Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Pleasure And A Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2020 г.)

Издание:

Автор: Фил Хоган

Заглавие: С удоволствие ще намина

Преводач: Зорница Стоянова-Лечева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Артлайн Студиос

Редактор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-036-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7808

История

  1. — Добавяне

3.

Баща ми беше починал предната година и затова леля Лилиан дойде да ме прибере, след като с директора се бяха договорили, че най-добре за мен ще бъде да си тръгна без много шум и без други последствия. Толкова години старание в памет на майка ми и накрая нищо.

— А ти какво очакваше, Уилям? — сопна ми се тя. — Какво друго можехме да направим? Какво си мислеше, за бога?

Какво, какво, какво. Не си я представях леля Лилиан да стане да ме защитава. Директорът определено я беше изненадал, като й беше казал, че съм що-годе кротък и старателен, но беше добавил, че въпреки това е с вързани ръце, предвид свидетелите и моя озадачаващо категоричен отказ да дам каквото и да било обяснение на постъпката си (бях се върнал към изпитания метод за самозащита от детските си години — мълчах като риба).

— Извадил си късмет, че не са ти повдигнали обвинение — каза леля Лилиан.

Всъщност, що се отнася до този финален епизод в училище, късметът ми беше сработил във всички посоки.

Макар да бях от дежурните в стола, никой не забеляза отсъствието ми, когато тръгнах след мистър Стамп, който първо си взе порцията, а после отиде до апартамента си, който ползваше като отговорник за Зимното крило. Не ми се наложи да чакам дълго, защото след десетина минути той се появи отново, преоблечен в друго, по-тънко сако — писмото очевидно не беше в него — и ежедневен панталон. Вървеше бодро, като се потупваше по бедрото с прегънат вестник. Последвах го до тенис корта оттатък езерцето и статуята на основателя на училището, където четирима от средния курс играеха по двойки под късното следобедно слънце. Той се настани в един от шезлонгите на тревата, кръстоса крака и отвори вестника. Не изглеждаше да го чете много задълбочено, по-скоро прехвърляше заглавията, като плюнчеше палеца си и прелистваше страница след страница. Наблюдаваше усмихнат играта и от време на време подвикваше на някое от момчетата къде с похвала, къде със съвет. И те му отвръщаха по същия начин с подвикване, макар да не беше много ясно каква част от забележките му чуваха в действителност. На два-три пъти даже той им върна и топката, когато излезе извън очертанията на корта.

Нямах голям избор. Не беше чак толкова горещо. Малко вероятно беше мистър Стамп да си свали сакото. А и да го свалеше, после какво? Да подпаля огън в гората или някаква друга щуротия да измисля, че да му отвлека вниманието? В корпуса на средния курс оттатък тревните площи мярнах секретарката мис Стайлс в офиса й. И изведнъж в главата ми изплува сценарий, в който аз излизам от прикритието си под колоните и се обаждам на мис Стайлс от външния автомат, като вкарвам в действие възрастния си глас („Бихте ли ме свързали с мистър Стамп, ако обичате. Да, опасявам се, че е спешно. Да, обажда се доктор Блътър“). Чувам я как приказва с някого от другата страна и тогава някой по-наблюдателен, може би самата мис Стайлс, забелязва, че мистър Стамп е седнал на има-няма стотина метра от оттам. Докато мис Стайлс изпрати някое от момчетата, което припва да повика мистър Стамп, аз вече съм на позиция, готов за скок и тогава, стига мистър Стамп да не си вземе сакото, а той, разбира се, може и да го направи…

В този момент обаче сцената пред мен се смени. Играещите тенис спряха за по глътка вода и един от тях се просна на тревата зачервен и задъхан. Мистър Стамп на секундата скокна. „Чуйте…“ — извика. — „Чуйте… Аз мога да вляза на мястото на Томпсън.“

Момчетата се спогледаха и любезно се постараха да угодят на ентусиазма му. Чак тогава видях, че мистър Стамп беше с обувки за тенис — т.е. нарочно се беше подготвил точно за този момент. Смъкна си якето, метна го развълнувано върху стола и се затича сковано към момчетата.

Майната й на мис Стайлс. Щом като мистър Стамп застана на корта с гръб към мен, с матовото си олисяло теме, отразяващо следобедното слънце, веднага тръгнах небрежно натам, после спрях до стола му, изчаках го да подхвърли нагоре една жълта топка за сервис… и бързо измъкнах ключовете от джоба му.

Хукнах към Зимния корпус? Наоколо нямаше жива душа. След ядене момчетата трябваше да са си по стаите или да гледат телевизия, или пък спортуваха нещо навън. Отключих стаята на мистър Стамп, Влязох и заключих след себе си. По-различно беше от нашите стаи — по-вехто някак, по-мрачно, с повече дървения. Имаше кът за сядане с фотьойл, кухненски бокс и нещо като кабинет с бюро и книги. Изтърканото работно сако на мистър Стамп висеше на закачалката в спретнатата му спалня. Пликът беше в джоба му, недокоснат, както и предполагах. Издърпах жълтия лист и бързо зачетох.

„Скъпи Дейвид“ — започваше писмото със заоблен момичешки почерк, а името беше увенчано с хвъркащи сърца, пронизани със стрелички. Надолу следваше нещо за вечер в киното, за „това, как ме повози на колелото си“, за „прекрасното време, което прекарахме заедно!!“. Нататък продължаваше с още възклицания и сантименталности и препратки към приятели и училищни занимания и накрая завършваше така: „Надявам се, че ще можеш да дойдеш в петък! Сара ххх“. В плика (сега забелязах, че беше предаден на ръка) имаше и покана за партито по случай осемнайсетия рожден ден на Сара. Аха. Сега ми стана ясно защо така се беше вкиснал Марино. Партито беше довечера.

Адресът — хотел на няколко мили извън града, а отдолу имаше и схема как се стига дотам. В края на поканата пишеше (и явно това беше голямата мъка на Марино): „Вход само с покани“.

Измъкнах писмото и върнах плика обратно в джоба на сакото на мистър Стамп. Писмото прибрах в моя джоб. Сега беше моментът да изчезна с моя трофей. Да, ама как, като пред мен беше целият уютен живот на мистър Стамп и целият беше на мое разположение — гардеробът му, напоен с миризма на тютюн, чекмеджето с карираните му чорапи, бюрото му, затрупано с тетрадки за проверяване, кутията с бисквити? На скрина беше изправена сватбена снимка в рамка — очевидно мистър Стамп на млади години, за ръка с по-висока от него жена, държаща цветя. Изглеждаха толкова щастливи. Дали сега тя беше мъртва? Или пък някъде в чужбина? Или с друг мъж може би? Тези призраци от миналото направо крещяха за моето любопитство, аз обаче нямах време. Прегледах набързо съдържанието на куфарчето на мистър Стамп, което се състоеше от домашни за проверяване, два малки портокала, няколко учебника и навитата му на руло карта, залепена в двата края. А също така и една топка от гумени ластици, с която имаше навик да тупка по бюрото, когато изникнеше проблем за разрешаване в клас. Под писмата и сметките в чекмеджето на бюрото му намерих пакетче конфискувани желирани бонбони (тях ще ги взема, помислих си), запалка и две-три поздравителни картички плюс една моментна снимка на усмихнато момче в спортен екип. Видимо на не повече от девет години. Отначало не можах да го разпозная, но после, като се вгледах по-отблизо, видях, че е Марино. Я гледай ти! Защо пък ще пази снимка на Марино? Е да, разбира се, всички обичаха Марино. Че даже и мистър Стамп, който нямаше собствени деца и семейство. Колко ли разочарован трябва да е бил, че трябва да конфискува писмото на Марино. Помислих си да взема снимката, но затворих чекмеджето, като вместо нея взех топчето от ластици. Излязох от Зимния корпус. Почувствах се радостен и се самопоздравих за самообладанието. Едва когато излязох навън и ме лъхна вятърът, усетих, че съм плувнал в пот.

Сега мистър Стамп наблюдаваше играта отстрани, застанал в тревната площ до корта по риза, със скръстени ръце. Дошли бяха още две момчета, които биеха сервиси на втория корт. Приближих се небрежно до стола на мистър Стамп и пуснах ключа му на тревата до вестника, все едно че е паднал от джоба му. Този път обаче той ме забеляза.

— Хеминг! — провикна се. — Какво правиш тук, момче? Ела насам!

Краката ми, признавам си, омекнаха като желе. Не бързах, стисках топката от ластици в джоба на ученическото си сако, докато вървях към него.

Той присви очи насреща ми с нетърпение.

— Слушай — рече, — я тичай до столовата и кажи на жените да пратят по някого една кана с лимонада, може и скуош, за моите млади приятели тука. За моя сметка. Ще се справиш ли?

— Разбира се, сър — отвърнах аз. — Ей сега. Лимонада, сър.

Той ме изгледа изпитателно. Невъзможно беше за един дребен, властен човечец като мистър Стамп да знае дали му се подиграваш, или изпълняваш това, което иска от теб. Тръгнах бързо през тревата нататък, а сърцето ми биеше лудо.

Предадох искането му в столовата. Откъм единствената заета маса в далечния ъгъл ме гледаха Марино и приятелчетата му. Марино се беше облегнал назад на стола си. Следяха ме с ленивото безразличие на хищници в джунглата, наблюдаващи снимачен екип в далечината. Вместо да отместя поглед обаче, аз отвърнах на зяпналите им физиономии, като преминах последователно през всички опулени лица, докато накрая не срещнах враждебния поглед на Марино. Поканата му беше в моя джоб. Направил бях това, което той не би посмял. И сега какво? Само до преди два часа щеше да е достатъчно да се вмъкна в стаята му през прозореца и да лепна поканата върху огледалото в банята — достатъчно щеше да ми е само да си го представя колко сащисан ще бъде, като си влезе. Мислил си бях обаче и за друг сценарий, в който с широки крачки заставам посред тях и казвам: „Дръж си кучетата, Марино. Струва ми се, че имам нещо, което ще те заинтересува…“.

Какво исках всъщност? Да бъда още едно от неговите кучета-пазачи — да го следвам по петите, да го гледам в очите в очакване на блага дума или жест?

Изведнъж един от четиримата ритна стола пред него и аз бързо отстъпих назад. Тръгнах си, както и очакваха да направя. Никой не ме последва, даже не се и засмяха, а аз хукнах към моята стая. Чувствах се развълнуван. Усещах, че нещо е станало с мен, някаква промяна, че изведнъж ми се отваря шанс да се възползвам от този ден максимално, с всички възможни средства, колкото и време да ми коства. Дали съм си мислил, че мога да мина за Марино? Кой знае. Но когато в седем часа застанах пред огледалото в старомодното си спортно яке, с карирана риза и черни ученически панталони, вече знаех какво е усещането.

Взех едно незаключено колело от навеса, където стояха колелата, и след около пет километра вече бях пред хотела. Оставих колелото в единия ъгъл на паркинга и се отдръпнах настрани да погледам пристигащите гости. Някои ги докараха родителите им, други дойдоха на групички с такси. От втория етаж гърмеше музика. Хрумна ми, че Марино все пак може и да се появи отнякъде, но той не се появи. Изчаках още половин час, след което показах поканата на входа и тръгнах нагоре по посока на шумотевицата. Всички се бяха изтупали в готини дрехи. Някои от момчетата, вече прилично подпийнали, танцуваха. Момичетата бяха с тежък черен грим и къси, прилепнали по тялото рокли с дълги чорапи до над коленете. Тръгнах към мацето, което беше в центъра на вниманието. Хубавка беше, с руса коса, вързана нависоко, с кичури, падащи отстрани.

Докоснах ръката й.

— Ти ли си Сара?

Тя ме погледна безразлично.

— Да…

— Нося съобщение от Марино. За съжаление няма да може да дойде тази вечер.

— Дейвид? Обеща ми, че ще дойде.

— Има ръгби утре. Аз дойдох вместо него.

— Направо супер — въздъхна тя.

Придадох си леко засегнат вид.

— О, извинявай — добави тя през смях. — Не исках да прозвучи така.

— Нямах предвид да го заместя напълно.

Тя се огледа наоколо.

— Познаваш ли някого тук?

— Само тебе — протегнах ръка. — Аз съм Уилям.

— О — усмихна се тя и я разтърси сърдечно. — Колко официално.

Усмихнах й се и аз. Имам хубава усмивка. И, смея да кажа, съвсем сносен външен вид, или както би се изразила леля ми (която често можеше да бъде видяна да чете филмови и модни списания в свободното си време), „правилни“ или „приятни“ черти.

— Играеш ли ръгби, Уилям?

— Честно казано, не съм много по спорта.

— Нямаш си нищо за пиене — каза тя. — Вземи си бира.

— Има ли портокалов сок?

— Сигурно има — и пак ми се усмихна колебливо. — Забавен си.

— Така ли? — усмихнах й се пак и аз.

Приятелите й дойдоха да я отмъкнат на дансинга. Аз си взех чаша сок от един поднос на бара и се смесих с тълпата. Не че се чувствах много на място, но пък ми беше интересно. „Направо да не повярваш“, помислих си, „колко много неща са готови да кажат хората на напълно непознат след едно-две питиета.“ Достатъчно беше да попитам някого откъде се познават със Сара и за нула време вече бях наясно с половината й биография — че обича театъра и има кон, че учи в интернат, но не живее там, че има брат близнак на име Робин, който миналата година е приет да следва в университет. И какво ли още не. Едно момче, видимо търсещо си компания, се опита да ми продаде малко екстази. „Не, благодаря“, отвърнах му доста разумно, „за днес вече стига.“

Взех си втора чаша и излязох във фоайето, а оттам се качих с асансьора на следващия етаж. Когато се отвориха вратите, се озовах срещу отворен склад, натъпкан догоре с чаршафи и възглавници. Надникнах вътре. Беше топло и бяло и ухаеше на свежо. Позадържах се за малко, само колкото да положа буза върху една купчина с кърпи. Когато излязох, в коридора имаше камериерка, но беше обърната с гръб към мен и тъкмо влизаше в една от хотелските стаи. Притичах до асансьора и се престорих, че чакам. След малко тя излезе, премести се пред съседната врата и я отключи с карта, висяща на колана й. Наблюдавах я внимателно какво точно прави, докато си вършеше работата по коридора. Не влизаше във всяка стая, а също така забелязах, че когато излизаше, не заключваше вратите, ами просто ги оставяше да се затворят зад нея с отчетливо щракване. Когато си тръгна обаче, разбрах, че са заключени.

Продължих с разузнаването. На следващия етаж видях количка, паркирана пред една от стаите. Вратата беше отворена и вътре имаше мъж, който се беше покачил на стълба. Поздравих и като посочих с чашата към тавана, попитах го какво прави. Той ми отговори дружелюбно с чужд акцент, че сменя крушка. Надникнах в стаята. Никъде не видях багаж или дрехи. Миришеше на освежител за въздух, едва доловимо примесен с миризмата на мъжа вътре.

— От гостите ли сте, сър? — попита той, забелязвайки чашата ми.

— Да — отвърнах. — Тъкмо бях тръгнал натам.

— Аа — усмихна се той, слезе от стълбата и влезе в банята.

Подпрял беше вратата с едното от колелцата на количката. Трябваше ми само нещо, което да попречи на вратата да се затвори напълно, а в същото време той да си помисли, че се е затворила. Някакво картонче може би? Плат? Аха! Бръкнах в джоба на панталона си и напипах желираните бонбони от чекмеджето на мистър Стамп. Перфектно — хем бяха малки, хем не се смачкваха лесно. Наведох се и пъхнах две в долния ъгъл на касата на вратата. Сега оставаше само да му отвлека вниманието в подходящия момент.

Отдалечих се малко надолу по коридора и го зачаках да излезе. След пет-шест минути той се появи. Издърпа количката и вратата тръгна да се затваря…

— Извинете! Извинете! — развиках се аз откъм другия край на коридора тъкмо в момента, в който мъжът вероятно очакваше да чуе последното щракване на затварящата се врата, което удостоверяваше свършената работа за деня. Стреснал го бях очевидно.

— Извинявам се, бихте ли ми помогнали? Вратата на стаята ми явно се е заключила, докато съм бил навън.

Докарвах го леко подпийнал на вид.

— А, да, сър. Забравили сте си ключа вътре?

— Ключът, да, вътре е.

— Трябва да се обърнете към рецепцията, моля.

— Да, да, разбира се. Точно това ще направя.

И му обърнах гръб, за негово облекчение. Влязох в асансьора и слязох обратно на купона. Сега беше още по-шумно, с думкаща музика и доста на брой порядъчно накиснати купонджии, повечето на моята възраст, с вдигнати ръце във въздуха. Дансингът беше претъпкан. Оставих празната си чаша на бара и се смесих с тълпата. Две момичета веднага ми се лепнаха от двете страни и ме подканиха да правя същото, което правеха и те.

Тогава пред погледа ми изплува Сара с коктейл в ръка.

— Честит рожден ден — казах аз.

— Търсих те — отвърна тя.

— Трябваше за малко да си отида до стаята.

— Отседнал си тук? В хотела?

— Така беше по-лесно.

— И училището ти е ОК за това?

— Честно ли? Май че не е.

— Уау — възкликна тя. — Ама ти си пълен с изненади!

— Ами ти?

 

 

Е, читателю, тя повече не се отдели от мен (ако не броим едно бързо обаждане до родителите й, за да каже нещо за оправдание, че няма да се прибира). В тишината на фоайето на долния етаж си говорихме за „Ромео и Жулиета“ (любимата ни Шекспирова пиеса), докато тя пушеше цигара след цигара и едва не се разплака, когато й разказах, че съм имал пони, което е умряло при падане, когато съм бил осемгодишен. Представете си също така учудването ни, когато в ранните часове, докато си шепнехме следкоктейлно в стая №313 на хотел „Пайк Ридинг“ (желираните бонбони идеално бяха свършили работа за мезе), неочаквано открихме, че и двамата имаме близнаци — тя брат, а аз сестра.

— О, Боже, как се казва? — попита тя и се изправи седнала в леглото, гола и огряна от лунната светлина като в сцена от някой филм.

— Изобел — казах аз, галейки я по ръката. — Честно казано, мисля, че нашите винаги са предпочитали нея пред мен. Винаги тя е била по-умната от двамата.

— О, божичко… — възкликна пак Сара.

Да, така беше, сякаш бяхме създадени един за друг.

 

 

Не помня как съм се прибрал с колелото до училище. Умът ми вреше и кипеше от лоши предчувствия. Всичко вървеше твърде гладко. Много хубаво не е на хубаво. Представях си как стаята ми е претършувана до последното ъгълче и как директорът, заедно с цялата училищна управа, чака да ме посрещне с тетрадките ми със спирали, с педантично детайлните бележки за всеки един от съучениците ми, с дневниците, пълни с техни семейни снимки и поздравителни картички, а да не говорим за топката от ластици на мистър Стамп и за сувенирната китайска лъжичка от посещението ми в апартамента на мадамата на чичо Ричард от преди години. Но не. Всичко си изглеждаше съвсем нормално като за събота сутринта, може би само с малко повечко оживление сред момчетата, някои от които вече бяха облекли екипите за предстоящите мачове през деня. Излязох на въздух и тръгнах през двора към столовата. Закуската беше на привършване, но все още имаше останал бекон, малко рохки бъркани яйца и препечени филийки. Бях неописуемо гладен. Цялата столова беше на мое разположение, нямаше никой друг вътре, освен мен, но тъкмо си бях сипал от кафявия сос, когато някой сграбчи ръцете ми изневиделица откъм гърба и над мен се възправи Марино — в ръгби екип в цветовете на отбора му, с бутонки с шипове, задиращи в настилката по пода. Дали спомена Сара? Нямаше нужда. Достатъчно ясно беше това, което последва, с цялата му внезапност и отмъстителност. Всичко ми се разми. Имаше болезнени удари, псувни, стол, запратен във въздуха и предполагам, че после някак си съм се измъкнал, защото следващото, което си спомням, са крясъци и суматоха, и тичащи възрастни, а по средата — като кон, изправен на задните си крака, стои Марино, притиснал с ръце лицето си и реве до небесата от болка.

Късметът ми беше дотук. Излезе ми през носа, както се изразява леля Лилиан — най-вече заради изискването на богатите и влиятелни родители на Марино и адвоката им незабавно да напусна училището. Или той, или аз. Те, от своя страна, се съгласиха случаят да не стига до полицията. Всъщност никой нямаше интерес да ме изправят пред съда с обвинение — нито аз, нито училището, разбира се, а още по-малко пък самият Марино, чиято репутация на най-готиния Голиат щеше сериозно да пострада при евентуално публично разгласяване. Аз обаче отговарях на всички въпроси със загадъчна усмивка, докато мислите ми все ме връщаха обратно в стая №313. При тази внезапна буря от събития имах странното чувство, че се наблюдавам отстрани, че гледам цялата олелия отгоре, от някакви надземни висоти. Останах затворен в стаята си през цялото време, докато възрастните спореха чрез факсове и телефонни обаждания.

Това трябваше да е краят. Имаше обаче още едно нещо, което трябваше да направя. И то се оказа изненадващо лесно. Никой не стоеше да варди на вратата ми. Не бяхме в Съветска Русия. И тъй като Марино все още не се беше върнал от болницата, а подробностите за моята злощастна участ още не се бяха разпространили напълно, нямаше нищо, което да ми попречи да изляза от общежитието и да прекося игрището — заето в момента от блъскащи се играчи и приповдигнати запалянковци — и да вляза право в съблекалнята на отбор номер едно. Никой не ме обезпокои. Не беше трудно да открия черния анцуг на Марино с жълтото капитанско райе. Ключовете му, заедно с няколко монети, бяха в една от маратонките му под скамейката. Предположих, че като се върне, Марино ще дойде направо на игрището и бях прав. Докато стоях и дебнех изпод дърветата, той най-сетне се появи — като герой, завръщащ се от войната, посред радостните възгласи на верните си фенове, с превръзка и лепенка през лицето и с кървавочервено око. Забелязах, че се уговаря нещо с физкултурника, мистър Фрит. Явно беше, че няма да може да играе, но пък можеше да бъде рефер. Облече си съдийска жилетка и докато говореше, заразмахва една връзка със съдийска свирка. Мистър Фрит му зачисли два отбора от долния курс и той затича заедно с тях. По-малките даваха всичко от себе си да не изостават. Страшна гордост беше за тях да имат Марино за рефер. Неговите хора го наблюдаваха разколебани — дали да го подкрепят и да застанат на страната на малките заради него, или да запазят възгласите си за големите от „Хук и Бентам“. Той беше сам.

Оставих Марино в клопката на тъпото ръгби и най-спокойно тръгнах към стаята му. Ех, че кеф да завъртя ключа в тази ключалка, да отворя забранената врата, да вдишам ароматите на това свещено място, все едно че бяха чист планински въздух. Имаше неща, които определено си заслужаваха да бъдат видени и оценени по достойнство. От всяка повърхност проблясваше по някой спортен трофей. По стените имаше грамоти в рамки, а също и една снимка на Марино, здрависващ се с някаква спортна знаменитост. В едно от чекмеджетата намерих кафеникавия несесер от крокодилска кожа с принадлежностите му за бръснене, които той използваше в общата баня с такава елегантна небрежност, плъзгайки гладко острието на бръснача през завидно наболата си брада с онази естествена грация, която само атлетите притежават. Легнах на леглото му, прелистих някаква програма за ръгби мач между „Южна Африка“ и „Бритиш Аайънс“ от преди няколко години. Опитах се да почувствам стойността, която тя имаше за него. Отворих телчетата по средата и извадих двойната страница, на която имаше снимка — като прощален спомен от училище. Последното нещо, което намерих, мушнато небрежно под леглото, беше комплектът за шах. Отворих закопчалката и видях от вътрешната страна етикет с името на законния му притежател — беше на едно от момчетата от шах клуба. Предположих, че Марино му го е взел при някое от перченията си и просто го е задържал. И най-тържествено си обещах да му го върна.

После отворих гардероба. Вътре беше готиното му каубойско тютюнево яке от щавена кожа, с което го бях виждал облечен в града през уикендите в компанията на бандата му и на онези вълнуващи момичета — вероятно и Сара е била там — които се събираха около игралните машини в кафенето.

Колко жалко, че Марино се беше оказал толкова слабохарактерен и лишен от въображение. Колко малко можеше да се вземе от него. Разбрал бях, че номерът е да се отдръпнеш точно в момента, преди да си почувствал топлината на човека. В светлината на следобедното слънце виждах гъмжилото от играчи, тичащи в кръг, чувах далечните им викове. Опитах се да различа Марино, само че той беше твърде надалеч и твърде дребен. Облякох якето — тежко и изтъркано. Беше ми прекалено широко в раменете и въпреки това го чувствах по мярка. Застанах до прозореца в позата на онази гигантска статуя на Исус над Рио де Жанейро, с разперени ръце, като че готов да бъда разпънат на кръст, с дълги кожени ресни, висящи от ръкавите. Ако трябва да съм честен, почувствах се като същински Цар на царете. И, разбира се, аз също щях да възкръсна и да се възцаря отново.