Фил Хоган
С удоволствие ще намина (24)

23.

Не стигнаха, разбира се, до никакъв извод за загадъчната кутия с цветни кибритени клечки, намерена в колибата на мъжа от гробището. Можеше да бъде на всекиго. Но полицаите, то се знае, без колебание заподозряха него, тъй като така или иначе беше видян да носи синята жилетка на момчето през гробищата, когато сержантът и останалите полицаи бяха дошли да претърсят парка. Нали тъкмо на пода в неговата колиба бяха намерили кибрита, заедно с обувките на Антъни и едно от чорапчетата на Анджела — доказателство, че има замесен и трети, неизвестен, човек. Но за какво му е точно на него чисто нов кибрит, както сам беше опитал да се защити, при положение че пуши лула и ползва посребрена джобна запалка, която има още от времето на службата си във флота! Питайте, когото искате! Дори и на мен обаче този довод ми се струва неубедителен, като се има предвид, че човекът е бил видян да върви през гробището с жилетката на отвлечено току-що проходило дете, а в колибата му са били намерени незнайно как появили се детски обувки. Той беше самотник без жена и без семейство. Достатъчно беше да погледне човек зъбите му. Ето такива бяха детайлите, които се обсъждаха през следващите няколко седмици. Даже не мога да кажа със сигурност дали се стигна до съд. Уликите за „посегателство“ бяха косвени. А и едва ли дете в предучилищна възраст може да бъде подложено на тормоза да участва в разпознаване на заподозрени. Въпреки това никой повече не видя човека от гробището. Може да изглежда несправедливо, но какво ако аз съм направил нещо? Всички сме били предупреждавани за непознатите мъже по парковете. Жалко все пак, че Дамато трябваше да се преместят. Бяха възмутени от предположението, че техният Антъни е истинският притежател на кибрита и че е избягал от кошарката си, като е подлъгал и момиченцето да го последва. Щеше ли някой от махалата да има вече спокойствието да пусне детето си с италианчето? Такива неща говореха хората. Всъщност, както всеки знае, като изключим снобите и грандоманите от Норфък, италианците са изключително отдадени на децата си. Аз от своя страна наистина харесвах мисис Дамато.

В моя тесен семеен кръг аз си останах единственият заподозрян. В онзи следобед леля Лилиан, смъртно бледа, настоя да разбере какво си бях купил в сладкарницата. Обърна джобовете ми и откри трохи от бисквити. Отрекох да съм ходил в парка. Вдигнах рамене, когато, май беше след седмица, стана въпрос за кибрита, което накара баща ми, с почервеняло от яд лице, да обърне наопаки шкафа в килера, в търсене на нашия кибрит с шарени клечки, който леля Лилиан смътно си спомняше, че е виждала там заедно с обикновения кибрит, фенерчетата, батериите, големия фенер и други подобни, които се държаха на това място за спешни случаи.

Трябва да кажа, че баща ми и леля Лилиан често се караха заради мен. Не беше лесно да търпят помежду си такова проблемно момче, съсипващо любовта и щастието, и бъдещето им.

И все пак накрая леля ми явно се беше успокоила, че нещата не са се стекли чак толкова зле. Изглеждаше наистина доволна от прогреса ми, когато я посетих непосредствено преди да се спомине. Наясно беше, че мистър Мауер ме харесва и ми има доверие и съвсем не беше в неин интерес да обърква цветущата ми кариера в „Мауерс“ (която процъфтяваше толкова окуражаващо далеч от нейния живот в Норфък), като хвърля съмнение върху моя характер, каквото и да беше личното й мнение. Ами Изобел? Спомням си, че я видях да си говори с мистър Мауер на погребението на леля Лилиан. Ако бяха поддържали връзка, а беше логично да мисля, че е така, Изобел със сигурност трябваше да е чула за Гай — особено като се има предвид, че неговото погребение се случи съвсем наскоро след това на леля Лилиан (съжалявам, че не го споменах досега; може би изчаквах да стане уместно да го добавя като бележка под линия). Възможно ли беше Изобел да сподели подозренията си сега?

Моята възстановка на случилото се е доста объркана. Едно от нещата, които си спомням обаче — а то беше в самия ден на погребението на Гай — е, че мистър Мауер ме помоли да отида у тях и да му донеса нещо. Очакваше важен клиент, но в бързането за погребението сутринта по невнимание беше забравил една важна папка в дома си. Каза ми, че била на горния етаж върху масичката за лампата при стълбите. Жена му не си беше вкъщи. Бях предпазлив. Бързо намерих папката. Не възнамерявах да надничам из къщата му — а и, разбира се, мистър Мауер ме чакаше в офиса да му донеса спешната папка — но просто не можах да устоя на отворената наполовина врата на спалнята отсреща. Побутнах я навътре. Малка единична стая, в която нямаше почти нищо, освен едно тясно легло и скрин. На скрина имаше рамка с черно-бяла снимка и свещ с разтечен восък върху свещника. Снимката беше на момче, не повече от деветнайсетгодишно, въпреки че точната му възраст трудно можеше да се определи. Усмихваше се, но по очите и по отнесения му поглед си личеше, че не е много в час със света около себе си. Лицето му приличаше на онези, които често виждах в детството си да надничат от автобуса, возещ децата с умствена изостаналост на училище.

Знаех малко за мистър Мауер — само това, че мисис Мауер му беше съпруга и че имаше и една дъщеря, която живееше в Испания.

Когато подадох папката на мистър Мауер, той ме докосна леко по рамото. Нямаше съмнение, че е разстроен от неочакваната смърт на Гай (която, признавам, дори и мен беше изненадала), без съмнение чувствайки се зле заради това, че беше прекратил договора на Гай по време на боледуването му. Но дали не мислеше също и за собственото си момче?

Стела не знаеше нищо за момчето, но Рита, която работеше във фирмата от години, каза, че името му е било Малкълм и че е починал, когато е бил на двайсет.

— Недъгав беше — поясни. — Почина от пневмония. Мистър Мауер душата си даваше за него, разрешаваше му понякога да идва в офиса заедно с майка си. — Рита извади една от визитните ни картички. — „Мауер и Мауер“? Това е Малкълм. Той беше другият Мауер. Малко хора знаят.

Хрумна ми, че леля Лилиан вероятно е била сред хората, които са знаели и изпращайки ме тук за лятото, е предполагала, че мистър Мауер ще ми даде възможно най-доброто. Може да му е казала, че съм имал проблеми у дома, че ще направи голяма услуга. Какъв по-добър начин за него да осмисли живота си поне малко, след като е загубил момчето си, от това да помогне на друго момче? Едва ли беше възможно нещата да се стекат по-добре, при това за всички ни. Колко доволни бяха и двамата, когато казах, че искам да остана и да се изуча в бизнеса, и да заживея в градчето. А сега, когато Гай беше вън от картинката, нима вече можеше нещо да се обърка?

Мистър Мауер обикновено не говореше открито за плановете, които имаше за мен, не го направи и в този период на обновление, който настъпи след двете погребения. И въпреки това усещах, че промяната вече витае във въздуха. Измина година, после втора. Стела се примири с моето израстване в йерархията на фирмата, след като мистър Мауер започна да ми прехвърля големи проекти, с които обикновено се занимаваше лично. А междувременно аз тайно работех по въпроса с пренасочването на финанси за собствените си сделки, свързани с апартаментите край реката.

Когато една сутрин мистър Мауер ме извика в офиса си, за да обяви, че се оттегля — и едновременно с това ми предложи аз да поема ръководството на фирмата от негово име срещу малък дял — остана изненадан, като му отговорих, че трябва да си помисля. Още по-изненадан беше, когато два дни по-късно разбра, че разполагам с достатъчно пари, за да му направя щедро контрапредложение и да откупя правата върху фирмата. За кратко изражението му се помрачи — все едно че му бях откраднал идеята и неблагодарно бях взел бъдещето си в свои ръце, преди той лично да ми го повери. Но след това се усмихна. Сега беше негов ред да поиска време да си помисли, но едва ли щеше да откаже. Накрая настоя за по-малка сума, като предложи да остане за известно време в сянка, за да съдейства за прехвърлянето. След една година семейство Мауер разпродадоха имуществото си и се преместиха в Испания, за да бъдат по-близо до дъщеря си и внуците си. Така се роди „Хемингс“ и настанаха щастливи дни.