Фил Хоган
С удоволствие ще намина (39)

38.

Опасявам се, че това е мястото, на което свършва историята — в тъмна доба, в един малък, но „кокетен“ приземен апартамент във викториански стил, с излаз на улицата и с всички обичайни удобства. „И с двама остеопати в добавка!“ — както се беше пошегувала Зоуи, след като беше подписала договора и беше доприпкала весела и кипяща от енергия подир успешно сключената сделка. Имотът беше обезкуражаващо недосегаем за нея и въпреки това тя беше успяла да се добере до него и по неведоми пътища да договори разумни условия.

— Може би просто са ме харесали — казала беше тогава.

Ще призная, че за триумфа й от онзи ден имах принос и аз, или по-точно „Дамато Асошиейтс“, които все пак разполагат с повече средства за евентуални рискови инвестиции, отколкото може да си позволи да жертва един обикновен човек със скромен начин на живот. Направих го от добро сърце, много преди злощастната ми романтична авантюра със Зоуи. Много преди цялата тази история.

Стоя над нея, нахлузил абсурдната си маска. Големият ми страх беше да не я намеря легнала на дивана пред включения телевизор, или още по-лошо, застинала в страховита поза — подпряна на колене и длани на пода например, като някой зарзаватчия или бръснар от Помпей — предала богу дух в ужасяваща агония за глътка въздух. Тя обаче е тук — издъхнала в съня си, с лице, греещо и румено от светлината на радиотелефона. Убиецът й, естествено, също продължава да е тук — невидим, без мирис — просмуква се в порите на стаята дори и сега, в този момент, с всяка следваща минута удвоява и изфинва злото, което може да причини.

Разгъвам комплекта с инструменти, нагласям фенерчето и се заемам да махна кърпите, които съм напъхал зад пластмасовите решетки на вентилаторите. Втвърдените остатъци от индийската ни храна за вкъщи от петък покриват масичката за кафе в дневната. Двете чаши от виното също са там, с тъмни браздички, открояващи се на светлината от преминаващия през стаята лъч. Отворила е още една бутилка червено, след като аз съм си тръгнал и е изпила по-голямата част от нея. Взимам едната от чашите — онази отдясно с лице към телевизора — и част от опаковките и кутийките и напъхвам всичко дълбоко в една торба.

Би могло да се приеме като последна вечеря. Утехата на алкохола. Пила е и парацетамол в кухнята. Вероятно се е събудила с главоболие, смятайки, че е хванала грип, а после се е върнала в леглото. В банята има наполовина изпразнен блистер „Прозак“, оставен накрая на бялата мивка, а отстрани — още една чаша, пълна почти догоре с вода. Връщам се в спалнята. Представям си я как лежи там през нощта и през деня, как по краищата на пердетата просветлява, а после притъмнява, как отвън долитат звуци от преминаващи коли и говор на съседи. Лицето й е леко наклонено към прозореца, сякаш в някакъв последен трагичен зов за помощ. Хрумва ми, виждайки я тук сега така, че винаги е изглеждала подобаващо за тази финална сцена.

Ако бях Марино, щях да се помоля за нея, да я поверя на милостта на някоя по-висша сила. Аз обаче съм по-силен от Марино. За мен по-висша сила не съществува. За мен отговорността свършва дотук.