява своите странни прищевки; че е някакво верую или господар, срещу чиято воля не можеш да застанеш току-така; че служенето на това верую или на този господар ти доставя радост и става част от теб.

Започва с някоя леснодостъпна приятност — можем да го определим като „първо ниво“ — т.е. нещо, до което имаш достъп с позволени средства. Клиентът ти поверява ключа; ти пристигаш в къщата около час преди купувача; потапяш се в атмосферата; вземаш със себе си нещо малко, но съществено; оставяш свой знак и отваряш нова папка.

После идва предизвикателството. Настъпва денят, в който усещаш, че гледката от подножието е станала вече твърде позната и се изкушаваш да стигнеш по-нависоко, до по-свеж въздух, до по-сложни нива. Чувстваш как дишането ти се учестява. И ставаш част от категорията на неканените гости. Сега идва въпросът за правилната преценка на риска по отношение на частната собственост. Какви са шансовете да влезеш, без да бъдеш забелязан? Как без риск да стигнеш до изкушението вътре? Дали няма да се озовеш на покрива в търсене на водосточната тръба? Спокойствие ли търсиш, или предизвикателство? Новост? Търпение? Степен на трудност? Или върховното удоволствие от пълното проникване? (Бих казал, че последното, макар да е напълно постижимо — но повече за него после — не е за хора със слаби сърца.)

Засега нека кажем, че има най-разнообразни видове риск. Тук спада и силната тръпка, изпитвана при преценката и планирането. Тя може да бъде и пагубна. Това, което в нормални условия безспорно си е чиста лудост, в заслепяващия изблик на ентусиазъм придобива очертанията на зряло и постижимо желание. И най-големият глупак например може да се досети, че пъти по-лесно е да влезеш в нечие жилище, когато собственикът го няма, отколкото да ти се налага да излизаш, когато собственикът е вътре (след като се е прибрал неочаквано, затръшнал е вратата след себе си и вече си представя една заслужена чаша чай, да речем). И аз съм имал своите издънки. Изживявах се като голям смелчага и непукист, но честно казано, ако имах няколко годинки отгоре, щях да знам как да действам в точния момент и как да обърна привидно безнадеждната ситуация в своя полза. Вместо това обаче единствената ми реакция беше да хукна да бягам, което несъмнено привлече вниманието на стопанката (жена с пазарска торба, пълна с хранителни продукти) тъкмо в момента, в който наливаше вода в чайника. Не ме питайте какво щях да направя, ако ме беше видяла. Знам само, че макар да бях съвсем в началото на това самотно начинание, още тогава осъзнах, че само за един миг мога да загубя всичко. Научих си урока. Седемнайсет години по-късно мога да преброя случаите, в които съм бил изненадван, но не и хващан в действителност, на пръстите на едната си ръка — и всички те са били резултат от факта, че удоволствието е било за сметка на мисленето. Един-единствен път съм се изправял в директен сблъсък лице в лице (и за него ще разкажа, но по-късно).

Така или иначе, в последно време съм станал свръхбдителен. Винаги знам къде са изходите. През годините съм заприличал на птиците — нащрек и за най-леките трепвания. В крайна сметка трохите са там, за да бъдат клъвнати — защо да се стряскаш от полъха на вятъра, внезапно разлюлял листата; сянката се променя, чисто и просто защото облакът се движи. И Все пак човек знае, че стават и земетресения.

Та да се върнем на моя отговор — това нещо се превръща във втора природа. Тук, сред чуждите вещи, се чувствам като у дома си, движа се тихо и уверено. Знам къде държат личните си неща, знам как подреждат живота си. Следя плановете им и напасвам своите по тях. Опитвам се да не си задавам много въпроси, а скромно приемам подаръка, вълнението от това да съм тук, на това място, да вдишвам въздуха на тази височина. Ще ви призная, че си имам ритуал. Оставям своя знак, като винаги използвам ключа от червената касичка, която майка ми ми беше подарила навремето. Хапвам, пийвам нещо, понякога се случва да взема малък спомен — чаена лъжичка, чорап. Но също така си имам и правила. В моето „изкуство“ не се използват никакви камери, никакви кабели или микрофони. Не надничам през прозорците. Къде му е удоволствието на това? Не съм ловец, не съм воайор. Аз просто съпреживявам живота — такъв, какъвто е. Мислете за мен като за невидим брат или чичо, или любовник. Аз не създавам проблеми. Мога да бъда там, когато вие сте там, но също и когато ви няма, а още по-вероятно — точно преди да се приберете. Съгласен съм, че трябва малко време, за да свикне човек с тази идея. Но не се ли опитваме всички ние да майсторим живот, оформен по живота на другите, като все търсим онази сглобка, която ще ни пасне най-добре?

Кой може да каже, че не е така?